Призори в неделя

19

Петра Бърдж беше седнала в един фотьойл и дребната й фигура се губеше в него. Тя внимателно държеше снимката за краищата и съсредоточено я разглеждаше, а после я обърна обратно. Разгледа и пощенския плик, надписа му с главни букви и пощенското клеймо.

— Изпратено е от Лондон.

— Да.

— Но това нищо не ни говори.

— Почти нищо.

— Снимката е била направена, когато слънцето е било ниско на хоризонта. Виж начина, по който пада светлината.

— Значи е било вечер — каза Фрида.

— Или пък сутрин. Няма как да разберем къде е това място.

— Може би някъде близо до „Сити Еърпорт“[3]. Петра вдигна поглед към нея.

— Може би? Какво те кара да мислиш така?

— Клои е чула шум от самолети. Много ниско, много наблизо. Според нея не са били нито много големи от рода на „Джъмбо Джет“, нито много малки от рода на биплан. Затова си помислих, че става дума за „Сити Еърпорт“.

Петра поклати глава.

— Има още дузина подобни места.

— Ходих там и нещо ми подсказва, че е било в онзи район.

— Нещо ти подсказва? Това тесто чувство ли е? Женска интуиция?

— Работна хипотеза, която съответства на фактите.

Петра се намести във фотьойла.

— Дори и да си права, това не ни отвежда доникъде.

— Така е.

— Но гледката е шокираща.

Фрида отново се взря в снимката на Клои, просната на онзи мърляв матрак. Дори самото гледане беше акт на оскверняване.

— Очаквах послание — промълви тя. — И ето, то е пред мен.

— Тази снимка до теб ли беше изпратена?

— Не точно до мен.

— Изобщо не е била изпратена до теб. Била е изпратена до журналист. Ако в нея виждаш послание, как го тълкуваш?

— Не знам. Искаш ли уиски?

Петра се усмихна. Когато хората се усмихват, това ги прави да изглеждат по-млади. Усмивката на Петра я правеше да изглежда по-възрастна.

— Защо не?

Те пиеха уиски, седнали в задния двор, наблюдавайки как слънцето се скрива в синкаво сивото небе. Отначало и двете мълчаха. На Фрида й харесваше, когато хората не изпитваха необходимост да говорят. Тя отпиваше малки, парливи глътки от течността. Изведнъж усети, че нещо вътре в нея се освободи. Гняв. Страх.

— Хората, които обичам, може би са в опасност просто защото ги обичам — каза тя накрая.

Петра Бърдж я погледна над ръба на стъклената чаша.

— И така, какво ще правим? — Фрида се чу как непривично използва „ние“ и веднага се поправи. — Как ще успея да ги опазя?

Рубен лежеше в леглото. Едва беше минало десет вечерта, а той не беше от хората, които си лягат рано, но сега се чувстваше изморен. Даже повече от изморен: беше отпаднал, изтощен, тъжен и уплашен, костите му сякаш бяха кухи, очите му смъдяха, гърдите го боляха. Гадеше му се. Беше си облякъл пижамата — нещо, което никога не правеше — и сега провря ръка под памучното горнище и сложи ръка на стомаха си, напипвайки острите си ребра. Даде си сметка колко много беше отслабнал. Сигурно така се чувстват старите хора, помисли си Рубен, но той не беше стар, макар че когато се погледнеше в огледалото, винаги се стряскаше от промяната във външния си вид. Беше болен. Може би беше много болен. Може би… Не, нямаше да продължава да мисли повече. Фрида непрекъснато му повтаряше, че лечението, което му прилагат, отравя цялото му тяло, за да унищожи раковите клетки. Затова се чувстваше толкова зле: заради медикаментите, а не заради рака.

Да, може би. Той затвори очи. Замисли се за всички онези неща, които вероятно никога повече нямаше да прави: да спи с жена, цяла нощ да пие водка с Джоузеф, да облече елегантното си елече по Коледа и да пее с пълно гърло, да изнася лекции за импотентността и тревожността при мъжете в препълнена зала. Да плува — не, той никога не беше обичал плуването. Мислите му започнаха да стават мъгляви, сънят постепенно го оборваше. Внезапно чу звъненето на входния звънец и тракането на чукчето по вратата. Изчака Джоузеф да отиде да отвори, но се сети, че той беше завел Алексей да хапнат в една пицария. Звънецът звънна още веднъж. Рубен седна и пусна краката си от леглото. Слезе на долния етаж, уверявайки се, че горнището на пижамата му е правилно закопчано, и отвори външната врата.

Отначало не можа да разбере кой се беше изправил насреща му в мрака на нощта, но после видя. Беше мъж в тъмни дрехи и с чорап на лицето. Или може би беше жена? Държеше нещо. Какво? Може би железен лост. Не беше съвсем сигурен какво точно е железен лост. Беше дума, която хората използваха. Във всеки случай беше нещо, предназначено за удряне. Сигурно представляваше жалка гледка: застанал на вратата по пижама, с втренчен поглед, с отворена уста, с разтуптяно сърце. Толкова жалък, колкото някой парцалив еднокрак мъж, подпиращ се на патерици. Къде беше чул този израз? Да, точно така, от майка си, преди много, много години. Може би не ракът щеше да го довърши в крайна сметка. Той си мислеше за всички тези неща и едновременно с това непохватно се мъчеше да затвори вратата, докато краката му се пързаляха по пода и по изтривалката.

Вратата не искаше да се затвори. Човекът беше все още там, вече в антрето. Всичко се случваше много бавно и много тихо. Чуваше дишането си и дишането на човешката фигура до себе си. Ръката се вдигна високо, металният лост се стовари и смаза рамото му. Сега Рубен беше на пода. След малко се появи болката; той знаеше, че ще бъде силна, но тя беше жестока. Следващият удар се стовари в лицето му, пред очите му се появиха жълти и сини светлинки, а в устата му бликна кръв, която го задави, и той се помъчи да я изплюе. Третият удар беше в торса му и Рубен чу как нещо изпука. Той започна да крещи, опитвайки се да се отмести, за да избегне ударите, но не можа да се помръдне. Последваха четвърти, пети и шести удар и той вече не осъзнаваше къде точно го удрят, изтощен и смазан от неистовата болка. Молеше се да припадне или да умре, за да приключи всичко. Накрая то наистина приключи. Всичко го болеше, всичко беше потънало в кръв, вонеше ужасно, а той все още беше в съзнание и се чуваше как хлипа, но не виждаше нищо и не можеше да помръдне.