Призори в неделя

41

Фрида седеше край кухненската си маса. Срещу нея беше седнала Клои — елегантна и дискретна, сякаш беше дошла на интервю за работа. Нямаше ги масивните обувки и мъжката риза с огромен размер, силния грим, малката обеца на носа и на веждата й. Беше свалила якето си и сега се кипреше с една синя блуза, в която Фрида разпозна своята блуза, която от известно време не можеше да открие. Беше си облякла памучна пола, а на краката си имаше ненатрапчиви кожени сандали. Лицето й, изчистено от грима и пиърсингите, изглеждаше младо и беззащитно.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Фрида. — Все още не е късно да се откажеш.

— Да, искам. — Клои я погледна свирепо. — Трябва да го направя. И ти щеше да постъпиш така, ако беше на мое място.

— Не е нужно да му казваш неща, които не искаш да му кажеш.

— Знам. Вече сто пъти ми го повтори.

— И не бива да казваш нищо за шума от самолети. — Знам.

— Аз ще бъда тук през цялото време.

— И това също ми каза. Не се безпокой. Той ще ми зададе въпросите си, аз ще му отговоря. Нямам нищо за криене. Нищо, от което да се срамувам. — Гласът й трепна. За миг върху лицето й се появи объркване. — А после ще кажа няколко думи за онова, което се случва с Уил.

— Добре.

— Какво ще ми кажеш за него?

— За кого?

— За Даниъл Блексток. Звучеше добре по телефона.

Фрида се поколеба. Спомни си го как й подаде снимката на Клои, което беше добър и неочакван жест от негова страна. После си представи пламтящите му кафяви очи, докато я питаше дали би могъл да интервюира племенницата й. Освен това той работеше като журналист в един вестник, който се бореше за оцеляването си. Кариерата му едва ли беше чак толкова сигурна и това интервю вероятно беше нещо като коз в ръцете му.

— Не го познавам — каза тя. — Но се държи почтено през цялото време и предполагам, че може да му се има доверие.

— Добре ли изглеждам?

Фрида се усмихна.

— Изглеждаш чудесно.

— Не, не е вярно. Мразя тези дрехи.

— Тогава защо си ги облякла?

— Може би за да изглеждам крехка и уязвима. Или поне представителна. Не биваше да го правя. Почакай за момент.

И тя изчезна от стаята. Фрида чу стъпките й нагоре по стълбите. Когато се появи отново, беше облякла една стара черна тениска на Фрида и беше обула едни нейни масивни спортни обувки; над тях се виждаха белите й крака със следи от охлузване на едната подбедрица. Беше си сложила дебела очна линия.

— Ето — каза тя. — Така е по-добре. Сега повече приличам на себе си.

— Той няма да те снима.

— Знам. Но е добре да се чувствам в собствената си кожа, а не да се преструвам.

Фрида кимна.

— Добре. Мисли ли по въпроса за посещения при психотерапевт?

— Ще мисля за това, когато всичко приключи — отвърна Клои.

— Тези неща никога не приключват. Ако чакаш най-подходящия момент, той никога няма да дойде. Ако имаш нужда да поговориш с психотерапевт, трябва да го направиш сега.

— Той не трябваше ли вече да е тук?

— След около пет минути. Казах му, че може да те интервюира в рамките на половин час.

Върху лицето на Клои се появи иронично изражение, което обнадежди Фрида.

— Ти си ми като пиар. Ще се погрижиш да не ми задава неудобни въпроси за личния ми живот.

— Ще присъствам само ако ти искаш.

— Разбира се, че искам. Непременно трябва да присъстваш, но…

Клои не успя да довърши изречението си, защото в същия момент входният звънец иззвъня.

Даниъл Блексток седна на фотьойла на Фрида точно срещу Клои. Фрида седна по-встрани, като мълчалив наблюдател. Интервюто започна малко по-късно, защото Фрида му предложи чай, предполагайки, че той ще бъде нетърпелив да започне с въпросите си. Но Блексток отвърна, че с удоволствие би изпил един чай. Ето защо Фрида отиде в кухнята и му направи чаша чай с пакетче. Той поиска и захар и тя трябваше да порови в един шкаф, за да я намери.

Фрида забеляза, че Блексток беше напрегнат. Очевидно се беше облякъл елегантно за случая, със сива риза, която беше закопчал догоре и му пречеше да диша нормално, и сако, което беше доста дебело за топлия летен ден. Лицето му, свежо избръснато, беше гладко и розово. Той непрекъснато облизваше сухите си устни.

— Бих искал да кажа още от самото начало, че оценявам поканата ви да дойда тук, в дома ви. Също така искам да кажа, че когато напиша статията, ще ви я покажа и на двете, преди да я предам за печат.

— Това е страхотно — каза Клои. Тя му се усмихна окуражаващо и седна по-изправена. Беше скръстила ръце в скута си.

— Малко е необичайно — обади се Фрида.

— Да, не е в рамките на обичайната журналистическа практика — каза Блексток. — Целта на това интервю според моите виждания е да допринесе за изясняването на случая. Но не казвайте на редактора ми. — Той извади телефона от джоба си и го постави на масата. — Нали нямате нищо против да запиша разговора ни?

Клои нямаше нищо против. Лицето й, макар и бледо, беше умиротворено.

— Преди всичко — започна Даниъл Блексток, като се изкашля нервно, — ми кажете, ако въпросът ми ви се струва твърде притеснителен, бихте ли ми разказали за онова ужасно нещо, което ви се случи?

— Бедата е там — каза Клои, — че аз не си спомням почти нищо. И това ужасно ме разстройва. Губи ми се цял уикенд, през който нямам представа какво ми се е случило.

— За вас това сигурно е истински кошмар — изрече съчувствено Блексток.

— Така е. Що за негодник би сторил това?

— Значи вие си спомняте, че сте били в бара с вашите приятелки. И какво се случи след това? Събудихте се някъде?

— В един църковен двор. Да. Сред перилата, ограждащи едно дърво. Но дори това е блед и неясен спомен, сякаш имам бяло петно в паметта си.

— Бяло петно в паметта — повтори Блексток и си записа нещо в журналистическия бележник. — Значи ви се губят някъде около… — Той се направи, че изчислява. — Шейсет часа?

— Той ми е инжектирал някакво вещество — каза Клои с делови тон. Тя протегна голата си ръка. — Няколко пъти. Още си личат белезите от убожданията.

Блексток се наведе напред.

— Сигурно ви е неприятно да се чувствате като обект на насилие.

— А трябва ли?

Фрида се усмихна вътрешно на отговора на Клои. Племенницата й се справяше добре.

— Ами, като си помисли човек къде са ви държали и как цинично са ви снимали… — Блексток забеляза изненадата в погледа на Клои, полуотворените й устни, учестеното й дишане.

— Какво искате да кажете? Никой не знае как съм била снимана. Аз самата не знам.

На лицето му се появи учудване.

— Не са ли ви показали снимката?

— Почакайте — прекъсна го остро Фрида.

— О, извинете — каза Даниъл Блексток. — Просто си помислих, че… Но сега разбирам, че съм сбъркал.

— Каква снимка? — попита Клои. — Настъпи мълчание. Той чакаше. — Каква снимка, Фрида?

— На господин Блексток беше изпратена снимка. Той я даде на мен, а аз я дадох на полицията.

— Защо не си ми я показала?

— Смятах, че ще те разстрои.

— Не мога да повярвам, че не си ми казала за нея.

— Реших, че така е най-правилно.

— Искам да я видя.

— Аз имам копие от нея — каза услужливо Блексток. — Но доктор Клайн може би не смята за много удачно да я виждате.

Блексток наблюдаваше внимателно Клои, докато тя се взираше с недоумение във Фрида. Той дишаше трудно. Тръпки побиваха цялото му тяло. Сърцето му лудо препускаше. Нима бяха толкова слепи, че не забелязваха нищо?

— Покажете ми снимката — каза Клои.

— Ако наистина искаш това… — промълви Фрида.

— Да, точно това искам.

Фрида кимна на Блексток и той бръкна в платнената си чанта, извади копие от снимката и я подаде на Клои. Ръката му беше спокойна, сякаш нищо не чувстваше, но ръката на Клои трепереше толкова силно, че й се наложи да остави снимката на масата, преди да я разгледа както трябва.

— Кажете ми как се чувствате — каза Даниъл Блексток с благ тон.

Когато Клои вдигна поглед, очите й бяха плувнали в сълзи. С огромно усилие тя промълви задавено:

— Той е бил там, край мен. Оглеждал ме е цялата, направил е снимката. Искал е да запечата всичко.

Сега Даниъл Блексток отново се пренесе в онази стая, заедно с нея, надвесен над нея. Спомни си какво беше усещането, когато докосваше косата й, тялото й, когато вдъхваше уханието й.

— И? — насърчи я той.

— Чувствам се… Не знам какво да кажа. Можел е да ме убие. Можел е да направи каквото си иска с мен. Но той просто ме е снимал и ме е освободил.

— Какво искаш сега, Клои?

— Искам да разбера какво се е случило. Искам човекът, който го е направил, да бъде заловен, за да не причини същото и на някой друг.

Даниъл Блексток кимна.

— Не се чувствам като обект на насилие — заяви Клои. — Изведнъж гласът й стана по-силен. — Не се чувствам засрамена, нито унизена, мито травмирана. Чувствам се гневна. Много гневна.

Той отново записа нещо в бележника си.

— И така, в момента медиите са фокусирали вниманието си върху твоя колега Уилям Макълоу.

— Тези копелета! — не се сдържа Клои. — Съгласих се да дам това интервю най-вече за да мога ясно да заявя, че Уилям Макълоу няма нищо общо със случилото се.

— Радвам се, че казваш това и че го заявяваш така отговорно. Сигурен съм, че си права. Какво още мога да добавя в този репортаж, което да убеди някои недоверчиви читатели, че твоят колега е невинен?

Клои удари с юмрук по масата.

— Защото той просто не би могъл да го извърши, по дяволите.

— И защо? Не задавам този въпрос заради себе си.

Клои заобяснява разпалено:

— Мога да изброя няколко причини. Той живее със съквартиранти, няма кола и не може да шофира. Как тогава ще ме отвлече и ще ме вози през цял Лондон, ще ме държи затворена и после ще ме захвърли на пусто място?

— Какво искаш да кажеш с „ще ме вози през цял Лондон“? Откъде знаеш това?

— Защо питате?

— Имаш ли представа къде си била държана затворена? — попита Блексток. — Това може да бъде много полезно за репортажа. Може някой да си спомни нещо.

Клои погледна към Фрида, която едва забележимо поклати глава.

— Не знам — отвърна тя. — Не си спомням.

— Нищо ли?

— Всичко ми е като в мъгла. Но докъде бях стигнала?

— Обясняваше защо Уилям Макълоу не би могъл да извърши това.

— От полицията не са му повдигнали обвинение. Освободили са го. Казват, че не е под подозрение.

Даниъл Блексток каза с нотки на съмнение в гласа:

— Вече десет години съм криминален репортер и знам, че онова, което полицията казва, невинаги трябва да се приема за чиста монета. Уилям Макълоу има медицинско досие за психическо разстройство.

Клои зарови лице в дланите си за малко, после отново изправи глава.

— Ето това не мога да понеса. Той е преживял толкова много и е оцелял. Не знаех нищо за миналото му, никой не знаеше. Той е много затворен. Сега, заради мен, всички научиха за него и му се налага да премине през всичко това.

Даниъл Блексток се обърна към Фрида.

— Какво е вашето мнение?

— Интервюто не е с мен, а с Клои. Аз съм тук, за да я подкрепя.

— Въпросът ми е за Уилям Макълоу. Съгласна ли сте с това, което Клои току-що каза?

— Да.

— Ако това е така, тогава защо беше задържан от полицията?

— Защото те се ръководят от една теория.

— Каква теория?

Фрида млъкна за момент. Щеше ли да го направи? Да, реши тя.

— Това е една идея, свързана с изграждането на профили на престъпници, която се е превърнала в клише. Предполага се, че първото от няколко извършени престъпления е истинското, импулсивното. Вероятността престъпникът да го е извършил близо до вкъщи е най-голяма. При следващите престъпления има по-голяма плановост.

— Вие не сте ли съгласна с това правило?

— Правилата са нещо полезно, но не и когато хората ги използват, за да си спестят мисленето.

— Може ли да цитирам думите ви?

— Да, ако желаете. Посегателството срещу Клои е било предварително обмислено и добре организирано. Това обаче не означава, че похитителят е лице, притежаващо кой знае какви способности.

— Нима не трябва да си доста умен и способен, за да извършиш подобно деяние? — попита Даниъл Блексток.

Фрида поклати глава.

— Такива престъпления са израз на слабост, не на сила. Разбира се, онова, което се случи с Клои и Рубен и най-вече с моя пациент, е потресаващо. Но в същото време е обгърнато с някакъв патос.

Даниъл Блексток отново пишеше нещо в бележника си, но на това място химикалката му се изплъзна и падна на пода. Той се наведе, за да я вземе. Гърбът му се беше изпотил и отзад на ризата му имаше голямо мокро петно.

— Това е много интересно — отбеляза той.

— Не е интересно, а е очевидно. Дийн Рийв е човек, който се самоопределя емоционално чрез насилие и това е ужасно. Но между него и неизвестния извършител има голямо разминаване. Престъпленията, които вторият извършва, са нещо различно. Той е човек, който се опитва да имитира Дийн Рийв, сякаш това ще запълни някаква празнина, ще компенсира наличието на някакъв дефицит.

— Емоционален дефицит, който води до убийството на хора — каза Даниъл Блексток.

— Да. Причиняването на болка като знак за това, че си важен.

— Хей, нали уж аз съм основният участник в интервюто! — обади се Клои.

След малко повече от час Клои и Фрида вече бяха в кухнята на Уилям Макълоу. По пътя Фрида беше купила бутилка уиски. Макълоу я отвори и наля на всички. Те се чукнаха с чашите и тя забеляза, че ръцете му леко трепереха. Той беше облечен с платнени панталони, които бяха скъсани от едната страна, и с размъкната тениска, която не можеше да скрие мършавото му тяло, по-мършаво и мъртвешки бледо, дори отколкото изглеждаше на онези ужасни снимки, които се бяха появили във всички вестници. Дългата му сива коса беше прибрана назад. Зъбите му бяха жълти от никотина и леко криви.

— Не знам кои журналисти са по-лоши — каза той с дрезгавия си глас на пушач. — Тези, които ме заплашват, или другите, които искат да им разкажа моята гледна точка за случилото се.

— Много съжалявам, че бяхте въвлечен в това — каза Фрида.

— Аз току-що дадох едно интервю — добави Клои. — Тя се пресегна и го поглади по гърба с неочаквано майчинска нежност. Възрастният мъж я погледна и примигна. — Направихме го, за да изчистим името ти.

— Предполагам, че добре са ви платили.

— Изобщо не са ни платили. Направихме го, за да помогнем.

Макълоу отпи голяма глътка уиски.

— И смятате, че ще е от полза?

— Хората имат къса памет — каза Фрида.

— Но интернет има дълга памет. От сега нататък, когато някой спомене името ми, аз ще бъда онзи, който е бил задържан от полицията по подозрение в убийство и отвличане. — Той отново отпи от чашата си. — И тогава едни ще си кажат: „В крайна сметка, не го е направил той“, но други ще си кажат: „Да де, ама нямаше ли нещо любопитно около него? Не беше ли замесен в сексуално насилие?“. И така, никой няма да може да си спомни дали съм бил този, когото са изнасилили, или пък съм бил изнасилвачът, а може би и едното, и другото. Както и да е, в полицията сигурно са знаели нещо, а?

— Вярвам, че това ще отшуми — каза развълнувано Клои. — Убедена съм. Веднъж да намерят истинския извършител!

Той я погледна и изразът на лицето му се смекчи.

— Понякога си мисля, че ако не носех конска опашка, това нямаше да се случи. Може би трябва да я отрежа.

— Това е страхотна идея — възкликна Клои. — Къса коса наистина много ще ти отива.

— Искаш ли ти да го направиш?

— Аз ли?

— Защо не?

— Добре — ухили се Клои. — Защо пък не?

Започнаха да пристигат хора — съквартиранти и приятели. Външният звънец звънеше, те влизаха в кухнята, поздравяваха Уилям непринудено, вадеха бира и цигари от раниците си. Той изглеждаше замаян и объркан от тази неочаквана подкрепа и Фрида се досети, че явно Клои е организирала това събиране на поддръжници, докато пред входа все още дебнеха журналисти. Идеята беше изцяло в неин стил — щедра, но неразумна. Струпването на тези хора се превърна в замайваща смесица от татуировки, бради и пиърсинги и Фрида се почувства стара и далеч от дома си. Тя се изправи.

— Ако ви трябва помощ, просто ми се обадете. Клои ще ви каже къде да ме намерите.

Макълоу също се изправи и стисна ръката й. От него й лъхна на тютюн и уиски. Светлосивите му воднисти очи се взряха в лицето й.

— Мислех, че съм се отървал от неприятностите — отрони тихо той. — Но в крайна сметка никой не може да избяга от миналото си.

— Много съжалявам.

Той сви рамене.

— Вие направихте каквото можахте. Вие и Клои направихте повече от всеки друг.

— Ножици — провикна се Клои. — Гребен.