Сенките

52

АЙ ЕМ НЕ БЕ ВЪЗНАМЕРЯВАЛ ДА ОСТАВИ ДУМИТЕ НА ТРЕЗ ДА проникнат до мозъка на костите му повече, отколкото го бе направил студеният вятър, докато двамата стояха насред двора. Възнамерявал бе да си влезе, да хапне нещо набързо и да забрави, че това отвън изобщо се беше случило. Да продължи със задълженията си. Да отиде в клубовете и ресторанта. Да се занимава с бумащина, да поеме контрола, да взема конкретни решения.

Вместо това остана във фоайето, вперил поглед в тавана високо над себе си, изрисуван от някой велик художник. Темата бе, предполагаше той, вдъхновяваща: герои, възседнали прекрасни жребци, се биеха в облаците, небесни воини, безстрашни и силни, воюващи на страната на добродетелта.

Ала не заради цялото това великолепие се бе вкаменил той.

Съдбата на Трез бе като къщичка от карти - деликатно, несигурно нещо, което бе изисквало внимание и грижи, откакто се бяха родили. Всеки ход на Ай Ем открай време трябваше да бъде предпазлив, обмислен и грижливо претеглен. Целта му - оцеляване.

Оцеляването на брат му.

Поради което беше девственик на няколкостотин години. По дяволите, та той дори не бе поглеждал жена. Никога.

Докато Трез ги чукаше по клубовете, гледаше порно по телевизията или разказваше какво е направил върху бюрото си, на задната седалка на колата си или насред шибания паркинг, Ай Ем никога не бе проявявал ни най-малък интерес. Сякаш беше опънал петалата.

Или по-точно - не беше опънал нищо.

И да, минало му беше през ума за хомосексуалността, чудейки се дали пък не го привличат мъже.

Не.

Беше стигнал дотам, че ако не ги миеше всеки ден, би започнал да се чуди дали изобщо има топки.

Запитай се какво ще остане за теб, когато аз си отида. Ако си откровен със себе си, не вярвам, че отговорът ще ти хареса повече, отколкото на мен.

Преди да си даде сметка, че е взел решение, вече се бе обърнал и отиваше към вестибюла. Застана на прага на сивото имение, брулен от вятъра...

...и полетя.

Докато се носеше към целта си, го връхлитаха образи от миналото: Трез, избягал от двореца. Самият той - превърнат в пленник, докато не обещае, че ще го върне обратно... което бе последното, което бе възнамерявал да стори. Дивото преследване. Ловната хижа в планината.

Когато отново прие физическите си очертания, за миг му прилоша при вида на занемарената, очукана от времето постройка, с грубите й вертикални летви и кедрови греди на покрива, и каменния комин, който стърчеше към небето като развален зъб. Беше... съвсем същата. Дори не горе-долу същата, с различни прозорци или избуяли храсталаци, или пък паднали дървета.

Не, за частица от секундата Ай Ем не бе сигурен дали това се случва сега, или преди години.

Тръсна глава и се приближи до входната врата. Пантите изскърцаха, докато я отваряше, но поне вече бе подготвен за това, което видя.

Съвсем същото. От разположението на аскетичната мебелировка до миризмата на отдавна угаснал огън и течението, нахлуващо през стените.

Затвори след себе си и тръгна наоколо, а грубо издяланите греди на пода тракаха и скърцаха под ботушите му. До камината от речни камъни откри солиден запас от дърва - очевидно последните ловци, използвали мястото, се бяха оказали послушни момченца, загрижени за благото на другите.

С разтреперани ръце той подреди няколко цепеници в огнището и пъхна шепа борови иглички отдолу. Извади запалката, която винаги носеше със себе си, благодарение на многото темпераментни газови котлони, с които му се беше налагало да работи, и запали огън.

Каза си, че е загуба на време и топлина. Тя нямаше да дойде. Естествено, че нямаше да дойде.

Той просто щеше да се помотае тук около половин час и да гледа как мозъкът му навлиза във все по-мрачни и опасни територии, след което щеше да угаси огъня и да се отправи към Колдуел.

Клубовете. Първо трябваше да провери клубовете, а после...

Изскърцването на отварящата се врата го накара да се вкамени. Миризмата на майкен изпълни вътрешността на къщата.

Ай Ем обърна рязко глава и вдигна очи. Тя стоеше на прага от плът и кръв, а одеждите й се развяваха на студения вятър, нахлуващ отвън.

Беше едновременно призрачна... и разтърсващо жива.

И докато я гледаше, Ай Ем разбра, без всякакво съмнение, защо бяха дошли.