Сенките

46

- И ТАКА, КАЧВАМЕ СЕ ЕТО ТУК.

Селена улови ръката, която Трез й подаде, и прекрачи над ръба на първото вагонче. Заедно с още пет като него, то беше разположено върху релси и имаше две седалки една до друга, с преграда, която се вдигаше над плиткия капак. След като Трез се присъедини към нея, служител в униформа им кимна от контролното табло в другия край на платформата.

- Натам ли отива? - попита Селена и посочи едно възвишение. - Ще го изкачим ли?

Трез трябваше да се прокашля. Два пъти.

- Ъ, да. Ще го изкачим.

- Господи,толкова е високо!

- Аз, ъъъ, аха. Високо е.

Тя се обърна да го погледне, докато преградата се спускаше пред тях.

- Трез, сериозно, ако ти е лошо...

Последва друсване и ето че те се понесоха напред, а колелата затракаха, докато се въртяха все по-бързо и по-бързо.

- На теб обаче страшно ще ти хареса - каза той и я целуна. -Няма да е зле да се хванеш.

Започнаха да се изкачват... почти вертикално, от което гърбът на Селена се притисна в меката седалка, докато ръцете й стискаха здраво металната пречка. За миг й се прииска да беше взела ръкавиците, които Фриц й беше предложил, но после напълно забрави всякакъв дискомфорт.

Все по-нависоко и по-нависоко... невъзможно високо.

Изви глава настрани и се усмихна широко.

- Господи, толкова сме високо!

А все още бяха едва на половината разстояние до върха. Тракането на колелата се усили, друсането - също, докато на Селена не й се стори, че някой натиска раменете й. Вятърът се усили и стана по-студен, косата й се развяваше, якето й се бореше да задържи топлината на тялото й.

- Гледката е невероятна - ахна тя.

Не беше толкова високо, колкото предишната вечер, ала без нищо, което да я разделя от простора под нея, никакво стъкло, което да я изолира от пропадането, нищо освен релсите пред тях и увеличаващото се разстояние до земята, тя имаше чувството, че лети.

А светлините на лунапарка бяха вълшебни. Многоцветни и искрящи, те бяха навсякъде под нея, бележеха очертанията на различните атракции, отразяваха се в огледалата и в червените, жълтите и сините покриви на сергиите.

- Сякаш всичко е обърнато с главата надолу и звездите са тук, на земята!

- Аха. Ъъъ... да. Предполагам, че сме на върха... ъ, да, леле. Аха.

Изведнъж застанаха водоравно и всичко притихна, с изключение на вятъра, от който ушите й заглъхваха; движението им стана гладко и меко, докато правеха обикновен завой.

Бърз поглед към нейния мъж и Селена видя, че въпреки тъмната си кожа той беше пребледнял.

Тя пусна едната си ръка и я сложи върху неговата.

- Трез, защо след това не останем на земята, а?

- А, не, всичко е наред... добре съм, нищо ми няма.

Аха. Как ли пък не. Толкова силно стискаше челюсти, че тя се боеше за кътниците му, а вратът му над яката на черното кожено яке бе скован. Всъщност единствената част от тялото му, която се движеше, бе дясното му коляно. То подскачаше нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоренадолу, нагоренадолуна-горенадолунагоренадолу...

- Започва се - измърмори той, сякаш се стягаше, за да посрещне юмрук.

Селена обърна глава тъкмо навреме, за да види... абсолютно нищо пред тях. Единствено въздух, сякаш релсите се бяха изпарили.

- Къде се...

Само след миг те се понесоха е главоломна скорост, безтегловни и полетели с главата напред надолу, надолу, надолу.

Селена се разсмя като луда и вдигна ръце във въздуха.

- Даааа!

Така бързо, а вятърът развяваше косата й, блъскаше се в лицето й, приковаваше я към седалката; а после - рязък завой надясно, рязък завой наляво, ново изкачване нагоре, при което колелата отново затракаха, а след това...

- О, господи! - извика Трез.

Нагоре и наопаки, така че светът се наклони и се обърна с главата надолу, преди отново да застане на мястото си. А после още един лупинг, и още един, който ги понесе настрани.

Беше като връщането у дома вчера, само че още по-зашеметяващо, безразсъдно и прекрасно.

- Мога да го правя до безкрай! - провикна се Селена, докато наближаваха поредната порция от завои и лупинги. - До безкрай!

- О, господи, не отново!

* * *

Четири пъти.

Един след друг.

По настояване на Трез.

Когато малката им количка на ужасите за пореден път се върна на платформата, той беше готов да продължи с мъчението.

Селена беше на върха на щастието и заради това си струваха... дори и онези лупинги в средата на релсите. От които вътрешностите му ставаха на каша.

- Да го направим още веднъж - предложи той, въпреки че в момента можеха да отлепят ръцете му от дръжката само с хирургическа намеса.

- Не, мисля, че беше достатъчно.

- Майтапиш ли се? Страхотно е...

- Приключихме - каза Селена на служителя.

- Снимките ви са готови - каза мъжът, докато натискаше някакъв лост, при което скритият двигател постепенно затихна. - Тъкмо ги разпечатвам.

Добре, време беше да стане. Аха.

- Трез?

Той откопчи пръсти от пречката и загледа как металният му спасител се вдига и се връща на мястото си над главите им.

- Аха. Идвам. Ей сега. Ето ме.

Селена се изправи и той беше готов да я последва навън и да я придружи до служителя. Да вземе снимките, които дори не знаеше, че им бяха направили.

Вместо това остана да си седи там и да диша, плитко и учестено. Хайде де, не ставай женчо. Заповяда си да се изправи и установи, че краката му се бяха схванали от средата на бедрата надолу, ала въпреки че се олюля, успя да излезе от количката и да стъпи на платформата, без да се изложи напълно.

Макар това, че Селена трябваше да го подкрепи, да не говореше добре за вертикалността му.

- О, благодаря ви - чу я да казва на служителя, а после очите й се обърнаха към него. - Ела, нека отидем на онази пейка, за да разгледаме снимките.

И преди да разбере какво става, Трез вече седеше върху корава и студена пейка от ковано желязо и се взираше в снимки, на които Селена си изкарваше страхотно, а той изглеждаше така, сякаш някой беше стиснал топките му в менгеме. В същото време ръката й го милваше по гърба, описвайки бавни кръгове по коженото му яке.

- Заповядайте, госпожо.

- Много ви благодаря. - Тя му подаде нещо. - Защо не пийнеш малко?

Беше прекалено изцеден, за да й излезе с поредното „добре съм“, затова пое онова, което му подаваха, допря го до устните си и се подчини.

- О, това ми дойде добре - каза, когато най-сетне свали бутилката с безалкохолно.

- Джинджифилова лимонада. Научих за нея от доктор Джейн.

Десетина минути по-късно Трез вече бе в състояние да се съсредоточи както трябва върху онова, което уж разглеждаше.

- Толкова си красива - каза, докато се взираше в снимките им заедно.

- Не съм сигурна за това, но ще ти кажа едно: никога не съм преживявала нещо по-страхотно. Как се чувстваш?

Трез погали с палец лицето й на снимката.

- Толкова си жива. Погледни се, очите ти са невероятни.

Разгледа фотографиите една по една. Бяха ги снимали по време на второто издигане, когато почти изпадаш в безтегловност, а вятърът реве в ушите ти и не си съвсем сигурен, че нещата ще приключат добре, когато стигнеш до дъното.

Буквално усещаше тръпката, пулсираща в тялото на Селена, възбудата й, удоволствието, вибриращата сила на живота, която я превръщаше в същинска мълния от радост.

Докато той... Никога не се бе виждал да изглежда толкова блед, тъмната му кожа беше пребеляла като платно... което очевидно беше възможно.

Кой да предположи.

- Трябва да ги направим на календар - заяви той. - Или поне половината от тях.

- Сега изглеждаш много по-добре. Не така зелен. Беше по-зеленял.

- Бих го направил още милион пъти, ако поискаш.

Тя се приведе към него, обърна лицето му към своето и го целуна.

- Знаеш ли какво доказа току-що?

- Какво? Че дори истинските мъже понякога се нуждаят от пликче за повръщане?

- Не. - Тя отново го целуна. - Че е възможно да кажеш „обичам те“ без думи.

Гърдите му се издуха. Беше по-силно от него.

- Я виж ти. Кой да предположи, че съм такъв Казанова.

Довърши джинджифиловата лимонада, метна празната бутилка в кошчето на няколко крачки от там и прибра снимките във вътрешния джоб на якето си. След това се изправи и й предложи ръката си.

- Какво ще кажеш да хапнем нещо страшно нездравословно и страшно вкусно? Нещо преработено и пълно с химия. От онези неща, с които хората обикновено се тъпчат на подобни места, а когато се приберат вкъщи, гълтат лекарства за стомах.

- Звучи чудесно. - Тя го улови под ръка. - Нямам търпение да опитам това, което се предлага.

Трез помаха на служителя и се зачуди дали да не заеме една-две културистки пози, та отново да му подпечатат мъжкарската карта.

Сергиите с храна се намираха недалеч от там и докато заобикаляха скоростното влакче, Трез погледна високо, високо над тях, към металното скеле, което задържаше релсите във въздуха. Човече, добре, че не го беше видял от тук, преди да поеме нагоре. Колкото повече се замисляше за това, толкова повече го грозеше опасността отново да се гътне, пот избиваше по дланите и над горната му устна, ала, за щастие, вниманието му бе отвлечено от сергията за хотдог, отворена единствено за тях.

Приближи се до тезгяха, държейки Селена плътно до себе си, така че долавяше уханието й, смесващо се с миризмата на шампоана и сапуна, които бе използвала, преди да излязат от имението.

Човешка жена със закръглено тяло и приятна усмивка се приближи, оставяйки настрани списанието, което четеше.

- Какво мога да ви предложа?

- Господи, има толкова много неща - каза Селена.

Менюто, написано е жълти букви върху осветени червени панели, предлагаше цял куп неща, които със сигурност щяха да са страхотни на вкус и да вдигнат революция в корема ти, след като ги изядеш. Ала както беше казал Трез - нали затова имаше хапчета против киселини.

- Ти какво ще си вземеш? - попита го тя.

- Хотдог „Кони Айлънд“¹² - обяви той. - И кока-кола с много лед.

- Имате го - отвърна продавачката. - Госпожице, вие избрахте ли си?

Селена се намръщи.

- Много ми се ще да си поръчам хамбургер. Но няма ли да направя грешка, ако не си взема хотдог?

- Можеш да опиташ от моя.

- Страхотно. Тогава искам хамбургер със сирене и пържени картофи.

- Готово. - Жената посочи към друга част от менюто. - Искате ли нещо върху картофките?

- Моля?

- Върху пържените картофи. Чили, сирене, люти чушки... Списъкът е ей там.

Докато Селена се заемаше с втория рунд от опции, Трез се възползва от възможността да съзерцава поразителния профил на своята кралица. Устните й бяха почти неустоими и колкото по-дълго ги гледаше, толкова повече остатъците от пренасищането с адреналин отпреди малко подклаждаха не инстинкта да побегне или да се бие, а чистата неподправена похот.

Принуден бе да намести пениса си с едно дискретно движение. Нямаше търпение да се приберат. Да свали дрехите й.

Очите му се спуснаха към гърдите й. Якето й следваше извивките, които той толкова обичаше...

- Трез?

- Ъ?

- Имаш ли пари? Аз не се сетих да взема човешки...

Той я прекъсна.

- За нищо няма да плащаш. - Извади портфейла си и се обърна към продавачката. - Колко дължа?

- Заведението черпи.

- Тогава нека оставя нещичко за теб.

- О, няма нужда. Знам защо...

Трез побърза да я прекъсне, като сложи една стотачка върху плота и я побутна към нея.

- Вземи я. Задето си толкова мила.

Очите на жената се разшириха.

- Сигурен ли сте?

- Напълно.

Първо, не искаше тя да продължи и да накара Селена да се почувства като някаква благотворителна кауза. И второ, жената бе дошла в студена нощ като тази за няколко часа работа. За нейната раса се задаваха празници. Малко кеш със сигурност нямаше да й навреди.

- Леле. Благодаря.

Докато жената приготвяше храната им, Трез почувства изпълнения с уважение поглед на Селена и отново се наду като пуяк.

На това му се казваше да ти подпечатат мъжкарската карта. Докато тя го гледаше по този начин, не му трябваше да се пъчи като Арнолд - чувстваше се огромен като планина.

Няколко минути по-късно двамата се отправиха към маса за пикник, боядисана в яркосин цвят, и се настаниха един до друг.

Въздухът беше студен, храната - гореща, безалкохолните напитки - сладки и пенливи. Да се справят с препълнените хлебчета, не беше никак лесно и те трябваше да отметнат глави назад и час по час да използват салфетки, но дори това беше забавно. А когато успяваха да кажат нещо, говореха за вкуса и подправките, и колко бе люто... возенето на влакчето... какво щяха да правят след това... дали да си вземат захарен памук, или мелба с шоколадов сироп за десерт.

Беше великолепно, прекрасно, напълно нормално.

И докато седеше до своята жена, попиваше от време на време ъгълчетата на устните й със своята салфетка, даваше й да си пийне от колата му или се смееше на предложението й след това да се качат на въртележката, защото бе само на две стъпки над земята, той поглъщаше спомените, докато те не се запечатаха в ума, тялото, душата му със сияние, каквото не бе познавал дотогава.

Просто да бъде с нея. Без да правят нищо специално. Насред един лунапарк.

Беше чудо.

Безмерна благословия.

Трез се намръщи, осъзнал, че ако не беше жестоката действителност, която надничаше иззад ъгъла на този съвършен миг, прокрадвайки се към тях като злокобна сянка, той като нищо щеше да пропилява времето си с нея, тревожейки се за „сЕнКи“, чудейки се какво ли става при с’хийб или вторачвайки се в нещо друго, което го човъркаше в момента.

Щеше да пропилее всичко това, като богаташ, оставил цял куп диаманти да изпопадат от джобовете му просто защото вкъщи имаше изобилие от тях.

Редкостта вървеше ръка за ръка с благоговението.

- Бих могъл да седя тук завинаги - заяви той, преглъщайки последната хапка от хотдога си. - Това е моят рай.

Селена го погледна и се усмихна.

- И моят.