Призори в неделя

13

Фрида се върна вкъщи пеша от болницата. Джоузеф и Алексей си бяха тръгнали и единствената следа, че са били там, беше голямото мръсно петно около ваната. Тя звънна на Рубен, който й каза, че са се настанили благополучно при него и че Алексей е хапнал малко паста, но не е обелил нито дума.

Тя поспа няколко часа и полежа будна на ранната утринна светлина, мислейки си за нещата, които й предстоеше да свърши през деня. По-късно сутринта Фрида се срещна с Оливия в болницата и след няколкочасово очакване на лекар специалист и на оформяне на документите за изписване, те изведоха Клои и взеха такси до дома на Оливия. Клои беше все още замаяна. Изглеждаше уморена, тъжна и с напълно изцедени сили. Дори когато влезе в родния си дом, където тя самата до неотдавна беше живяла, сякаш не можа да го разпознае.

— Искам да се изкъпя — каза тя.

— Фрида? — Оливия беше леко паникьосана. — По-лесно ще бъде, ако не й помага майка й.

Фрида заведе Клои до банята на горния етаж, съблече я и й помогна да влезе във ваната. Това й напомни за Алексей.

— Не си отивай — каза Клои със слаб глас.

Фрида нямаше намерение да си тръгва. Тя пусна водата във ваната и изкъпа Клои, все едно беше някое четиригодишно момиченце. После махна запушалката и помогна на Клои да се изсуши. Оливия донесе пижама и двете я придържаха, докато нахлузи долнището, а после Фрида закопча копчетата на горнището.

— Може ли да се настани в старата си стая? — попита Фрида.

— Вече приготвих леглото.

Фрида очакваше да се сблъска с трогателния спомен за спалнята на тийнейджърка, окичена със стари окъсани постери на звезди отпреди десетина години. Вместо това видя една изцяло обновена стая, в която нямаше и следа, че там някога е живяла тийнейджърка. Но Клои изобщо не забеляза това, а и нали поне леглото беше все още там. Фрида й помогна да се завие и дръпна пухената завивка чак до брадичката й.

— Искаш ли чай?

— Добре.

— Обикновен чай? Чай от лайка?

— Добре.

— Кой от двата?

— Единия или другия.

Клои нямаше нищо общо с нормалното, сърдито и самоуверено младо момиче, което Фрида познаваше от толкова отдавна. Тя направи две чаши чай от лайка и ги занесе на горния етаж. Поднесе на Клои едната от тях, така че Клои да може да пие от нея.

— Искаш ли да поговорим? — попита я Фрида.

— Уморена съм — отвърна Клои.

— Имаш ли нещо против аз да говоря?

Клои бавно поклати глава.

— И преди съм ти го казвала. Каквото и да се случва в живота ти — каквото и да е то — винаги можеш да дойдеш при мен.

— Знам.

— Има толкова много неща, които мога да ти кажа относно инжектирането на опиати: не знаеш дозата, не знаеш доколко чисто е веществото, не знаеш дали иглата е стерилна.

— Не — изрече с усилие Клои.

— Аз не те съдя.

— Не бях аз.

Очите на Клои се напълниха със сълзи и Фрида взе чашата от ръцете й, сложи я на нощното шкафче и прегърна племенницата си.

— Много съжалявам — изхлипа Клои в рамото й.

— Недей. Всичко е наред.

Клои каза нещо неразбрано.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Твоят уикенд.

— Моят уикенд ли?

Клои си пое дълбоко дъх, опитвайки се да говори нормално. Думите с мъка излизаха от устата й.

— Съжалявам… че… ти провалих… неделята. А също… и… вчера. Съботата.

Фрида замълча, преди да отговори. Очевидно барбитуратът все още замъгляваше съзнанието на Клои.

— Днес не е неделя, Клои — каза тя внимателно. — Вторник е.

Клои се помъчи да седне в леглото и Фрида се опита да я спре.

— Не — възпротиви се Клои. — Не искам да лежа. По-добре да седна.

— Какво се случи, Клои? Можеш да ми кажеш.

— Всичко ми е като в мъгла. Все едно е било някъде другаде и много отдавна. Спомням си, че беше краят на седмицата, петък вечерта, и че си облякох една рокля.

— Сивата ли?

— Да.

— Тази, с която беше облечена, когато те намерих?

— Предполагам. Щях да ходя в един бар в Уолтъмстоу. „Портърс“. Имах среща с приятелки.

— Кои приятелки?

— Дий и Майла. Познаваш ги.

Фрида кимна: преди няколко месеца Клои ги беше поканила в къщата й на импровизирана вечеря, която й беше хрумнало да организира.

— А Клаус каза, че може би и той ще дойде.

— Клаус?

— Да.

— Кой е Клаус?

— Скоро се запознах с него. Знаеш как е… Едно приятелче.

— Едно приятелче.

— Много е готин — каза Клои с предизвикателна нотка в гласа, с която напомни за себе си.

— Е, и дойде ли този Клаус?

— Не знам. Не си спомням. Вероятно. Всичко ми се губи.

— Нещо друго спомняш ли си?

— Абсолютно нищо. Не си спомням нищо от бара. Нито пък си спомням кога съм си тръгнала. От онзи момент всичко е като… Все едно си сънувал сън, който после се е изпарил и няма как да го уловиш. Първият ми истински спомен е, когато видях лицето ти на другия ден.

— Клои.

— Какво?

— Не беше на другия ден. Беше в понеделник.

— В понеделник. Как е възможно да е било в понеделник? Та това е целият уикенд.

— Да.

— Какво се е случило с мен?

Фрида се наведе напред и хвана с ръце бледото изплашено лице на Клои.

— Бъди откровена с мен. Можеш да прекараш цял уикенд, инжектирайки си наркотични вещества, и времето за теб ще спре. Кажи ми истината. Няма да кажа на никого.

Лицето на Клои се сгърчи и тя заприлича на разтревожено малко дете.

— Да си инжектирам наркотични вещества? Прекрасно знаеш, че се страхувам от спринцовки. Не бих могла да го направя.

— Но ти си излязла в петък, а те намерихме в понеделник — каза Фрида. — Това са три нощи и два пълни дни. Къде беше?

— Как е възможно?

— Ти самата каза, че се чувстваш като в сън — продължи Фрида. — Можеш ли да си спомниш поне малко от него?

— Не знам — отвърна Клои, отново с голяма умора в гласа. — Сякаш пред очите ми се е спуснала гъста мъгла. Май имаше някаква кола. По едно време се тръсна силно и на мен ми се догади. Чух и някакви звуци, но не видях нищо. Това възможно ли е?

— Да, възможно е.

Фрида извади телефона си и набра един номер.

— Карлсън — каза тя. — Трябваш ми спешно.