Призори в неделя

44

Джак вървеше по пътя към къщата на Оливия. Беше работил до късно на щанда за сирена и копнееше за гореща вана, която да отмие умората от деня, след което да вечеря. Къщата щеше да бъде на негово разположение. Клои беше в дома на Рубен, където щеше да вечеря заедно с Фрида и Оливия. Той се наслаждаваше на мисълта за една вечер, която щеше да прекара сам, седнал с кенче бира пред телевизора. Беше решил да си приготви ризото, рецептата за което носеше в раницата си: червен лук, сушени гъби, пармезан и дори малко бурканче сос от трюфели, което един продавач на пазара му беше дал в замяна на кръгла опаковка меко сирене.

Той пъхна ключа в ключалката, превъртя го и отключи. Отвори вратата и влезе в антрето. Макар и да беше паднал здрач, вътре се виждаха тежките обувки на Клои и картината на стената.

Зад себе си чу шум. По-късно не можеше да си спомни какво точно беше чул: дихание, кашлица, шепот. Той се обърна рязко на входа и пред себе си видя една фигура в тъмни дрехи, с чорап на лицето. В секундите преди да се отмести, през главата на Джак запрепускаха мисли: че нещо проблясва в дясната ръка на човешката фигура, че нямаше да сготви планираното ризото, че може би щеше да умре, че навярно Клои щеше да блъсне с вратата тялото му, когато се върнеше от гостуването си у Рубен, че във въздуха се усещаше аромат на розмарин, който сигурно идваше от храста пред външната врата.

Джак винаги беше смятал себе си за страхливец. Той се пазеше от всякакво насилие или конфронтация. Но преди да осъзнае какво точно прави, той се нахвърли върху непознатия, а от гърдите му излезе див крясък. След това усети удар, от който му причерня и от който по-късно щеше да почувства силна болка, но засега пред очите му заиграха червени и лилави петна. Чу как нещо изхрущя. Свличайки се на пода, той вече знаеше, че носът му е счупен. После чу шум от счупено стъкло. Бурканчето със сос от трюфели, помисли си Джак. Вратата се затвори и сега той и непознатият бяха в малкото тъмно антре. Само на няколко сантиметра от себе си видя чифт обувки със заострени върхове, които бяха на Оливия и които той едва успя да различи. Усети мирис на трюфели, силен и неприятен. Една масивна обувка го ритна по бузата. Той чу тежкото си дишане, а над него се беше надвесил нападателят, който също дишаше тежко, сякаш това, което вършеше, беше много трудна работа. Той продължаваше да издевателства над Джак, сипейки безброй удари с метален лост по краката му, по гърба му.

После изведнъж спря и се наведе. Джак не виждаше нищо, дори когато отвори очите си, но усещаше как нападателят му рови из джобовете му с търсещи пръсти. Почувства мириса му — на пот и на нещо свежо, като парфюм. Онзи измъкна мобилния му телефон. Последва тишина, а после се чу кратко иззвъняване като при изпращане на текст.

След това Джак чу глас в ухото си, шепот в тъмнината.

— Левичар или десничар?

Джак изстена.

— Левичар или десничар?

— Левичар — успя да каже той.

С ужасяваща деликатност непознатият издърпа лявата му ръка и я постави с дланта надолу на мръсния под. Последва пауза, а след това неистовата болка се плъзна от дланта нагоре по ръката и по цялото му тяло, чак до мозъка. Нямаше къде да избяга от нея. Последваха още удари, отново и отново. Сега масивната обувка се стовари върху дланта му. Джак усещаше единствено жестоката болка и нечовешките писъци, които издаваше.

Тежката обувка престана да размазва дланта му. Шумното дишане над него затихна. Той долови някакъв странен звук, нещо като писукане, но после и то затихна. Вратата се отвори и се затвори. Джак отново беше сам.

Фрида седеше заедно с Оливия, която хълцаше и оплакваше съдбата си между две щедри глътки вино. Беше девет и половина. През прозореца се виждаха Джоузеф и Рубен отвън в градината, седнали заедно на една пейка в топлата нощ. Припламна огънче от цигара. В моментите, в които Оливия преставаше да плаче, Фрида чуваше тихите им гласове: какво необичайно приятелство, помисли си тя — изтънчен психотерапевт от Северен Лондон и строител от Украйна. От горния етаж се долавяха металните звуци на някаква компютърна игра, натрапчива музика, стрелба от автоматично оръжие и бомбени експлозии: Клои и Алексей добре се забавляваха.

Чу се звън от изпратено съобщение в мобилния й телефон и тя го погледна. Беше от Джак. Приятелят ти се нуждае от помощта ти.

Джак лежеше във входното антре. Единственото му желание беше да загуби съзнание, но умът му упорито отказваше да го направи. Болката го връхлиташе на приливи и отливи, като ту го влачеше надолу, ту го изплюваше обратно. Той опипа с език устните си и усети кръв. Телефонът му звънеше, без да спира, но той не знаеше къде е и не можеше да стигне до него. Опита се да се размърда и за няколко секунди успя малко да се придвижи, гърчейки се по пода, но не стигна доникъде.

Чу се шум от превъртане на ключ в ключалката. „Нападателят се връща, помисли си той, за да си довърши работата.“ Поне нямаше повече да усеща болката. В следващия миг един тих глас го повика по име и една хладна ръка докосна челото му. Джак си отдъхна: беше в сигурни ръце. Фрида беше дошла.