Сенките

62

ПРЕДИ ОТНОВО ДА НАПУСНЕ ДВОРЕЦА, МАЙКЕН СЕ ВМЪКНА тихичко в ритуалната стая, за да провери какво прави майка й. Кралицата все още бе в траурната си поза, този път - облечена от слугите в червени одежди.

Като че ли нищо не пречеше отново да избяга.

Вървейки на пръсти, тя прекоси мраморния под и отиде до шкафа в ъгъла, отвори го и...

- Мислеше ли, че няма да разбера, че си ти? - разнесоха се думи на диалекта на сенките.

Майкен се вкамени.

- Тях може и да си заблудила до един, но не и мен. Познавам собствената си плът.

Майкен затвори шкафа и зае поза за поздрав, слагайки длани върху раменете си, така че ръцете й се кръстосаха пред гърдите, след което се отпусна на колене и опря чело в пода.

- Кралице моя.

- Оставих те да ходиш на воля из двореца.

- Благодаря ви, кралице моя - каза майкен на мраморния под. - Не злоупотребявай с добрата ми природа.

- Няма, кралице моя.

- Вярвам, че вече си го сторила.

- Предаността, също като службата ми, е единствено и само към вас.

- Мога да си родя друга като теб, ако поискам. Ти си точно толкова заменима, колкото всичко друго в моя свят. Никога не забравяй, че аз съм слънцето, около което се върти тази галактика, и мога да променя съдбата ти само за миг.

Майка й обърна глава към нея и червените одежди се люшнаха около тялото й, сякаш тя бе някакво зло създание. А после АнсЛай, върховният жрец, и главният астролог пристъпиха в стаята през една скрита врата насреща.

Майкен се разтрепери под одеждите и водена от инстинкта си за самосъхранение, блокира ума си, повтаряйки си отново и отново думата „лшшсен“. Ако майка й или някой от двамата й съветници успееше да проникне в мислите и наскорошните й спомени, в опасност щеше да бъде не само нейният живот, но и този на Ай Ем.

Откъде ли бе научила майка й?

- Позволете ми да се оттегля и да отида да се моля, ваша святост - каза тя, както би сторила, ако беше обикновена прислужница.

- Върви. И помисли върху крехкостта на живота, докато го правиш.

Майкен излезе забързано от свещената стая и се втурна по коридорите към собствената си килия. Докато затваряше вратата и смъкваше качулката от главата си, дишането й беше накъсано, дробовете й горяха, а ръцете й трепереха.

Беше спасена, даде си сметка, единствено защото за майка й привидното благоприличие бе по-важно от това, да накаже дъщеря си, която бе отишла да се поразходи - излезеше ли наяве, че принцесата се бе омърсила, общувайки с обикновени поданици, или дори с благородници, това щеше да хвърли лоша светлина върху кралицата.

За миг майкен се поколеба дали да не си остане в стаята, ала знаеше, че не й остават още много нощи като тази. Траурът щеше да свърши много скоро с церемония, в която всички от с’хийб, както благородници, така и обикновеното население, щяха да се присъединят към досега личната „болка“ на кралицата.

След това? Особено сега, когато майка й знаеше за разходките из двореца, а времето за нейното обвързване наближаваше, да напусне Територията, щеше да стане невъзможно. Най-вероятно щеше да й бъде трудно дори да излиза от стаята си.

Трябваше да се види с Ай Ем, дори да беше за последно.

Тя угаси осветлението, свали бижутата от шията и китките си и ги остави върху леглото. Както и предишната нощ, беше заявила на прислужниците си, че се нуждае от уединение и ще ги повика, когато й потрябват.

Така че разполагаше с известно време.

Затвори очи и се понесе през вентилационната система, използвайки я, за да се измъкне навън. Знаеше къде се намира Колдуел. Беше виждала карта. Ала да го открие и да намери една точно определена сграда в него, й се стори истинска лудост.

В този миг долови ехото на собственото си „аз“, на собствената си кръв. Беше много по-силно, отколкото бе очаквала, истинска пътеводна светлина, която я направляваше в лабиринта от постройки в метрополиса, с високите му кули от стъкло и стомана - гора, дело на човешки ръце, която се издигаше насред пейзаж ог асфалт, тухли и мъничко зеленина тук-там.

Следвайки сигнала, тя стигна до тераса, насред много други, в една от най-високите постройки... ала не прие физическите си очертания. Все така като сянка, тя поспря пред стъклената стена.

В помещението от другата страна Ай Ем вдигна глава, доловил незабавно присъствието й. Приближи се и отвори един от огромните стъклени панели, бутвайки го настрани.

- Ти дойде.

Разпилените молекули на майкен приеха физическите си очертания. Едва тогава студеният вятър, долитащ откъм реката далеч под тях, проникна през одеждите й и ги развя, пронизвайки я до кости.

- Влез - каза Ай Ем. - Ела да се стоплиш.

Без да знае какво да каже, тя прекрачи прага и студените вихри утихнаха, когато той затвори вратата зад тях.

- Какво не е наред? - попита я.

Майкен нямаше представа как бе успял да разбере състоянието й толкова добре, въпреки че лицето й беше скрито.

Трябваше да му каже истината. Въпреки че това щеше да развали всичко между тях. Но как би могло да бъде иначе? Беше го съблазнила и той я беше имал пръв, той, а не брат му. Освен това бе жената, която, сам си го беше признал, той ненавиждаше от толкова дълго време, причината животът на брат му да е съсипан.

- Майкен?

Дълго се взира в него, опитвайки се да открие подходящите думи. Откъде да започне? И защо бе пропиляла деня, мечтаейки си за него, когато би трябвало да се подготви да му разкрие истината за себе си? Нуждаеше се от още мъничко време, за да помисли.

- Всичко е наред - отвърна, стараейки се да овладее гласа си, и тръгна из стаята. - Колко е прекрасно тук.

Поне второто не беше лъжа. Подовете в просторното бяло помещение бяха медено-златисти, мебелите не се набиваха на очи, изгледът бе впечатляващ.

- Гладна ли си? - попита той съвсем наблизо.

Майкен подскочи и погледна през рамо. Той се извисяваше зад нея, тялото му сякаш се готвеше за нещо.

За секс.

Ала не, каза си тя. Трябваше да говорят. Трябваше да му се разкрие, в противен случай неговата страст щеше да бъде плод на притворство и манипулация от нейна страна.

- Е? - изръмжа той нежно, долепяйки се до тялото й. - Гладна ли си?

Скрита зад маската си, майкен облиза устни.

Бедрата му се раздвижиха до одеждите й, огромна корава ерекция се притисна в плата, който ги разделяше.

Щеше да има време след това, каза си тя. Щеше да му каже след това.

Чувството за вина беше силно. Желанието - още повече.

- Да, гладна съм - промълви. - Но не за храна.

Той сякаш прочете мислите й - осветлението, което струеше от тавана, угасна, скривайки ги от всички чужди погледи.

- Нека го махна това - процеди, сякаш ненавиждаше качулката й.

И ето че майкен изведнъж бе свободна да диша, да вижда, да вдъхва миризми.

Мъркането, изтръгнало се от гърдите му, бе звук на животно, ала ръцете, посегнали към връхната й одежда, бяха нежни. Вдигна робата над главата й, а после стори същото и с тънкия плат отдолу.

И ето че тя застана гола пред него.

Ръцете му сякаш я боготворяха, докато се плъзгаха по раменете и надолу към гърдите й. Притисна ги една към друга и ги повдигна нагоре, за да вкуси първо едното, а после и другото зърно, близвайки, засмуквайки... и о, господи, толкова бе прекрасно. Краката й омекнаха и сякаш го бе усетил, Ай Ем я вдигна на ръце и я отнесе от просторното помещение надолу по един коридор в спалня с голямо легло, което се оказа меко като облак.

- Ето как исках да бъде миналата нощ - каза, докато я слагаше върху него.

От една малка стаичка наблизо, навярно банята, долиташе светлина, достатъчна, та майкен да може да се наслади на обсебеното му изражение - гледаше я така прехласнато, че тя се почувства красива, без да се налага той да каже нито дума.

Широките му длани се плъзнаха надолу по краката й.

- Искам да опозная всеки сантиметър от теб.

- Тялото ми е твое - дрезгаво отвърна тя. - Прави с мен, каквото поискаш.

* * *

Рейдж тъкмо прекосяваше река Хъдсън, на път към другата част на Колдуел, в своя понтиак, когато внезапно усети, че се задушава и му се завива свят. Преглъщайки надигналата се в гърлото му жлъчка, той смъкна прозореца и спря отоплението. Без резултат. Около километър по-късно замалко да отбие от пътя.

- Стегни се, задник такъв.

Шибан женчо. Какъв му беше проблемът, по дяволите? Не беше ранен, с нетърпение очакваше да разреши ситуацията с Асейл и братовчедите му, които си приличаха като две капки вода, и бе в любимата си кола, на път да се види с обичната си шелан. Животът не би могъл да бъде по-хубав.

Просто трябваше да се стегне.

С тази мисъл, той стисна волана и започна да потропва с тежкия си ботуш, онзи, който не беше върху педала за газта.

Толкова близо. Беше толкова близо.

Може би просто имаше нужда да прегърне своята Мери.

Клиниката на Хавърс се бе преместила в ново, свръхмодерно място, което той бе посещавал само два-три пъти. Веднъж бе ранен в корема и не можеше да изчака да се върне в имението на Братството. Друг път бе отишъл да вземе Мери, след като тя се беше погрижила за една жена и малкия й син. Може би имаше и трети път. Не си спомняше.

Когато най-сетне стигна до отбивката, му беше толкова трудно да диша, че изруга. Ако продължаваше в същия дух, като нищо щеше да има нужда от лечение.

Може би беше хванал някакъв вирус. Вампирите не боледуваха от човешките вируси, нито от рак (слава богу!), но можеха да бъдат съборени от настинки и грипове, които се срещаха сред расата.

Да, вероятно беше това. Трябваше да е това.

Когато фаровете на понтиака най-сетне огряха невзрачната бетонна постройка, като че ли му стана малко по-добре, което бе приятна изненада. Поне не се налагаше да гледа как Мери го наблюдава с разширени от тревога очи.

Слезе от колата и отиде да отвори багажника.

В мига, в който зърна сака на Мери, който лично беше напълнил, симптомите се завърнаха - зави му се свят, а дланите му се препотиха, сякаш не стоеше на студения вятър само по кожен панталон и спортен потник.

Приближи се до ниската сграда, влезе в съвсем обикновеното на вид преддверие и позвъни. Миг по-късно асансьорът дойде и отвори врати. Като много други места, на които необходимостта налагаше да работят и през деня, най-новата клиника на Хавърс се намираше изцяло под земята - горната част бе просто камуфлаж, целящ да пресее истинските посетители от евентуални проблеми.

Като хора. Лесъри.

Асансьорът пое надолу и го отведе до чакалнята. Рейдж пристъпи в помещението, чудейки се как ще я намери...

- О, господи, ето те.

Мери се втурна към него така, сякаш я преследваха. Хвърли се в прегръдките му, а Рейдж пусна сака на пода и затвори очи, притискайки я към себе си толкова силно, че бе цяло чудо как не й спря дъха. Ала както бе казала: о, господи...

Уханието, допирът, тялото й, начинът, по който ръцете й се обвиха около шията му, стискайки го с всичка сила - то бе като оазис в пустинята, изпълваше го с животворна влага, която ужасно му беше липсвала, възвръщайки силите му.

- Толкова ми липсваше - каза тя в ухото му. - Толкова, толкова, толкова ми липсваше.

Без да я пуска, Рейдж се наведе, за да вдигне сака с дрехите й, а после я отнесе в другия ъгъл, далеч от очите на реценционистката. Които бяха впити в тях, сякаш в главата си тя съчиняваше романтичен диалог. Не че той щеше да направи проблем заради това, но и не искаше срещата им да се превърне в публично зрелище.

Сложи Мери в скута си и плъзна длани по ръцете й, а после се наведе и я целуна, впивайки устни в нейните, за да затвърди усещането, че отново са заедно. Нямаше си обаче доверие, затова бързо се откъсна от нея. Ако продължеше още малко в същия дух, нищо чудно да се озове отгоре й насред чакалнята.

Което едва ли би зарадвало Хавърс особено.

Неговата Мери се усмихна и прокара пръсти през косата му.

- Имам чувството, че не съм те виждала от година.

- Аз също, само че при мен е около десетилетие.

Така де, и какво, ако беше изплезил език по нея?

- Добре ли си? - попита тя.

- Не, започнал съм да вехна. Не съм ял, не мога да спя и се чувствам така, сякаш някой е сложил сърбящ прах в боксерките ми.

Мери се разсмя.

- Толкова ли е зле? Май би трябвало да се чувствам поласкана, а?

Той се приведе към нея и каза тихичко:

- Освен това получих тендовагинит на лявата китка.

- От какво? - провлачи тя.

- Ти как мислиш? - Рейдж зарови лице в шията й. Ухапа лекичко вената й. - Все с нещо трябваше да си запълвам времето в брачното ни легло. И под душа. И веднъж в килера.

- В килера? На долния етаж?

- Имахме пресни картофи за Последното хранене. Напомниха ми за теб гола.

Тя отново се разсмя и Рейдж затвори очи, оставяйки щастието да отекне в главата му.

- Как е възможно? - попита го.

- Приличат на гърди.

- Не приличат!

- Не казах, че приличат на хубави гърди. - Зацелува я по врата, спускайки се до ключицата й. - Нито пък на твоите гърди, които, държа да вметна, са най-съвършените, които ще видя някога. На този или онзи свят. Или каквото ни очаква след това.

- Толкова си отчаян, че ти става дори от въглехидрати?

- Те не бяха ли скорбяла? А между другото, в килера го направих два пъти. Защото, след като свърших първия път, видях, че съм застанал до консервите с праскови. - Ръката му се плъзна скришом по бедрото й. - Можеш да се досетиш за какво ми напомниха те.

О, да, помисли си, когато уханието й се промени и въздухът наоколо натежа от възбудата й.

Изведнъж той се дръпна назад.

- Хей, имаш ли минутка?

Тя се прокашля, сякаш се опитваше да се съсредоточи.

- Да, разбира се. Проблем ли има?

- Трябва да ти покажа нещо в колата ми.

- Взел си понтиака?

- Трябваше да ти донеса нещата и реших да го поразходя.

- Колко хубаво. - Тя се изправи и се протегна по начин, по който на Рейдж му се прииска да вземе гърдите й в шепите си. Всъщност страшно бих искала да подишам истински въздух за мъничко. Една почивка ще ми се отрази добре.

Докато минаваха покрай регистратурата, Рейдж тръсна сака върху плота.

- Нещо против да го оставим тук за десетина минути?

Служителката поклати глава, сякаш с гласа й изведнъж се

бе случило нещо. Както и с чувството й за равновесие, защото, когато понечи да седне, едва не се пльосна на земята.

Когато отидоха до асансьорите, Мери прошепна:

- Мисля, че те харесва.

- Кой?

- Служителката.

Рейдж се наведе към нея и отвърна:

- Спокойно би могла да бъде прахосмукачка, толкова ме интересува. С цялото ми уважение.

Докато вратите се отваряха, мъничката й потайна усмивка му се стори истински дар от Бога.

Поеха нагоре и щом се озоваха навън, той я поведе към колата, обвил ръка около рамото й, закриляйки я с тялото си. За негов късмет беше паркирал в една по-тъмна част, далеч от охранителните светлини. Съвършено.

Отвори вратата откъм шофьора, бутна седалката напред и даде знак на Мери да мине отзад. Тя се намръщи, но се наведе и се пъхна на задната седалка. Рейдж се качи след нея и зат вори вратата, доволен, че стъклата на понтиака бяха потъмнени.

- Какво има? - попита тя. - Какво става...

Рейдж взе ръката й и я постави върху твърдата си възбуда.

- Това.

- Рейдж! - Тя отново се разсмя. - Доведе ме тук само за да...

Устните му се впиха в нейните, а ръцете му се обвиха около кръста й.

- Знаеше го, когато се обвърза с мен.

Мери отвърна на целувката му, за огромна радост на Рейдж и звяра му. Не изгуби нито миг, понеже не искаше да ги хванат. Не защото имаше нещо против секса на полуобществени места, а по-скоро защото не искаше да разкъса гърлото на някое невинно копеле, дошло за лепенка и натъкнало се на онова, което те правеха. В който случай щеше да му трябва нещо много по-сериозно от лепенка.

Смъкна широкия й панталон и я намести в скута си, преди да си свали ципа. А после беше време да се залови за работа.

Резкият му тласък накара Мери да изругае, а главата й се удари в покрива на колата.

- О, мамка му, извинявай - простена Рейдж.

- Сякаш ме е грижа - отвърна тя, превземайки устата му със своята. - Толкова много се нуждая от теб.