Сенките

15

- НЕ, АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА НЕЯ, БЛАГОДАРЯ. - ТРЕЗ СЕ усмихна на Елена, защото не искаше да я засегне, докато я отпращаше.

Истината обаче бе, че беше повече от готов именно той да изведе Селена от стаята за прегледи. Далеч от тренировъчния център. Да я заведе... някъде, където и да било другаде.

Само че това нямаше да стане. Та само преди два часа сърцето й беше спряло, бяха я разтърсили с два милиарда джаула електричество, а после по някакъв начин бе успяла да се върне от онзи свят благодарение на това, че той се беше направил на живо, дишащо одеяло за душата.

Просто най-обикновен ден.

Или пък беше нощ?

Кой ли знаеше?

- Готова ли си? - попита той Селена.

Това, че тя го погледна в очите и кимна, беше като излязло ог някакъв сън. Никога не бе предполагал, че двамата отново ще бъдат заедно... нито пък че тялото й ще се извие точно както трябва, когато той пъхна ръце под коленете и около раменете й.

- Аз... ще бъда нежен. - Гласът му се прекърши и на Трез му се прииска да си срита задника. - Бавно и полека.

Тя отново кимна и изохка, когато той я вдигна от масата за прегледи и я измъкна изпод медицинската лампа, свалена ниско над тялото й.

- Накъде? - допита отново, макар че вече два пъти му бяха казали.

Елена, която държеше торбичката на венозната система, ги поведе към вратата.

- Оттук.

Стаята за възстановяване от другата страна изобщо не беше това, което той би искал за своята жена. Имаше болнично легло с метални пречки от двете страни, тънки одеяла и прости бели чаршафи. Имаше стойка за венозната система и цял куп медицинско оборудване. Възглавниците изглеждаха корави.

Разбира се, можеше да я положи върху ръчно изработено пухено легло и то пак не би било достатъчно добро.

Селена потрепери, докато той я слагаше внимателно да легне. А после, когато посегна да издърпа завивките изпод нея, тя затвори очи и поклати глава.

- Една минутка? - простена, сякаш всичко я болеше.

- Аха. Разбира се. Със сигурност.

И ето че нямаше какво повече да прави. Огледа се наоколо, видя един стол и си каза, че ако си настани задника в него, поне няма да й виси на главата.

Мамка му, Селена е толкова неподвижна, помисли си, след като седна, а Елена ги остави на спокойствие (ако такова изобщо беше възможно). Но поне ставите й бяха заели що-годе нормално положение и дишаше без чужда помощ. И беше в съзнание.

Все още обаче беше много бледа. Почти колкото чаршафите. И въпреки че косата й беше пригладена, в дългите тъмни кичури все още имаше възелчета.

- Аз... съжалявам...

- Какво? - Той се приведе напред. - Какво каза?

- Съжалявам...

- За какво? Исусе, та да не би да си го искала!

Тя се разплака и Трез заряза стола. Отиде до леглото и коленичи до нея. Свали металната пречка и улови ръката й.

- Селена, не плачи. - Върху нощното шкафче имаше носни кърпички и той пусна ръката й, за да извади една и да избърше бузите й. - О, не, недей да съжаляваш. Не можеш да се извиняваш за нещо такова.

Тя си пое накъсано въздух.

- Не исках да знаеш. Не исках... да се тревожиш.

- Ще ми се да ми беше казала.

- Нищо не може да се направи.

Някой сякаш заби нож между ребрата му.

- Не можем да сме сигурни. Мани ще говори е колегите си сред човеците. Може би...

- Обичам те.

Думите й бяха като шамар, изплющял върху лицето му. Трез се закашля, ахна, запелтечи и изхриптя едновременно. Страхотен отговор. Страшно мъжествено...

Какъв му беше проблемът, по дяволите? Жената, в която беше влюбен, онази, която искаше повече от всичко на света, му излизаше с двете думички... а той се превръщаше в една гигантска телесна функция.

Страшно романтично.

Но поне не се изпусна в дънките си.

- Аз... - заекна той.

Преди да успее да каже още нещо, Селена улови ръката му и поклати глава върху възглавницата.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор. Просто исках да знаеш. Важно бе... да знаеш. Няма време...

- Не го казвай. - Гласът му стана твърд. - Не искам никога вече да го казваш. Има време. Винаги има време.

- Не.

Господи, бледосините очи, открили неговите, сякаш бяха древни. Дори и със съвършено гладкото лице, чиято красота струеше даже в това състояние, изтощеният й поглед я караше да изглежда неимоверно стара.

Толкова беше несправедливо. Тя - в това легло, той - коленичил до нея, здрав и силен... и неспособен да сподели здравето, което имаше в изобилие. Е, да, когато сърцето й беше спряло, бе успял да я върне към живота, но не искаше просто да я издърпа от ръба. Искаше да я излекува.

Искаше... години с нея.

И да, в мига, в който си го помисли, осъзна, че това никога няма да се случи - дори ако нейната съдба се променеше, неговата щеше да си остане същата.

- Обичам те... - прошепна тя.

За миг Трез почувства, че сам стига до ръба, сърцето и душата му трепереха, на крачка от това, да потънат в думите й, в очите й, във всичйо, което я правеше женствена и загадъчна, и прелестна... Но после си напомни, че тя едва не бе умряла, че в най-добрия случай беше полубудна и че вероятно няма представа какво говори.

Освен това доктор Джейн беше обявила на всеослушание, че той бе спасил живота й. Което може и да беше вярно, може и да не беше, но при цялата тази драма благодарността определено бе в състояние да накара всекиго да почувства нещо, което всъщност не изпитва. Или да подкладе пламъците на привързаността в една много по-силна, но временна емоция.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор - промълви тя. -Просто исках да знаеш.

- Селена, аз...

Тя вдигна другата си ръка, отворила длан.

- Не е нужно да отиваме по-далеч.

Възцари се оглушителна тишина, ала само в стаята. В главата му цареше същинска какофония, най-различни мисли и образи бомбардираха съзнанието му, сякаш сивото му вещество се бе превърнало в маймуна, замеряща стените на клетката си с лайна.

Отново се съсредоточи върху Селена, заповядвайки си да се стегне и да опита да й помогне.

- Искаш ли да се нахраниш? - Вдигна свободната си ръка и й протегна китката си. - Моля те.

Кимването й го изпълни с огромно облекчение. Той проби плътта си със зъби и поднесе вената си към устните й. В началото тя го докосна съвсем леко, преглъщайки едва-едва. Постепенно обаче започна да поема контрол, засмука го, приемайки дълбоко в себе си онова, което той имаше да й даде.

Той се втвърди.

Беше по-силно от него. Не че изпита някакъв сексуален импулс. Прекалено беше погълнат от тревогата си за нея, от ужасния въпрос дали всеки момент тялото й няма отново да й измени.

„Стабилно“, казала бе доктор Джейн. Състоянието й беше толкова стабилно, колкото изобщо би могло да бъде състоянието на някой два часа след като тялото му беше претърпяло пълен молекулен срив. Но поне втората серия рентгенови снимки бяха истинско чудо. Докато първите бяха показали кости там, където би трябвало да се намират подвижните части на ставите й, според доктор Джейн и Мани сега нещата бяха „анатомично по-правилни“.

Никой не знаеше къде се беше дянало всичко лошо. Нито защо си беше отишло. Нито пък кога ще се върне. Онова, което знаеха със сигурност, бе, че там, където допреди малко нямаше движение, сега вече имаше.

След известно време устните на Селена се отпуснаха и клепачите й се притвориха. Трез отдръпна китката си и близна дупчиците, за да ги затвори, след което сложи ръка на матрака и облегна брадичка върху нея.

- Как ме откри? - попита тя сънливо. - Паднах, когато бях в Светилището...

- Някой дойде и ме доведе.

- Кой...?

„Скрайб Върджин“, помисли си той, когато от нея се откъсна тихичко похъркване.

- Селена?

- Да? - Тя опита да се разсъни; повдигна глава от възглавницата си и отвори широко очи. - Да...?

- Искам да знаеш нещо.

- Какво?

- Каквото и да се случи, няма да те оставя. Ако ме искаш до себе си, независимо... какво се случи, ще бъда до теб. Стига да ме искаш.

Очите й обходиха лицето му.

- Не знаеш какво говориш...

- Как ли пък не.

- Аз ще умра.

- Аз също. Само че не знам кога, нито пък ти.

Сияйните й очи грееха с толкова много сложни чувства.

- Трез, виждала съм как сестрите ми минават през съвсем същото. Знам какво...

- Нищо не знаеш. С цялото ми уважение.

Изправи се и отиде в долната част на леглото. Отметна завивките и погледна под краката й.

- Какво правиш?

Много нежно той изви единия й глезен настрани, за да погледне стъпалото й.

- Не.

- Моля?

- Не виждам Да е отпечатан срок на годност. - Направи същото и с другия й крак. - Нито пък тук.

Отново я зави_| подпъхвайки одеялото под нея, а после погледна над тялото й към лицето... опитвайки се да пропъди мисълта, че именно плътта, която жадуваше, би могла да се окаже онова, което щеше да ги раздели завинаги.

А после си спомни каква новина му беше сервирал Ай Ем в коридора отвън. Мамка му, сякаш в неговия живот нямаше цял куп пречки.

- Няма да те напусна - закле се.

- Не исках да ти кажа. - Сълзи изпълниха очите й, превръщайки сините ириси в скъпоценни камъни. - Не исках да знаеш и да ме съжаляваш.

- Не те съжалявам.

- Не си го причинявай, Трез. Просто... знай, че те обичам, и ме остави да си отида.

Той се приближи до нея.

- Ще ми дадеш ли ръката си?

Тя се обърна с усилие върху леглото и му протегна ръката си. Трез улови дланта й и я сложи между краката си, върху коравата като камък издутина, напираща зад ципа на дънките му. Допирът го накара да изсъска, вампирските му зъби се издължиха, хълбоците му подскочиха.

Това на съжаление ли ти прилича? - процеди той.

Мамка му, трябваше да се отдръпне. Беше прибягнал до нещо толкова грубо само за да подсили думите си, ала вместо това установи, че е готов да свърши, мигновено сексуално ускоряване.

- Трез...

- Не казвам, че трябва да правим секс. Нищо такова. Но не съм тук, понеже те съжалявам, окей?

- Не мога да те помоля да останеш.

- И не си го направила. Аз го избрах. Аз избрах... теб.

Докато изричаше тези думи, си даде сметка, че това бе самата истина. За първи път в живота си имаше чувството, че сам избира нещо... и колкото и да беше странно, то беше хубаво. Колкото и тъжно да бе случващото се, усещането да каже „Това е мое“ бе невероятно освобождаващо.

Тази... ситуация... бе нещо, което зависеше от него, колкото и дълго да продължеше, където и да ги отведеше. Стига само Селена да го искаше до себе си.

В последвалата тишина Трез огледа голите стени наоколо и разбра, че трябва да я махне от тази болнична стая. Вярно, тук бяха близо до медицинския персонал, в случай че състоянието й се влошеше, ала ефектът върху настроението беше ужасен, непрекъснато напомняне: „Ти си болен“.

Отново се съсредоточи върху нея.

- Каквото и да ти потрябва, аз съм насреща. Стига да ме искаш.

- Искам те - отвърна гя дрезгаво след миг.

- Добре тогава. - Трез изпусна шумно дъха си, а после вдигна показалец. - И още нещо. Никакъв ерок на годност, разбрахме ли се? Ще го направим така, сякаш ще живееш вечно.

Върху лицето й се изписа недоверие, но той поклати глава.

- Не. Това е единственото ми правило.

Не беше глупав. Чул бе думите на другите Избраници, видял бе рентгеновите снимки, бдял бе над разкривеното й тяло. Дълбоко в себе си беше убеден, че ще я изгуби, и то скоро. Ала дарът, който можеше да й даде? Най-важното нещо - мамка му, може би единственото - е което можеше да й помогне?

Надежда.

И не беше нужно сам да вярва, че тя ще бъде излекувана, за да я има, да я сподели, да я изживее.

Бъди тук. Обичай я до края. Не се откъсвай от нея до последния й дъх.

Ето как щеше да я почете със сърцето и душата си, въпреки че не беше достоен.

- Никакъв срок на годност - повтори. - Ще живеем всяка нощ така, сякаш ни очакват още хиляда.

* * *

Селена запримигва учестено, за да пропъди сълзите си. Трудно й беше да повярва, че Трез действително стои до болничното й легло и се взира в душата й е такава решимост, сякаш бе в състояние да я опази жива и здрава толкова дълго, колкото поиска, само със силата на волята си.

- Не мисля, че разполагаме с хиляда нощи, Трез - каза тя.

- Знаеш ли го? Със сигурност?

- Не, но...

- Тогава загцо^а губим и миг от времето, което имаме, в подобни мисли? Какво ще ни донесе това? Сериозно, с какво ще ни помогне...

- Ще легнеш ли до мен?

Той се прокашля.

- Сигурна ли си?

- Да. Моля те.

Възхити се на плавните движения, е които той се покачи на високия матрак и се извъртя, помагайки й да му направи място. Сякаш прочел мислите й, той я взе в обятията си, така че тя лежеше на една страна, а главата й почиваше върху гърдите му.

Накъсана въздишка се изтръгна и от двамата.

- Това е истинско облекчение - чу се да казва тя. - Исках да знаеш, но...

- Шшт. Трябва да поспиш.

- Да.

Селена затвори очи и го почувства по един нов начин, кръвта му си проправяше път в нея, укрепвайки тялото й след преживяното току-що. Пресметна наум кога точно беше настъпило последното вкаменяване. Тринайсет нощи. А преди това? Шестнайсет.

Може би ако не се налагаше да храни братята, щеше да си отдъхне малко по-дълго. И може би силата, която той й беше дал току-що със своята кръв, щеше да й помогне да отблъсне нови пристъпи.

- Ето защо се държах настрани - обясни тя. - Не заради теб. Не ме е грижа за миналото ти. Искам да го знаеш.

Трез започна да я милва по гърба, ръката му описваше бавни кръгове.

- Шшт. Просто се опитай да поспиш.

Селена повдигна глава.

-- Нека ти кажа всичко. Искам да го чуеш и да го повярваш. Знам, че ти се отдръпна, защото си мислеше, че... че те съдя или нещо такова. Ала аз го направих заради всичко това, не защото си бил с много... човеци. Нито пък заради обета ти.

Трез затвори очи и потръпна. А после поклати глава.

- Трябва да бъда откровен с теб. Последното, за което искам да мисля точно сега, е...

- Не смятам, че си омърсен, Трез.

- Моля те. Недей.

Тя улови ръката му и я стисна, опитвайки се да го накара да разбере, тласкана от неудържим порив най-сетне да изрече всичко на глас. Теорията му за хилядата нощи щеше да свърши добра работа за душевното й състояние... и той беше стигнал до същото заключение като нея: тя нямаше печат с дата и срок на годност. Ала тя живееше в тази действителност от първия пристъп насам, преди толкова десетилетия, и траекторията на оцеляването й бе като на кола, изхвърчала от пътя и паднала в канавката.

Това не беше нещо, което щеше да преживее.

- Трябва да го кажа, Трез. Толкова дълго чаках, за да говоря с теб. Няма да пропилея тази възможност.

Смътно си даде сметка, че говори по-категорично, възстановява се, чувства се повече като самата себе си благодарение на дара на кръвта му.

- Ти си достоен мъж и мисля, че се влюбих в теб още от първия...

Трез изхвърча от леглото и за частица от секундата Селена си помисли, че ще изскочи и от стаята, далеч от нея и от тъпата й болест. За миг той наистина отиде до вратата.

А после започна да крачи напред-назад.

- Защо ти е толкова трудно да го приемеш? - зачуди се тя на глас. - Че си добър мъж. Че си достоен...

- Селена, нямаш представа за какво говориш.

- Кръстосваш стаята, сякаш някой те преследва. Очевидно съм на прав път.

Той спря и поклати глава.

- Виж, става дума за теб. Това... - Той махна с ръка между тях двамата. - Става дума единствено за теб. Ще бъда насреща от каквото и да се нуждаеш. Но недей да ме намесваш във всичко това.

Селена се надигна върху възглавницата. Напрежението в лактите и раменете я накара да стисне зъби и я остави без дъх, докато болката затихваше мъчително бавно. Което все пак беше за предпочитане пред това, да е напълно вкаменена.

Когато очите му се присвиха от тревога, тя каза:

- Не, не се нуждая от доктор Джейн. Наистина.

Трез потърка лице и тя за първи път го разгледа както трябва. Напоследък беше поотслабнал, бузите му бяха хлътнали, от което челюстта му изпъкваше, а устните му изглеждаха още попълни. Дори и така той беше огромен, раменете му бяха три пъти по-широки от нейните, гърдите и коремът му - изваяни със сила, въжета от мускули се спускаха по ръцете и краката му.

Беше красив. От тъмната кожа до черните очи, от върха на ниско подстриганата глава до обутите в ботуши стъпала.

- Ти си пбвеч^от достоен - промълви тя. - И ще трябва да го приемеш.

- Нима? - горчиво отвърна той. - Аз не съм толкова сигурен...

- Престани.

Трез я зяпна, а после се намръщи.

- Знаеш ли, не съм сигурен защо все се връщаш на това.

Не се засягай, но едва не умря в съседната стая преди колко? Сякаш бяха само десет минути. Моите глупости не са важни в момента.

Селена сведе поглед към тялото си. Носеше болнична нощница - бледосиня, на малки по-тъмно сини спирали. Завързваше се на гърба и тя усещаше възлите да се впиват там, където би била закопчалката на сутиена й, ако носеше такъв, и по-ниско, върху кръста й.

Струваше й се странно, че тялото й функционираше сравнително нормално. Мисълта, че това няма да продължи много дълго, я накара да види всичко съвършено ясно.

- Знаеш ли - промълви тя. - Никога не ми беше минавало през ума, че може да има нещо хубаво в това, да страдаш от смъртоносно заболяване.

- И какво е то? - попита Трез напрегнато.

Тя отново вдигна очи към него.

- Кара те да не се боиш да изречеш онова, което наистина мислиш. Откровеността може да бъде плашеща, освен ако не я сравняваш с нещо още по-ужасяващо... като своята наближаваща смърт. Така че нека ти кажа точно защо смятам, че твоите „глупости“, както ги нарече, са важни. Каквото и да те мотивира, каквото и да причинява... - тя описа с ръка кръг, обхващащ цялото му тяло - бездната в теб, според мен си използвал всички онези жени, за да избягаш от него. Според мен през годините си чукал всички онези жени, за да отвлечеш мислите си, и това, че не искаш да си го признаеш, ме кара да се боя, че ще използваш и мен като още по-добър начин да избягаш от себе си. Ако не искаш да се изправиш срещу собствените си проблеми, какво би могло да бъде по-изкушаващо и ефикасно от една жена със смъртоносно заболяване?

- Исусе, Селена, изобщо не мисля така. Ни най-малко...

- А може би трябва. - Тя наклони глава, осъзнала неочаквано още нещо. - И ще ти кажа и друга истина. Независимо дали разполагам с хиляда нощи, или само с две, искам да ги прекарам с теб... но по един честен начин. Не искам да бъда най-новото ти оправдание, Трез. Искам те тук, искам те с мен, но това между нас трябва да бъде истинско. Нямам нито време, нито сили за нещо по-малко от това.

В дългото мълчание, което последва, Селена зачака отговора му. Ала колкото и неловко да станеше, нямаше да си вземе нито

дума назад. Беше казала точно това, което мислеше. И то й бе донесло огромно облекчение.