Призори в неделя

36

Фрида наля уиски в две чаши, сложи малка кана с вода между тях и с жест покани Карлсън да си налее, ако желае. Котаракът влезе в стаята и се уви около краката й в очакване да го погали. Слънцето се беше скрило и сега вътре беше тъмно, щорите бяха спуснати, а от лампиона струеше мека жълта светлина.

Карлсън вдигна чашата си, отпи малка глътка и усети как течността опари устата и гърлото му. Рядко беше виждал Фрида толкова мрачна. Лицето й се криеше в полусенките, тъмните й очи пламтяха.

— Разказвай — подкани я той.

Фрида видимо обмисляше какво да каже.

— Ще говоря с теб като с приятел — каза тя накрая.

— Защо ли тези думи ме напрягат?

— Знаеш, че наех онзи частен детектив.

— Рудкин.

— Помолих го да събере информация за хората, които наскоро са се появили в живота на Оливия, Клои, Рубен и Джак.

— Напълно логично.

— Не му възложих да направи същото и с Джоузеф и може би сгреших. Но човек трудно може да прецени къде да спре.

— Съгласен съм с теб.

Фрида постави длан на гърлото си — жест, който беше придобила наскоро.

— Може би беше неразумно от моя страна, но си мислех, че човекът, който върши всички тези неща, по някакъв начин е свързан с нас. Не можех да стоя със скръстени ръце, трябваше да предприема нещо. — Фрида се беше навела напред, докато говореше.

— Рудкин откри ли нещо полезно?

— Не знам дали е полезно. Но определено откри някои неща.

— Какви например?

— Например това, че Клои работи с един човек, който е бил сексуално насилван като дете и си е имал работа с властите. Оливия има няколко приятели, които са истински негодници и които лъжат, че не са обвързани, а всъщност са женени, или че работят за определени институции, а всъщност не работят. Джак се е срещал няколко пъти с един млад мъж, който го е тормозел, когато са били ученици, който е много богат заради работата си в Лондонското Сити и чиито родители са загинали в пътен инцидент преди няколко години.

— Значи знаеш неща, които не би трябвало да знаеш.

— Шпионирах приятелите си.

— За тяхно добро.

Фрида направи гримаса на отвращение, след което му наля още уиски в чашата.

— Но това не е най-важното. Исках да поговорим за нещо друго.

— Слушам те.

— Помолих Рудкин да проучи двама от моите пациенти. Двамата са съвсем отскоро. Бяха. — Тя изчака да види реакцията на Карлсън. Изражението му не се промени. — Не е нужно да ти казвам, че това не е позволено. Абсолютно неприемливо е. Имам предвид морално неприемливо. Рудкин откри тайни в миналото на единия от тях: сексуални посегателства, макар че не са му били повдигнати обвинения. Когато разбрах това, реших, че повече не мога да го задържа като мой пациент, и му казах, че не съм подходящият психотерапевт за него. Той много се ядоса.

— Разбирам.

— И ето че вчера са намерили тялото му.

Карлсън я погледна втренчено.

— Морган Роситър е бил твой пациент?

— Да. А името ми е било написано на една от стените в апартамента му.

— Господи, Фрида!

— Знам, знам.

— Не знам откъде да започна.

— Тогава нека аз да започна: да кажа ли на Петра Бърдж, че съм наела Рудкин?

Карлсън мълча дълго време — една минута, две минути. Фрида чуваше шума от оживения трафик по „Юстън Роуд“.

— Не — каза той накрая.

— Само не ми казвай онова, което ми се иска да чуя.

Той поклати глава.

— Ще ти кажа какво ще се случи. Някой ще съобщи този факт във вестниците, с кариерата ти ще бъде свършено и това дори няма да помогне за разследването. Полицията ще разкрие миналото му за не повече от пет минути.

— Не е нужно да ме уверяваш, че съм постъпила правилно.

— Фрида, знаеш, че дори и да не си постъпила правилно, ще застана до теб. Бог ми е свидетел, че съм го правил и преди. В случая може би си постъпила правилно, макар и по своеобразен начин. Сега трябва да помислиш какво следва по-нататък. Впрочем, какво следва по-нататък?

— Ще съобщим фактите публично. За утре сутринта са насрочени срещи с различни медии. Петра Бърдж смята, че това би могло да помогне.

Карлсън кимна.

— Добро решение.

— Повече няма да се крия. — Тя обходи с поглед стаята. — Стига толкова уединение.

— Страхуваш ли се от тази публичност?

— Това е без значение. Все някой трябва да знае нещо.

Карлсън се изправи.

— Само още един въпрос — каза той.

— Питай.

— И мен ли поръча да ме проучат?

За пръв път през цялата вечер Фрида се усмихна.

— Не.

— Защо?

— Мислиш, че е трябвало да го направя ли?

— Аз също съм ти приятел.

— Така е.