Призори в неделя

50

— Това нещо като съвещание ли е? — попита Рубен.

Фрида хвърли поглед към присъстващите в дневната му. Джоузеф беше седнал до Оливия на дивана. Рубен беше в специалното си кресло. Клои влезе с чаши чай на един поднос и им ги раздаде.

— Да, нещо такова — отвърна Фрида.

— Някой да иска бисквити? — попита Клои.

— Може ли първо да кажа няколко думи? — прекъсна я Фрида.

Клои направи недоволна физиономия и седна.

И така, Фрида им описа в подробности подозренията си за Даниъл Блексток. Те я слушаха в пълна тишина, с изключение на Оливия, която шумно въздишаше и от време на време издаваше късо стенание, а също и на Джоузеф, който бавно удряше с юмрук по коляното си. Когато тя свърши, отначало никой нищо не каза, след което започна да се надига глъчка. Тя обходи с поглед лицата им и зачака.

— Сигурна ли си в това, което казваш? — попита Рубен.

— Сигурна съм.

— Той взе интервю от мен. — Гласът на Клои беше изпълнен с напрежение. — Говореше ми приятелски и със съчувствие. Разпита ме какво точно се е случило, как съм се чувствала.

— Знам.

— Той ми показа онази снимка. Ти казваш, че именно той е човекът, който я е направил, който ми е дал опиат и ме е отвлякъл и който ме е държал заключена и в несвяст?

— Да.

— Гади ми се от всичко това.

Джоузеф стоеше до вратата със скръстени на гърдите ръце. Лицето му беше потъмняло. Фрида се зачуди защо не отронва нито дума.

— Той си играе с нас — обърна се Рубен към Фрида.

Оливия се наведе напред и зарови лице в дланите си, а косата й падна пред очите.

— И какво сега? — обади се Клои. — Защо не изнесеш цялата тази реч пред полицията? Нима сега не е моментът да отидат и да го арестуват, а всеки от нас да се прибере вкъщи и да продължи да живее живота си?

— Разказах им за моите подозрения относно Даниъл Блексток. Не бих могла да направя повече от това.

— Ако ти си убедена в неговата вина, защо и те да не са? — попита Клои.

— Въпросът не се свежда само до това. Първо, те не вярват напълно. И второ, дори и да вярваха в това, в което аз вярвам, то не би било достатъчно. Те трябва да разполагат с факти, с които да докажат, че го е извършил. Засега той им показва, че не го е извършил. Има алиби. Фалшиво алиби, но може да свърши работа.

— В такъв случай ние какво трябва да направим? — продължи Клои. — Просто да си седим тук и да го чакаме да направи нещо друго? Както знаем, Джак не е в състояние да присъства на това съвещание, защото лежи в проклетото болнично легло.

Оливия измърмори нещо неразбираемо.

— Освен това Рубен беше нападнат, а един от твоите пациенти беше убит. Един човек, който работеше с мен, беше задържан за разпит и това го смачка психически. А всичко започна с един труп, който беше намерен под дюшемето в собствената ти къща, и ти твърдиш, че останалите нападения нямат нищо общо с това?

— Не, не казвам, че нямат нищо общо с това. Казвам, че не са извършени от един и същи човек.

— Това какво означава? — попита Клон.

— Мисля, че убийството на Брус Стрингър го е провокирало.

— Провокирало? — повтори Оливия.

— Вдъхновило го е.

— Искаш да кажеш, че той е нещо като фен? — възкликна Клои.

— Би могло да се каже.

— На теб или на Дийн Рийв? — попита Рубен.

— Това е както когато човек вижда произведение на изкуството и иска да го възпроизведе.

— Но имитацията никога не може да бъде толкова добра, колкото е оригиналът — отбеляза Рубен.

Фрида поклати глава.

— Насилието си е насилие. Няма значение защо някой го извършва. Особено ако ти си жертвата.

— И така, какво ще правим? — обади се Оливия.

— Знам какво трябва да направим — каза Джоузеф, нарушавайки мълчанието си.

— Какво? — попита го Фрида.

Той само я изгледа мълчаливо.

— Не — каза твърдо тя.

— Аз говори с приятел. Той говори с негов приятел. Тук повече ние няма говорим за това.

— Не — упорито повтори Фрида.

— Само аз заема се — продължи Джоузеф. — Никой от вас не знае нищо. Просто ще отричате.

— Престани, Джоузеф. Наистина! — каза ужасена Фрида. — Забраняваме ти. Нищо няма да правиш, разбра ли?

— Казваш, че ти сигурна — отвърна Джоузеф. — Казваш, че ти знаеш какво той направил. Ти виждаш какво той направил на Клои. Направил на Джак. Направил на Рубен.

— Сега Фрида ще ти изнесе лекция — обади се Рубен. — Ще ти каже, че без закона сме нищо. Или какво би бил животът, ако вършехме такива неща? Или какво би станало, ако тя греши?

— Нямах намерение да казвам тези неща.

— А какво щеше да кажеш?

— Не знам.

Лицето й беше неподвижно, черните й очи гледаха съсредоточено.

— Щях да кажа само, че не бива да вършим подобно нещо. Не е кой знае какъв отговор. Може би не е така хубав, както репликите, които си мислеше, че ще кажа. Това е единственото, което ми идва наум: не можем да направим подобно нещо. — Тя ги изгледа напрегнато. — Съгласни ли сте?

— Тогава какво ще правим? — попита Джоузеф. — Просто ще стоим и ще чакаме?

— Не. Ще стоите заедно. Ще се пазите един друг. Няма да излизате сами и няма да оставяте никого сам в къщата. Няма да ходите никъде, без полицията да знае къде отивате. Полицаите ще бъдат отвън през цялото време и ще ви пазят денонощно. И вдаден момент може би разследващите ще открият нещо, някаква улика срещу него.

Тази нощ Даниъл си легна късно. Кожата му беше топла, а дишането му беше по-тежко от обичайното.

Лежащата до него Лий отново и отново прехвърли всичко през ума си. Усещането й беше същото, както когато съпругът й я беше целунал за пръв път. Тя толкова живо си спомняше онази първа целувка, че можеше дори да я помирише и да усети вкуса й. Беше чакала много дълго и ето че накрая се беше случила онази неочаквана близост между тях: устните му бяха върху нейните, езикът му беше топъл, ръката му стискаше гърдите й. През тялото й беше минал горещ спазъм и удоволствието от него беше толкова силно, че го беше усетила почти като болка.

Да, през онази вечер се беше почувствала по същия начин. Беше останала почти без дъх, докато стигне до спортното игрище. Придвижването пеша й отне повече, отколкото Даниъл й беше казал. Тя застана на разстояние от спортно-развлекателния център. Даниъл я беше предупредил, че там има охранителни камери.

Лий почака пет минути, десет минути. Може би нещо се беше объркало? По едно време колата се появи и сви по страничната улица, където чакаше тя. Лий влезе и седна до него. Очите му блестяха от възбуда.

— Обади ли се на спешния телефон?

Тя кимна.

— Ще трябва ти да караш — каза той.

— Извинявай, забравих.

Лий слезе от колата, заобиколи и седна на мястото на шофьора. Той разгъна хавлиената кърпа на скута си. Очакваше да изтече доста кръв. Тя отвори жабката и извади сгъваемия нож. Беше го изтъркала до блясък. За миг се вгледа в него.

— Трябва да побързаме — подкани я Даниъл. — Той я погледна. Тя все още дишаше тежко, заради това че беше вървяла бързо, почти тичайки. — Можеш ли да го направиш?

Даниъл отпусна ръката си върху кърпата. Лий хвана здраво ножа и опря острието в опакото на лявата му длан. Трябваше да бъде лявата му длан. Тя натисна и усети как плътта леко поддаде. Отдръпна ножа. Дори на слабата улична светлина се виждаха малките тъмни мехурчета по кожата. Тя вдигна ръката му, приближи я до устните си и близна с език тъмната течност. Усети вкус на сол и желязо.

— Не е достатъчно — каза съпругът й. — Изобщо не е достатъчно.

Лий нежно премести ръката му върху хавлиената кърпа.

— Готов ли си? — попита тя.

— Просто го направи.

Тя заби ножа и го извади, а той отпусна назад главата си и тихо застена от болка.

Лий и сега продължаваше да чува това стенание, докато лежеше до него в тъмното. То се беше запечатало в съзнанието й и тя можеше да си го „пуска“ колкото пъти пожелае.