Призори в неделя

23

— Можеш ли да кажеш нещо, Алексей?

Фран Болтън и Петра Бърдж гледаха към малкото момче. Алексей стоеше пред тях, без да говори, без да плаче, само ритмично движеше напред-назад главата си, все едно я удряше в невидима стена.

— Папа — промълви той шепнешком.

— Той съвсем скоро ще бъде тук, Алексей — каза Петра. — Можеш ли да кажеш нещо за човека, който те отведе? Едър, дребен? Пълен, слаб?

Алексей я погледна неразбиращо. След като помисли малко, той бавно потупа горната част на десния си крак.

— Какво прави? — зачуди се Фран Болтън.

— Има нещо в джоба му — каза Петра.

Тя бръкна в джоба си и извади чифт латексови ръкавици. После клекна пред Алексей.

— Виж — каза му тя приятелски. Сега ще си сложа тези специални ръкавици и след това ще бръкна в джоба ти. Съгласен ли си?

Той кимна, макар че Петра не беше сигурна дали той разбра и дума от това, което му каза. Тя пъхна пръстите си в джоба на дънките му. Беше тясно, но тя успя да напипа нещо. Стисна го между два пръста и внимателно го извади. Беше нещо, увито в тоалетна хартия и почти не се усещаше. Петра го сложи на масата и внимателно разви хартията.

— Какво е това? — попита Фран Болтън, като се дръпна инстинктивно назад.

Беше нещо като дебело свито листо и издаваше слаб, сладникав мирис, напомнящ на влажни горски гъби. Петра Бърдж го завъртя с пръст.

— Това е ухо. Част от ухо.

— Свинско ли е? Или нещо подобно? — не разбра Фран.

— Не, не е нещо подобно. Веднага извикай някой от криминолозите.

Този път Фрида остави Джоузеф да се наплаче. Двамата бяха седнали на задната седалка и Джоузеф се беше облегнал на рамото на Фрида, ридаейки през целия път. Когато спряха на паркинга на полицейския участък в Боу, Петра Бърдж се извърна към тях от предната седалка.

— Чувате ли ме, Джоузеф?

Джоузеф надигна главата си и тя му подаде хартиена кърпичка от една кутия пред себе си, после му подаде още една. Той издуха носа си и избърса очите и лицето си.

— Джоузеф, както вече ви казахме, Алексей е в добро физическо състояние и доколкото можем да преценим, в добро душевно състояние въпреки преживяното.

— Ние ще го видим сега? — попита Джоузеф.

— Откакто го намерихме, не е казал нито дума.

— Той не говори английски. И почти не говори, откакто майка му почина.

— Добре. Да вървим. Той очевидно е притеснен.

Джоузеф кимна. За момент доби изплашен вид, а в кафявите му очи проблеснаха сълзи.

— Нали и ти ще дойдеш, Фрида?

— Да, след няколко минути. Имаш нужда да останеш малко насаме с него.

Джоузеф я погледна тревожно:

— Моля те.

— Щом така искаш…

— Да, искам.

Когато слязоха от колата, Петра хвана Фрида за ръката и я дръпна настрана.

— Две неща — каза тя.

— Моля?

— Казах, че Алексей не е изрекъл нито дума. Това не е съвсем вярно. Той наистина не говори, с изключение на едно нещо: „Фрида Клайн“. Каквото и да го попитат, това е единственият му отговор: „Фрида Клайн“.

— Много странно — каза замислено Фрида. — А другото? Спомена за две неща.

— Имаше нещо в джоба му.

— Какво е то? — попита Фрида, но преди Петра Бърдж да отговори, тя изведнъж се досети какво ще каже.

— Човешко ухо, увито в тоалетна хартия.

Фрида щеше да попита още нещо, но в следващия момент изрече на глас:

— На Брус Стрингър.

— Възможно е.

— Сигурно е негово.

— Но защо? — попита Петра.

— Коя част?

— Цялото ухо. Правиш си труда да отвлечеш дете, а после го връщаш. И не само го връщаш, а му даваш трофей от предишно убийство.

— Трофей — повтори Фрида замислено. — Мисля, че това не е точно така.

— О! Не било точно така?! И защо не?

— Знам, че в определени случаи сексуалният импулс се провокира от насилието. Когато подобен тип извърши престъпление, той търси начин да го преживее отново. Понякога споменът не е достатъчен. Не мисля, че Дийн Рийв е от този вид престъпници. Ако беше такъв, залавянето му щеше да бъде по-лесно. Смятам, че когато направи нещо, го прави с определена цел.

— И какво цели с изпращането на ухото?

— Подсказва ни, че човекът, който е отвлякъл Алексей, е убил Стрингър.

— И защо трябва да ни го подсказва?

— Ако влезем вътре, за да поговорим с Алексей, вместо да стоим отвън и да разговаряме помежду си, може би ще разберем — каза Фрида.

Петра се намръщи.

— „Ние“! Понякога наистина минаваш всякакви граници.

Алексей седеше край една маса. До него беше седнал Дон Камински — огромен на ръст и комично деликатен, той не говореше и не го докосваше, но с внушителното си присъствие сякаш го закриляше. Момчето пиеше портокалов сок от картонена кутийка и ядеше сандвич, но като че ли не ги забелязваше. Беше облечено с други дрехи, тъй като неговите бяха взети за анализ. Лицето му беше непроницаемо, някой го беше изчистил от мръсотията. То се обърна и видя Джоузеф, който се спря за

момент и без да може да помръдне, само гледаше сина си с очи, пълни с болка. После се втурна към Алексей, коленичи край стола му и разтвори обятията си.

— Ти си невредим.

Той обви ръце около сина си и за миг Алексей застина неподвижен. После облегна глава на рамото на баща си и затвори очи. Джоузеф ридаеше, без да може да се овладее. Накрая по бузата на сина му се търкулна една сълза. В продължение на няколко минути те стояха така, а Джоузеф не преставаше да гали меката тъмна коса на детето си, тихо шепнейки гальовни думи.

Когато двамата се откъснаха един от друг, до тях се приближи Фрида. Тя седна срещу Алексей, без да говори. Той я гледаше с широко отворени очи. Лицето му беше напрегнато.

— Фрида Клайн — каза той накрая. Произнесе името й странно, с чуждестранен акцент.

Тя посочи към себе си.

Алексей сбърчи чело, подобно на ученик, на когото учителят е задал труден въпрос.

— Това — каза той.

„Това“ беше първата английска дума, която Фрида го чуваше да произнася. Дори не беше го чувала да говори на украински.

— Това какво? — попита тя, осъзнавайки колко безсмислен е въпросът й.

— Това — повтори той мъчително. — Това. Съм. Аз.

Всички мълчаха, само Джоузеф въздъхна тежко.

Камински си записа нещо в бележника.

— Търси. Някъде. — Алексей очевидно не разбираше думите, които произнасяше: беше ги заучил с много повторения. Последва дълго мълчание. „Някъде?“, мислеше усилено Фрида. Какво ли означаваше това? — На друго място — довърши Алексей, а после изстреля на един дъх: — Това съм аз търси някъде на друго място.

Фрида се обърна към Джоузеф:

— Попитай го откъде е научил тези думи.

Джоузеф и синът му си поговориха шепнешком на техния език и Фрида ги чу да споменават името й. После Джоузеф се обърна към нея:

— Един мъж научил го на тези думи и казал му: „Кажи това на Фрида Клайн“.

— Добре — каза Фрида на Алексей. — Много добре. Благодаря ти.

Момчето я погледна неразбиращо.

— Джоузеф, ще трябва да му зададете един въпрос — намеси се Петра Бърдж. — Ще има и други въпроси, но този ще е първият. Попитайте го защо е тръгнал с този човек.

Джоузеф обгърна с ръка сина си и те отново си поговориха шепнешком. Джоузеф ги погледна разтревожено.

— Какво има? — попита Петра.

— Казва, че мъжът е казал на много, много лош украински: „Ще те заведа при майка ти“.

— Добре измислено. — Фрида кимна сякаш на себе си. — Разбира се.

— Значи Дийн Рийв не знае, че майката на Алексей е починала — каза Петра Бърдж.

— Той отлично знае, че тя е починала.

— Тогава защо Алексей е тръгнал с него?

— Защото е момче, което е загубило майка си.

Петра кимна с разбиране.

— Поне знаем в кой район най-вероятно се подвизава Дийн Рийв.

— Не, не знаем.

— Защо иначе би избрал това място?

— Защото точно там преди години уби брат си — отвърна Фрида. — Съвсем преднамерено е избрал мястото и ни е изпратил словесно послание, за да не остави никакво съмнение у нас, че е бил той. И, разбира се, това е целта му.

— Говориш с недомлъвки. Какво се опитваш да кажеш?

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

— Щом искаш… Дон ще остане при вас, господин Морозов — обърна се тя към Джоузеф. Дон Камински кимна. — Искате ли нещо за пиене?

— Водка?

— Имах предвид чай или кафе.

— О!

За момент Фрида си помисли, че дори Петра Бърдж би могла да направи изключение от установените правила заради тъжните кафяви очи на Джоузеф.

— Ще се върна след няколко минути — каза тя.

Петра поведе Фрида по коридора към една празна стая за разпити. Тя затвори вратата и с жест я покани да седне на един стол.

— Е, слушам те.

— „Това съм аз. Търси някъде на друго място.“ Може би се питаш какво означава.

— Мисля, че знам какво ще ми кажеш — изрече бавно Петра.

— Това послание има две части. В първата се казва, че човекът, който е примамил Алексей, е Дийн.

— Това е ясно. А втората?

Фрида втренчи погледа си в полицейската инспекторка.

— Казва ми, че не е отвлякъл Клои и не е нападнал Рубен.

Петра Бърдж кимна бавно.

— Защо му е да си прави труда да ти го съобщава? Защо го е грижа?

— Не знам. Може би от професионална гордост. Понякога си мисля, че той държи да узная някои неща. Затова и случилото се с Клои и Рубен не се вписва в стила му на действие. Когато Дийн уби Стрингър и Глашър, в това имаше логика и беше насочено към мен.

— Когато говориш за Дийн Рийв… — започна Петра.

— Какво?

— Звучиш по различен начин. Все едно всеки от вас разбира другия.

— Не се опитвай да ме анализираш. Поради определени обстоятелства влязох в живота на Рийв и обсебих съзнанието му. Единственото, което искам, е да бъде заловен. Нищо повече.

— Добре. Но нека да помислим и върху другите възможни варианти.

— Кои са те?

Петра се замисли за момент.

— Например че Дийн лъже и че всъщност той е виновен за другите два инцидента.

— Не — каза Фрида.

— Напълно възможно е. Има и друга вероятност: двата инцидента да нямат връзка помежду си. Твоята племенница може да е попаднала в ръцете на някой перверзник.

— Тя не е била изнасилена.

— Това нищо не доказва. Има такива, които се задоволяват само с гледане.

— Тогава защо е изпратил онази снимка на журналист, който отразява убийствата, извършени от Рийв?

— Това е добър въпрос — отстъпи Петра. — Но нападението над доктор Макгил може да е било нахлуване с цел кражба, което се е объркало.

— Нищо не е било откраднато.

— Ето защо казах „което се е объркало“. Има и друга възможност: че действа и още някой.

— Да. И какво точно прави?

— Убийствата привличат хората подобно на мухи върху лайна.

— Искаш да кажеш, че някой имитира Дийн?

— Да, съществува голяма вероятност да си имаме работа с имитатор. Всички пътища водят към теб.

Фрида стана и отиде до прозореца. Тя сложи ръката си върху него, сякаш за да се увери, че между нея и останалия свят имаше стъклена преграда. После се обърна към Петра Бърдж и каза с чист, ясен глас:

— Не е вярно. Те водят към моите приятели.

— Ти си първопричината.

— Но мен не ме нападат.

— Засега.

— Трябва да ги защитите. Незабавно.

— Твоите приятели?

— Да.

— всичките ти приятели?

— Видя какво се случи. Рубен можеше да умре. Клои…

Фрида замълча. Пред очите й изникна запечатаното на онази снимка: племенницата й, просната с разтворени крака на мръсен матрак.

— Колко приятели имаш?

— Клои и Рубен вече са изложени на риск. След това майката на Клои, Оливия. Бих добавила приятелката ми Саша и нейния малък син Итън, но те отидоха да живеят при баща й за известно време и са далеч оттук, така че най-вероятно са в безопасност. Следват Джоузеф и неговият син. А също и моят близък приятел Джак Дарган.

— И ти.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Това няма значение. Предложението ти е неприемливо.

— В парите ли е проблемът?

— Става въпрос за целенасоченото и професионално използване на ограничени ресурси и да, парите също са от значение. При всички случаи осигуряването на полицейска охрана не би било възможно, но в момента ни съкращават бюджета с една четвърт и това е само началото. Няма да можем да извършваме дейности, които досега сме извършвали.

— Хората са в опасност.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това.

— И дори няма да направите опит?

— Виж, ако си права и ние наистина осигурим охрана за всички тези хора, което така или иначе е невъзможно, тогава въпросното лице може просто да атакува някой друг и така да разшири кръга на твоите изложени на риск приятели. Защитаваме посочените от теб шестима, а после се появява нова група от потенциално застрашени близки до теб хора. Невъзможно е за изпълнение, както и да го погледнеш.

— Значи това е всичко.

— Не, разбира се. Тече разследване по отвличането на Клои, друго разследване по нападението над доктор Макгил и най-новото — по отвличането на Алексей Морозов. Ето така можем да защитим приятелите ти. Можем да заловим извършителя.

— Ясно.

Петра я изгледа напрегнато.

— Какво смяташ да правиш?

— Не съм сигурна. Но ще предприема нещо. Те са мои приятели.

Докато вървеше към дома си, телефонът на Фрида иззвъня. Тя погледна екрана. Беше Паз, администраторката в „Складовете“. Фрида отговори.

— Имам двама нови пациенти за теб — каза Паз.

— Какво?

— Нали каза, че отново ще приемаш нови пациенти. Каза, че колкото са повече, толкова по-добре.

Фрида замълча, зашеметена от чутото. Моментът беше възможно най-неподходящият. Но изведнъж се замисли: ако не сега, кога? Ако продължеше да чака животът й да се нормализира, можеше никога повече да не практикува като психотерапевт.

— Добре — отговори Фрида. — Кажи им да ми се обадят.

— Моля, няма защо — каза шеговито Паз.

— Извинявай! Благодаря ти! — поправи се Фрида, макар че изпитваше всичко друго, но не и благодарност.

Пътят е чист: Дийн Рийв го беше разчистил. Дийн Рийв, който обича да се появява като призрак и който зарови един мъртвец под дъските в къщата й, така че сега целият свят се е вторачил в нея.

Докато целият свят гледа, и той ще погледа. Няма кой да го види. Той умее да бъде невидим, все едно е пушек под врата. Като самия Дийн Рийв. Това име предизвиква вътрешна тръпка в него, малка електрическа дъга от удоволствие: сега двамата ще бъдат свързани. Дийн Рийв и той.

Те няма да намерят Дийн Рийв. Никой никога не успява да открие Дийн Рийв. Но сега той може да върви по пътя, разчистен от Дийн Рийв. Може да действа от негово име. Никой няма да разбере, че са двама.

С изключение, разбира се, на самия Дийн Рийв. Онова, което се случи с момчето, показва, че той знае. Двамата вече са като дует. Рийв вече отговори — сега е негов ред да му върне отговора.