Сенките

55

ТОЙ СЕ ПОЯВИ В ЖИВОТА Й, ОБЛЕЧЕН В СИНИ ДЪНКИ С ДУПКИ и бейзболна шапка с логото на университета „Сиракюз“. Парадайз седеше зад бюрото си, въвеждайки информация в системата, отговаряйки на запитвания по имейла, настанявайки посетители в столовете, когато през гостната за пореден път премина студен полъх. Тя вече бе свикнала със студения въздух, който нахлуваше всеки път когато входната врата се отвореше, за да пропусне поредния новодошъл. Така че дори не вдигна глава, докато не усети внушително присъствие до бюрото си.

Вдигна очи с обичайната си професионална усмивка... и бързо я изгуби.

Пред нея стоеше мъж, висок поне два метра, с рамене, широки като врата, и челюст, права като стрела. Носеше анорак, макар че навън бе достатъчно студено за палто, и никакви ръкавици.

Да не забравяме оранжевата шапка и дънките.

- Мога ли да ви помогна с нещо?

Шапката бе нахлупена толкова ниско, че тя не можеше да види очите му, ала усещаше въздействието им.

- Тук съм за тренировъчната програма.

Гласът му беше много дълбок и учудващо тих. Като се имаха предвид размерите му, бе очаквала нещо много по-силно.

- Тренировъчната програма?

- За войници към Братството на черния кинжал.

- О, да. Знам, но не е... искам да кажа, не е тук. В тази къща.

Той се огледа наоколо и Парадайз се опита да зърне очите му.

- Знам. Трябва ми молба и си помислих, че може да я взема от тук.

- Беше пуснат имейл. Искате ли да ви го препратя?

- Аз, ъъъ... - Непознатият отново се огледа наоколо. Напъха ръце в джобовете на дънките си. - Нямате ли разпечатан формуляр?

- Бих могла да ви го изпратя още сега. Какъв е имейлът ви?

Той се загледа някъде зад нея, а Парадайз реши, че косата му е тъмна. Тъмна и много къса.

- Нямам имейл адрес - тихо каза той.

Парадайз примига.

- Хотмейл е безплатен.

- Все едно - отвърна непознатият и направи крачка назад. -Ще измисля друг начин да си взема молба.

- Почакай. - Парадайз отвори чекмеджето на бюрото си. -Заповядай. Вземи моята... искам да кажа, вземи тази.

Той се поколеба. Протегна дългата си ръка и пое онова, което тя по-рано бе извадила от кошчето за боклук.

- Благодаря. - Погледна надолу и се намръщи... или поне на Парадайз й се стори, че се намръщи. - Тази вече е попълнена в началото?

Върна й листата и Парадайз изруга.

- Извинявай. Аз... нека ти разпечатам друга.

Щракна с мишката, влезе в пощата си, отвори писмото, което Пейтън Задника й беше препратил, отвори документа и натисна иконата за разпечатване.

Докато машината зад гърба й се събуждаше с тракане, мъжът постави молбата на бюрото й.

- И ти ли ще се запишеш в програмата?

Страхотно. Сякаш се нуждаеше и някакъв си непознат да й дръпне Лекцията.

Тя си взе листата.

- Приемат и жени, ако не знаеш. Пише го в имейла. Ние също можем...

- Според мен трябва да го направиш. Дори и да избереш да не се биеш, смятам, че жените трябва да бъдат обучавани. Не знаеш кога и при какви обстоятелства може да ти се наложи да се защитаваш. Логично е.

Парадайз го зяпна.

- Аз... - Тя се прокашля. - Всъщност съгласна съм с теб.

Принтерът утихна и тя се обърна на стола и взе топлите страници от горната му част. Нямаше нужда да ги защипва с кламер или телбод, ала въпреки това отвори едно от чекмеджетата и се зае да рови из него.

- Можеш да ги донесеш тук - каза, докато му ги подаваше. -След като ги попълниш, бих могла да ги предам на братята.

Той сгъна молбата и я пъхна в тънкия си анорак.

- Благодаря.

А после свали шапката си и й се поклони.

Когато се изправи, Парадайз най-сетне успя да го види както трябва и направо занемя. Имаше дълбоко разположени очи с цвета на съвършено ясно небе и тъмни ресници и вежди. Бузите му бяха леко хлътнали, защото беше много слаб, ала това само подчертаваше мъжествената структура на костите му. Устата му...

Ако с останалото беше привлякъл вниманието й, сега направо я срази. Добре, че беше седнала.

- Как се казваш? - избъбри, докато той се обръщаше.

Непознатият отново нахлупи шапката си.

- Крейг.

Парадайз се изправи и протегна ръка.

- Аз съм Парадайз... е, сигурно вече го знаеш, защото го видя върху молбата, която попълних. - Страхотно, ето че беше започнала да бръщолеви. - Приятно ми е да се запознаем, Крейг - каза, когато той дори не помръдна.

Той кимна веднъж, а после си тръгна, оставяйки я да си стои с протегната ръка.

Изчервена, Парадайз седна... и си даде сметка, че около петима души бяха станали свидетели на случилото се. И сега до един бяха погълнати от това, да прелистват списания, мъчейки се да изглеждат заети. Един от по-възрастните мъже дори взе целия брой на „Колдуел Куриър Джърнъл“ и го разтвори пред лицето си.

Е, и тя можеше да се преструва на заета.

Затрака по клавиатурата, докато се опитваше да прикрие смущението, от което цялата беше пламнала.

Никога преди не го бе виждала. Нито веднъж. Може би току-що бе дошъл от Древната страна, само че колко вероятно беше това? Огромната част от населението живееше във и край Колдуел от колко отдавна? Пък и нямаше акцент. Така че трябва да беше... непознат, естествено. Но несъмнено беше аристократ, след като бе чул за тренировъчната програма, нали?

Парадайз хвърли поглед към свода, откъдето беше влязъл, и установи, че й се иска лично да донесе попълнената си молба.

Кой беше той...

- Парадайз?

Тя подскочи. И се обърна към баща си, който бе изникнал от нищото.

- Да? - Давайки си сметка, че гласът й звучи почти както обикновено, а нали уж все още му беше ядосана, тя се прокашля. - С какво мога да ти помогна?

Сякаш той бе просто още някой, за когото трябваше да се погрижи.

- Искам само да видя как си.

В държанието му нямаше нищо агресивно. Всъщност изглеждаше разтревожен. Проклятие. Парадайз искаше да продължи да му се сърди.

Тя въздъхна.

- Добре съм, татко.

- Справяш се отлично. Наистина. Всичко върви толкова гладко. Кралят е много доволен, а аз толкова се гордея с теб.

Типично в негов стил - невъзможно бе да му се сърдиш, когато ти излизаше с тази своя версия на извинение.

- Мога ли да ти донеса нещо за хапване или пийване?

- Ти не си доген, татко.

- Може би имаш нужда от почивка.

- Не. - Парадайз направи физиономия. Изправи се на крака. Заобиколи бюрото. - Направо ме побъркваш.

Прегърна го, защото той бе дошъл за това, а после се отдръпна.

- Наред е Остер, син на Сание.

Тя махна към въпросния мъж, който се изправи. Баща й стисна ръката й за миг, а после се залови с официалните си задължения.

Следвайки примера му, Парадайз отново седна. Погледна към компютъра пред себе си. Все така - чувствайки се като в клетка.

Ала какво можеше да направи? Въпреки че, строго погледнато, баща й не би могъл да я спре (беше пълнолетна, а на молбата не пишеше, че жените се нуждаят от съгласието на някой по-възрастен мъж, за да кандидатстват), тя се чувстваше като парализирана.

Трудно бе да се разбунтуваш срещу родителите си, когато ти е останал само един от тях.

И той е всичко, което имаш на този свят.

* * *

Селена ненавиждаше всичко в прегледа, вземането на кръв, рентгеновите снимки. И се чувстваше гадно заради това. Доктор Джейн бе много внимателна и невероятно мила. Ала да си седи, облечена в една от онези болнични нощници, докато я бодат и ръчкат, въртят насам-натам и снимат, бе, като да гледа отблизо обратното броене до някакъв взрив. Освен това не можеше да понася изкуствената лимонова миризма на антисептика, който използваха навсякъде.

Както и това, че й беше студено дори когато завиха краката й с одеяло.

Да не забравяме и ярката светлина на лампата над главата й.

Ала най-трудното не бе онова, което я заобикаляше. А писъкът, който напираше в нея и който тя с огромно усилие сдържаше да не изскочи навън.

- Добре, мисля, че това беше последната снимка - каза доктор Джейн иззад бюрото си.

Върху компютърния екран се виждаше призрачният образ на коляното на Селена, но тя отказваше да го погледне.

Остана легнала, докато доктор Джейн не се върна и отмести рентгеновата машина. Тогава се изправи, а лекарката взе плаката изпод крака й и я постави настрани.

- Е... а сега какво? - попита Селена.

Беше вцепенена. Скована от студ. Потна. Ала най-вече бе схваната. И не само в ръцете.

- Нека разгледам снимките заедно с Мани. И тогава ще дойдем да си поприказваме.

Селена преметна крака през ръба на леглото и се загледа в тях. Помръдна първо едното, а после и другото си стъпало, а мозъкът й заигра поредния рунд на „По-добре? По-зле? Същото?“

- Кога? - попита дрезгаво.

- Защо не се видим на зазоряване? Можеш да дойдеш заедно с Трез, ако предпочиташ...

Трясъкът, разнесъл се някъде отвън, накара и двете да погледнат към вратата. Когато звукът се повтори, доктор Джейн се втурна натам, следвана от Селена.

В края на краищата все още не се бе схванала напълно, а това като че ли беше подходящият момент да си го напомни.

Двете изтичаха в коридора и се заслушаха. Тренировъчният център бе потънал в тишина - братята си осигуряваха нужните упражнения на бойното поле, а в останалите стаи на клиниката, за щастие, нямаше никой ранен.

Трополенето се разнесе отново и двете се втурнаха към стаята две врати по-надолу.

Доктор Джейн я отвори...

...и трябваше да приклекне, когато отвътре излетя нещо. Поднос. Метален поднос, който заподскача по бетонния под така, сякаш нямаше търпение да се махне възможно най-далеч от там.

Вътре Лукас бе излязъл извън контрол. Половината от тялото му като че ли беше вързана за леглото, ала едната му ръка беше свободна и той я използваше, за да изпотроши всичко, до което бе в състояние да се добере - беше съборил някакъв уред, както и Стойката за венозната система, същата съдба бе сполетяла масичката на колелца, върху която имаше някакво ядене, а той тъкмо посягаше към таблата над главата си, сякаш искаше да направи леглото на парчета.

- Лукас - каза доктор Джейн със завидно спокойствие. -Какво...

- Майната ти!

Селена се сепна. През последните няколко месеца бе идвала тук, за да храни брата на Куин, и той винаги се бе държал като благородник.

-Лукас...

- Майната му на всичко! - Отказа се от таблата на леглото и сграбчи шкафчето до себе си, блъскайки го толкова силно, че чекмеджетата изхвръкнаха, сякаш това бе неговият начин да кърви. - Майната ти!

Доктор Джейн отстъпи назад и промълви:

- Трябва да отида да взема успокоително. Недей да влизаш.

Отдалечи се тичешком, а Селена остана на прага.

- Какво гледаш? - кресна й Лукас. - Какво искаш, по дяволите!

Върху леглото, малко под средата на чаршафа, имаше алено петно. Той кървеше. От някаква рана...

- Кракът ти - прошепна Селена, тъй като много добре знаеше за инфекцията, която го измъчваше. - Внимавай с крака си...

- Исках да умра! - изкрещя той. - Опитвах се да умра!

Лицето му беше като разкривена маска на чертите, които

познаваше толкова добре, прекалено бледата му кожа - опъната почти до скъсване върху костна структура, която несъмнено бе достойна за завист, преди той да бъде изтезаван от Обществото на лесърите.

- Отрязаха крака ми, за да ме спасят! - Лукас отметна чаршафите. - За да ме спасят!

Чуканът беше грижливо обвит в няколко слоя хирургичен бинт, ала те бяха пропити с кръв, която се процеждаше наоколо.

Лукас задраска е пръсти по онова, което бе останало, и Селена бе принудена да се намеси. Прекоси стаята, улови мятащите се ръце и ги притисна към леглото до главата му.

Лукас обезумя. Започна да пищи, да се гърчи, да я обсипва с ругатни.

Селена просто поклати глава и го остави да се изтощи сам, което не отне много дълго. Когато Лукас престана да се съпротивлява, тя заяви:

- Ти си такъв късметлия. Такъв късметлия.

Това му затвори устата. Вероятно така, както една директна конфронтация никога не би могла.

- Какво? - заекна той.

- Аз умирам - простичко каза тя. - И ако някой можеше да отреже част от крака ми, за да ме спаси, за да остана с онзи, когото обичам? Бих го направила, без да се поколебая. Така че, да, ти имаш огромен късмет.

Лукас все още дишаше тежко, ала напрежението се отцеди от тялото му.

- Умираш?

- Боя се, че да. - Тя го пусна и се отдръпна назад. - Не прахосвай времето, което имаш. Знам, че те боли, и не се съмнявам, че си изпълнен с гняв. Ала лично аз бих се разменила с теб, без да се замисля.

Доктор Джейн се върна... и се вкамени, когато видя, че стаята не бе подпалена или нещо такова.

- Ще отида да се облека - каза Селена и се отправи към вратата. - Студено ми е в тази нощничка. Искаш ли да ти помогна да разтребиш?

Доктор Джейн местеше погледи между тях двамата, като очевидно се чудеше какво бе довело до този обрат.

- А, не, аз ще се оправя.

- Добре. - Селена й кимна, а после погледна към Лукас. -Грижи се за себе си.

Усещаше очите му върху себе си, докато излизаше в коридора. Усещаше ги дори когато отиде да се облече.

Когато влезе в тунела, отново бе обзета от страх - боеше се да не получи пристъп на път към главната къща и да остане да лежи, издъхваща под флуоресцентното осветление. А може би, ако се случеше на стъпалата, отвеждащи към фоайето... или...

Окей, най-добре да престане.

Имаше предостатъчно неща, за които да се тревожи, без да си търси повече неприятности.