Сенките

7

ЗАСТАНАЛА ПРЕД ДЪЛГОТО ОГЛЕДАЛО В СПАЛНЯТА СИ, ЛЕЙЛА се опита да загърне уж широкото палто около себе си, ала да покрие корема си с уж изобилната материя, бе, като да очаква да покрие двойно легло с детско одеялце.

Когато погледнеше надолу, не можеше да види стъпалата си и като никога досега гърдите й бяха достатъчно големи, че между тях да се появи онази съблазнителна цепка.

Като се имаше предвид колко бе огромна, направо не беше за вярване, че до края на бременността й оставаха още месеци. Защо не можеше вампирите да са като хората? При онези двукраки плъхове това траеше само девет месеца. При нейната раса отнемаше осемнайсет!

Лейла погледна през рамо и улови отражението си в огледалото на тоалетката. Според всички човешки предавания за бременност и раждане, които беше изгледала, би трябвало да сияе. Да се наслаждава на промените в тялото си. Да приветства с отворени обятия чудото на зачатието, износването и предстоящото раждане.

Очевидно хората наистина бяха различна раса. Единственотф положително в цялото това преживяване (което бе и единственото, което имаше значение) бе, че детето й е активно и очевидно здраво. Редовните прегледи при доктор Джейн показваха, че нещата напредват точно както трябва, всички важни събития се случваха навреме, различните етапи настъпваха и отминаваха благополучно.

Дотук беше с положителната страна. Всичко останало в това преживяване? Не, благодаря. Мразеше усилието, което трябваше да полага, за да се изправи на крака. Големите дини върху гръдния й кош й пречеха да диша. От подуването в глезените и ръцете изящните й крайници приличаха на дънери. И разбира се, разбушувалите се хормони... Те я изпълваха с желание да прави неща, които бе сигурна, че бременните не би трябвало да правят.

Особено като се имаше предвид с кого искаше да ги направи...

- Престани. Просто спри.

Отпусна глава в ръцете си, опитвайки да се пребори с пронизващата вина, която я следваше като сянка през последните месеци, залепнала за нея като втора кожа, тежка като метални доспехи.

За разлика от бременността, при която имаше краен срок на цялото неудобство и тревогите, в тази ситуация не можеше да разчита на облекчение. Никакъв завършек... поне не и такъв, който да носи щастие.

Сама беше забъркала тази попара. Сама щеше да си я сърба.

Приближи се до вратата, открехна я едва-едва и нададе ухо за шум от стъпки. Гласове. Бръмчене на прахосмукачки. Когато не чу нищо, пристъпи в коридора със статуите и се огледа на двете страни. Бърза справка с часовника й показа, че разполага с около час и половина, преди пукването на зората да я принуди да се прибере в имението на Братството.

Искаше й се да се затича, ала й беше трудно дори да върви бързо, докато се насочваше към помещенията за прислугата.

Придвижването й до изхода беше предварително планирано, беше си разпределила времето до секундата. Шест минути, за да слезе по задното стълбище и да отиде в гаража. Две минути, за да стигне до колата, която й бяха предоставили и с която тя редовно излизаше, както бе обяснила на останалите - „за да си проясни главата“. Шестнайсетминутно шофиране по черния път между нивите на изток от града. Две минути, за да прекоси поляната и да отиде до кленовото дърво.

Където я очакваше...

- Лейла?

Спъна се в собствените си крака, докато се обръщаше рязко. Блей стоеше в началото на коридора със статуите с изцапано бойно облекло и уморено лице.

- Ъъъ... здравей - отвърна тя. - От бойното поле ли се връщаш?

- Навън ли си тръгнала? - Блей се намръщи. - Адски е късно.

- Само ще покарам малко - спокойно каза тя. - Нали се сещаш, за да си проясня главата.

Прескъпа Скрайб Върджин, мразеше да лъже.

- Е, радвам се, че те хванах. Куин не е много добре.

Лейла се намръщи и се върна към него. Бащата на детето й бе един от най-важните хора в живота й, също като Блей. Двамата обвързани вампири бяха нейното семейство.

- Защо?

- Лукас. - Блей свали калъфа с кинжалите от гърдите си. -Отказва да се храни и Куин не знае какво да прави.

- Мина почти цял месец.

- Повече.

Обикновено, ако здрав мъжки вампир пиеше от Избраница, спокойно можеше да изкара няколко месеца между храненията в зависимост от нивото му на активност, стрес и здравето му. Ала когато ставаше въпрос за някой толкова болен, колкото бе Лукас, повече от седмица-две много лесно можеха да се превърнат в смъртна присъда.

- Къде е Куин сега?

- В билярдната. Повикаха ме да се прибера по-рано, защото... - Блей поклати глава. - Да, никак не е добре.

Лейла затвори очи и сложи ръка върху корема си. Трябваше да върви. Трябваше да остане...

- Трябва да си взема душ. - Блей погледна към вратата на стаята, която споделяше с Куин. - Можеш ли да останеш с него, докато се върна?

- О, да, разбира се.

Блей се пресегна и стисна рамото й.

- Ще се налови да ми помогнеш с него. Това започва да става...

- Знам. - Лейла си свали палтото. Не си направи труда да го прибере в стаята си, просто го пусна на пода пред вратата си. - Веднага отивам.

- Благодаря ти. Господи, благодаря ти.

Двамата се прегърнаха за миг, а после Лейла се заклатушка към голямото стълбище и мъжа, който й бе дал най-скъпоценния подарък - детето, което носеше в утробата си.

Нямаше нищо, което не би сторила за Куин и неговия хелрен.

От мислите й обаче не излизаше мъжът, който в този миг я чакаше под кленовото дърво на поляната.

Съвестта я измъчваше, особено докато минаваше покрай кабинета на краля. През отворената двукрила врата зърна трона зад внушителното, покрито с дърворезба писалище... и си спомни какво я беше накарало да сключи онази сделка.

Продала бе тялото си на главатаря на шайката копелета, за да осигури безопасността на всички в имението. Сделката обаче все още не беше консумирана заради бременността й... нещо, което в началото доста я беше изненадало. Кор беше жесток воин, на когото не просто му се носеше славата, а му беше в кръвта да причинява болка на другите... и да черпи наслада от това. И все пак с нея той като че ли бе съгласен да изчака, за да получи дължимото си.

Двамата се срещаха под онова дърво и разговаряха. Понякога седяха в мълчание, а погледът му обхождаше тялото й, сякаш...

Е, понякога на Лейла й се струваше, че той като че ли черпи сила от това, да я гледа, сякаш тази визуална връзка беше нещо като вена, от която той се нуждаеше да пие редовно.

Друг път просто знаеше, че си я представя гола... и си повтаряше, че би трябвало да бъде засегната от това. Уплашена. Разтревожена.

Напоследък обаче под страха й се бе зародило странно любопитство, свързано със силното му тяло, присвитите очи... устните, дори горната, която бе обезобразена...

Отдаваше го на хормоните си... и се опитваше да не се замисля за тези пориви. Единственото, за което трябваше да мисли, бе, че докато продължава да се среща с него, той се бе заклел в честта си (доколкото имаше такава) да не напада имението. Та нали именно заради нея знаеше къде се намира то. Може би не директно, ала въпреки това тя имаше чувството, че вината е изцяло нейна.

Всичко това бе сделка с дявола, сключена, за да опази онези, на които най-много държеше. Ненавиждаше лъжите, двойствения живот, вината... и страха, че рано или късно, ще й се наложи да изпълни своята част от сделката. Нямаше друг избор обаче.

А тази нощ семейството й беше по-важно от измамата й.

* * *

В главната стая за прегледи в тренировъчния център Трез имаше усещането, че е напуснал тялото си, докато вихрушката на пренасянето затихваше и той за пореден път трябваше да свикне с мястото, в което се беше озовал. Слава богу, че бяха пристигнали невредими. Сега ако само можеха да получат помощ тук.

Притиснал вкочаненото и разкривено тяло на Селена в обятията си, той погледна през рамо. Доктор Джейн стоеше настрани, облечена в сини лекарски дрехи, със зелени ръкавици от нитрил и калцуни на краката. Не се приближаваше обаче до Селена. Просто си стоеше там и се взираше в тях сякаш цяла вечност.

По дяволите. Трез не разбираше особено от медицина, но откога някой, пред чието име стоеше „д-р“, се нуждаеше от време, за да се съвземе при вида на нов пациент?

Не беше добър знак.

Рейдж и Ви стояха насреща му и също се взираха в тях със Селена, сякаш нямаха представа как да помогнат.

Доктор Джейн се прокашля.

- Трез...?

- Извинявай, какво?

- Ще ми позволиш ли да я прегледам?

Трез се намръщи.

- Аха... давай. - Когато доктор Джейн не помръдна, той усети, че е на път да избухне. - Какъв, по дяволите, е проблемът...

- Кучешките ти зъби са оголени. Ето какъв е проблемът.

Трез провери набързо и откри - да не повярва човек! – че действително се беше вживял в ролята на Куджо⁴ - беше се изстъпил решително с оголени зъби, а от гърлото му излизаше звук като ръмженето на косачка за трева.

- Ъъъ, съжалявам. - Докато го казваше, забеляза и че бе отстъпил в ъгъла и притискаше Селена до гърдите си така, сякаш някой щеше дд се опита да му я отнеме. - Май би трябвало да я сложа на кушетката за прегледи.

- Няма да е зле като начало - съгласи се Ви.

Тялото на Трез изобщо не бързаше да се подчини на заповедта да се размърда и в крайна сметка единствено фактът, че Селена се нуждаеше от помощта на някой, който имаше поне малко мозък в главата си, както и стетоскоп, го накара да отиде в средата на стаята. Приведе се, за да я положи върху кушетката от неръждаема стомана... и потрепери - спокойно би могъл да държи дървен стол. Тя си остана в съвсем същата поза, в която я беше открил - с протегнати крака, извито тяло и ръце, притиснати до гърдите. А най-страшното бе, че главата й си остана под същия ужасен ъгъл, извита обратно на раменете й, сякаш я разкъсваше болка.

С трепереща ръка той отмести косата от лицето й. Очите й бяха отворени, ала не беше сигурен дали е в съзнание. Погледът й като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо, единствено бавното примигване от време на време издаваше, че е будна. Че все още е жива.

Трез се наведе, така че лицето му да бъде в зрителното й поле.

- Намираш се в тренировъчния център. Те ще...

Гласът му изневери и той си заповяда да се дръпне и да остави доктор Джейн да си свърши работата.

Скръсти ръце на гърдите си и заотстъпва назад, докато не усети нечия тежка ръка върху рамото си. Рейдж. Беше почти сигурен, че жестът е наполовина съчувствие, наполовина осигуровка, в случай че обвързаният мъж в него решеше отново да поеме юздите.

- Нека си свършат работата - каза Холивуд, докато Елена, шелан на Рив и медицинска сестра, нахлуваше в стаята. - Нека видим с какво си имаме работа.

Трез кимна.

- Окей. Добре.

Доктор Джейн се наведе и надникна в матовите очи на Селена. Думите й бяха прекалено тихи, за да може Трез да ги чуе, ала мигането на Селена се промени... макар че бе трудно да се каже дали това е нещо хубаво, или нещо лошо.

Кръвно налягане. Пулс. Зеници. Първите три стъпки минаха съвсем бързо, но Джейн не си направи труда да им съобщи резултатите. Двете с медицинската й сестра продължиха да работят - премериха температурата на Селена и включиха венозна система в опакото на дланта й, защото сгъвките на лактите бяха вкочанени.

- Искам да й направя ЕКГ, но не мога да стигна до гърдите й - каза доктор Джейн, а после погледна през рамо към своя мъж. - Чувал ли си за синдром, който да причинява нещо такова? Прилича на апоплектичен удар, засягащ цялото тяло, но зениците й реагират.

- Не съм. Искаш ли да повикам Хавърс за консултация?

- Да, моля те. - Докато Ви излизаше от стаята, Джейн поклати глава. - Трябва да видим какво става в мозъка й, ала тук не разполагаме нито с ядрено-магнитен резонанс, нито със скенер.

- Значи, ще я заведем при Хавърс - каза Трез.

- Той също не разполага с тази технология.

- По дяволите! - Рейдж го стисна малко по-силно, а Трез прикова поглед в лицето на Селена. - Изпитва ли болка? Не искам да я боли.

- Честно? - отвърна доктор Джейн. - Не знам. А преди да съм проверила неврологичното й състояние, не искам да й давам никакви лекарства, които биха могли да потиснат някоя функция. Ала ще действам възможно най-бързо.

Мина сякаш цяла вечност, времето като че ли спря, докато той можеше единствено да гледа сложния медицински танц, който се разиграваше около масата. Рейдж стоеше неотлъчно до него, нещо средно между бавачка и пазач, докато Трез имаше чувството, че ще се насере в гащите, а в следващия миг му идваше да си пръсне мозъка.

А после Избраницата Кормия нахлу в помещението. В мига, в който видя Селена, тя ахна и закри устата си с ръце.

- Прескъпа Скрайб Върджин...

Доктор Джейн, която тъкмо вземаше кръв от дланта на Селена, вдигна очи.

- Кормия, имаш ли представа какво би могло...

- Това е болестта.

Всички замръзнаха. С изключение на Кормия. Избраницата се втурна към своята сестра и приглади тъмната й коса, като й мълвеше нещо на Древния език.

- Каква болест? - попита доктор Джейн.

- В превод 'от Древния език означава нещо като вцепенение. - Кормия си избърса очите. - Тя страда от Вцепенението.

Трез чу как^ гласът му проряза тишината.

- Какво е това?!

- И заразно ли е? - намеси се доктор Джейн.