Призори в неделя

45

Дон Камински натисна бутона на записващото устройство. Даниъл Блексток се усмихна. Този път се чувстваше по-добре. Владееше се напълно. Сега щяха да играят по неговите правила.

— Не мога да повярвам, че все още използвате касетофони — отбеляза той.

Петра посочи точния час, датата и имената на присъстващите.

— Използвал съм ги при интервюта – продължи той, — но това беше преди доста години. Предполагам, че все още използвате факсове.

— Не сте длъжен да отговаряте на въпросите — каза Петра, — но може да се окаже във ваш ущърб, ако при разпита премълчите нещо, което бихте използвали във ваша защита при бъдещ съдебен процес. Всичко, което кажете, може да бъде използвано като доказателство в съда.

Последва кратко мълчание.

— Бихте ли повторили това, което казахте? — каза Блексток.

— Вие сериозно ли говорите?

— Безброй пъти съм чувал тези думи по телевизията. Те са нещо като молитвата „Отче наш“. Постоянно я чуваш, без да разбираш напълно значението й. „Да дойде твоето царство.“ Какво точно означава това? Как може да дойде едно царство? Искам да разбера какво точно се крие зад думите, които произнасяте.

Петра повтори стандартното предупреждение, натъртвайки всяка дума.

— Защита? — изрече той. — Нямам нужда от защита.

— Също така имате право на адвокат. Ако нямате

такъв, ние можем да ви осигурим.

— Наясно съм с всичко това. Писал съм статия по този въпрос. „Имащ право на защита.“ Пълни глупости. Обикновено нещата се свеждат до един бърз телефонен разговор с адвокат, който си има по-важни неща за вършене.

— Тук, в тази стая, хората по принцип се изнервят, когато ги разпитваме с включен касетофон. С изключение на престъпниците.

— И с изключение на журналистите — каза Даниъл Блексток. — Забравяте, че това ми е работата.

— Миналия път бяхте по-нервен. Сега като че ли се наслаждавате на разпита.

— Не се наслаждавам и нямам нужда от защитник. С удоволствие ще отговоря на всеки въпрос, който ми зададете. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Къде бяхте снощи?

— В колко часа?

Петра си представи съобщението, което беше изпратено от телефона на Джак. — Между осем и десет — отговори тя.

Блексток се замисли за момент.

— Бях вкъщи с жена ми, а после бях в болницата.

— В болницата? Защо?

Сега Блексток сложи ръцете си на масата. Лявата му длан беше дебело обинтована.

— Злополука ли сте претърпели? — попита Петра.

— Очевидно.

— Бихте ли ми разказали какво се е случило?

— Режех парче линолеум със сгъваем нож. Ръката ми се плъзна и си порязах другата ръка. Наоколо се изцапа с кръв. Отидох в болницата и там се наложи да ми зашият раната.

— По кое време се случи това?

— Защо питате?

— Снощи е станал инцидент.

— Какъв инцидент?

— Предпочитам първо вие да отговорите на въпросите ми.

Даниъл Блексток помълча малко.

— Водите разпита отзад напред. Първо трябва да ми кажете в какво ме обвинявате, след което да ми дадете възможност да се защитя, ползвайки адвокат.

— Добре — съгласи се тя. — Снощи един човек на име Джак Дарган е бил нападнат в една къща в Излингтън. Нападателят е бил с маска на лицето. По време на нападението той е изпратил съобщение, използвайки телефона на Дарган.

— Защо го е направил?

— Нападението не е било свързано с грабеж. Било е извършено като форма на послание.

— На кого е изпратил съобщението?

— На Фрида Клайн.

— О! — леко подсвирна той. — Ясно. Предполагам, че за нея е било голям шок.

— Това представлява ли интерес за вас?

— Интересува ме като журналист. Отразявам случващото се с Фрида Клайн от самото начало. Но нали не мислите, че бих могъл да извърша нещо такова?

— Текстовото съобщение е било изпратено в девет и трийсет и две. Ако можете да ни посочите къде сте били по това време, сте свободен да си тръгнете.

Блексток помълча известно време.

— Това е толкова откачено. Дори не мога да си представя защо ме подозирате. Но щом искате да играем тази игра, нека да я играем. Предполагам, че нападението се е случило по времето, когато се порязах и когато отидох в болницата.

— Можете ли да ми посочите точните часове?

— Едва ли бих могъл. В нормалното си ежедневие не отбелязвам точния час на случващите се събития.

— Предполагам, че има начин да се провери.

— Когато се порязах, се опитах да спра шуртящата кръв, а жена ми през това време се обади на 111 и помоли за помощ. Там вероятно си водят отчет на обажданията.

— Обажданията там винаги се регистрират.

— Тя разговаря с тях и им описа какво се е случило. Те казаха, че най-добре би било да отида в „Спешна помощ“ и жена ми ме закара в болница „Сейнт Джуд“.

— В колко часа пристигнахте там?

— Нямам представа. Половин час или може би четиресет минути след като се порязах. — Той махна сърдито с ръка. — Вижте, какво искате от мен? Да си сваля бинта и да ви покажа раната си? Ще го направя, ако искате.

— Възможно е онзи, който е нападнал Джак Дарган, да има нараняване.

— Използван ли е бил нож? — попита Блексток с нотки на раздразнение. — Можете да погледнете раната ми и ще видите, че е била нанесена с нож от човек, който не го бива за домашен майстор.

— Как се придвижихте до болницата?

— Жена ми ме закара.

— И колко време бяхте там?

— Прибрахме се вкъщи малко след полунощ.

— Бъдете сигурен, че когато казвам, че ще проверим всичко в подробности, това означава, че наистина ще го направим.

— Можете да проверите всичко, което пожелаете — отвърна Даниъл Блексток. — А ако имате нужда от повече информация, просто ми се обадете.

Петра Бърдж кимна на Дон Камински, който се пресегна и изключи касетофона.

— Добре — каза тя. Приключихме.

Отначало Фрида не каза нищо, но Петра забеляза как присви очите си и знаеше какво ще последва.

— Сигурно си се объркала — каза тя накрая. — Нещо си пропуснала.

— Знам как се чувстваш — отвърна Петра. — Но не съм се объркала.

— По-добре влез — предложи Фрида.

— Тръгнала съм занякъде.

— Само за пет минути. Трябва да ти кажа някои неща.

Петра влезе и Фрида я поведе към кухнята.

— Нещо за пиене? — попита Фрида.

— Не, благодаря. Говори направо.

Те седнаха една срещу друга край масата и Петра се почувства така, сякаш отново беше в стаята за разпити, само че сега тя беше разпитваната.

— Проверихте ли добре алибито му? Нараняването му наистина ли е сериозно?

— Разбира се. Прослушах обаждането на жена му до номер 111. Било е регистрирано в девет и трийсет и осем. Направено е от дома им. Той е бил приет в спешното отделение на „Сейнт Джуд“ малко след десет и двайсет. Разговарях с дежурния лекар. Раната е била сериозна, кървенето обилно. Според лекаря е трябвало да извикат линейка. По думите му Блексток е извадил късмет, че не си е срязал артерия или сухожилие.

Фрида забарабани с пръсти по масата.

— Тази версия ми се струва прекалено удобна.

— Разбира се, че е удобна. Това е алиби. Ако алибито не покрива часа на престъплението, тогава то не е никакво алиби.

— Но защо точно в онзи момент, точно през онази вечер, той се е озовал на място, където присъствието му е било регистрирано? Защо просто не си е седял вкъщи с жена си както обикновено?

— Виж, Фрида. Ако Блексток си беше седял вкъщи както обикновено, без да има друг свидетел освен жена му, тогава щеше ли да му повярваш? В такъв случай бихме определили ситуацията като „няма алиби“.

— Очевидният отговор е, че той е получил нараняването, когато е нападнал Джак и след това… — Тя млъкна.

— И след това какво? — попита Петра. — Може да изглежда очевидно, но какво от това? Обажда се на жена си и й казва да позвъни на спешния телефон? След което някак си минава през цял Лондон с обилно кървяща рана, която после се налага да зашият с многобройни шевове, и някъде по пътя се срещат с жена си? Както и да е, разговарях с Джак Дарган. Не е имало сбиване. Няма следа от употреба на нож. Твоят приятел казва, че няма начин нападателят да е бил ранен по време на инцидента, още по-малко да е получил тежка порезна рана. А и единствените следи от кръв на мястото на побоя са само тези на Дарган.

Фрида погледна намръщено Петра и Петра също я изгледа намръщено.

— Какво? — каза Петра. — Дай ми нещо, за което да се захванем, и ние ще го проверим.

— Ти имаш преки наблюдения — каза Фрида. — Начинът, по който той си проправя път в разследването, начинът, по който се наслаждава, докато го разпитвате. Това не ти ли се струва подозрително?

— Той е журналист. За това му плащат. На теб може да не ти харесва, на мен може да не ми харесва, но трябва да го приемем.

— Още преди ти казах, че той ми изглежда подозрителен. Тогава дори не знаех, че живее в Силвъртаун, точно където Клон е била отведена, в непосредствена близост до „Сити Еърпорт“.

— Не може да си сигурна за това.

— Клои е чула излитането на малки самолети.

— Това е просто предположение. Около Лондон има и други малки летища. Има едно точно до Чигуел. До него се стига за двайсет минути по шосе М11.

— Знам това място. Там има малък авиоклуб. Ако Клои е чула шума от тези малки двуместни самолети, щеше да ми каже.

— Значи излиза, че и двете сте специалистки по малки самолети, така ли? Цялата ти теория се основава на твърденията на млада жена, която е била дрогирана, с вързани очи, в полусъзнание, травмирана. И ти противопоставяш тези твърдения на едно алиби, което може и да не ти харесва, но което е подплатено със солидни доказателства. Знаем, че обаждането за инцидента е регистрирано в девет и трийсет и осем. Знаем, че той е бил в болницата с дълбока рана, малко след десет и двайсет. При обучението ни в полицейската школа ни дават многобройни примери за разследвания, които са се провалили, защото водещият разследването е имал собствена версия, от която не е искал да се откаже.

Петра впери поглед във Фрида, която продължаваше да стои намръщена и да хапе устната си. Изглежда, някаква мисъл я тормозеше.

— Ще се погрижа да осигурят охрана на приятелите ти — каза тя с по-мек тон.

Фрида кимна.

— Току-що реших всички да се преместят в къщата на Рубен за известно време.

— Идеята ти е добра.

Фрида зарея поглед през прозореца.

— Трябва да претърсите къщата му — каза тя накрая.

— Не можем да претърсим къщата му. Нямаме основателна причина.

— Тогава какви са намеренията ти?

— Намеренията ми са да започнем отначало.