Сенките

12

Девическо училище „ Браунсуик”, Колдуел

ДЕНЗЪЛ БЕШЕ ПРАВ В „АМЕРИКАНСКИ ГАНГСТЕР“. НАЙ-ДОБРИТЕ пласьори на дрога бяха добри бизнесмени. А за това не беше необходима никаква диплома от Харвард.

Господин К., главният лесър в Обществото на лесърите, не беше някакъв шибан костюмар, на чиято стена висеше тъпа хартийка, поставена в рамка. Той беше роден и отраснал на улицата и страшно го биваше да пласира стока.

Докато слънцето залязваше зад строшените стъкла на кабинета му, той подреждаше парите си, купчинките изпомачкани двайсетачки - пристегнати с ластичета, които беше откраднал от фотокопирните пунктове в офиса на „Федекс“. Не изглеждаха кой знае колко много, но това бе нещо, което филмите обикновено оплескваха.

Господин К. се наведе и награби поредната шепа смачкани, мръсни банкноти от торбата на пода. Хората му имаха нареждане всяка сутрин да си изпразват джобовете тук, в директорския кабинет, и дори да му отнемеше цял ден, той винаги ги броеше сам, без ничия помощ.

В момента, след близо една година в бизнеса, разполагаше с около стотина дилъри - броят им се променяше в зависимост от това, какъв беше коефициентът на убийствена дейност на Братството. Идеята му да събере Обществото на едно място в това изоставено девическо училище се бе оказала много добра. Така можеше да ръководи убийците като военен отряд - живееха заедно, имаха график, а той лично следеше всяко поемане на дъх и всяка продажба.

Трябваше да съградят наново толкова много.

Малко след като Омега бе дошъл при него и го бе направил Главен лесър, той си бе дал сметка, че повишението не означава нищо. Обществото не разполагаше е никакви пари. Нямаше покрив над главата. Никаква организация или план. Сега всичко това се беше променило - едно необикновено, несигурно съюзничество беше разрешило първия проблем, което на свой ред щеше да се погрижи за втория и третия. Четвъртият зависеше от него.

В момента всичко, което трябваше да прави, бе да продължи да трупа средства. Да държи хората си под контрол. Да следи парите, които влизаха и излизаха. Да започне да събира различни военни играчки. А когато най-сетне бе достатъчно въоръжен?

Щеше да избие Братството на черния кинжал и да остане в историята като онзи, който най-после си беше свършил шибаната работа.

Господин К. довърши броенето, докато последните лъчи светлина се отреждаха от нощното небе. След това се изправи, препаса си два четиресеткалиброви пистолета и натъпка пачките в един сак. Възлизаха на четиристотин хиляди долара.

Не беше зле за четиресет и осем часа работа.

Излезе, без да си прави труда да заключва - в мястото можеше да се проникне отвсякъде. Прозорците бяха като решето, вратите висяха на пантите си, а запустелият двор на гниещото училище пансион беше обграден от желязна ограда, в която имаше повече счупени, отколкото здрави участъци.

Какво държеше хората настрани?

Убийците, които патрулираха непрекъснато, стражи, чиято единствена работа бе да се оправят с всеки, припарил прежалено близо.

Добрата новина бе, че на мястото му се носеше славата, че е обитавано от призраци, така че, когато на няколко петнайсетгодишни келешчета им хрумнеше да проникнат вътре, един-два от триковете на Омега бяха достатъчни, за да се оправят с този малък проблем. На всичкото отгоре на момчетата му им харесваше да изкарват акъла на онези идиоти, което беше за предпочитане пред това, да ги пречукат. Труповете създаваха самцио неприятности, а той предпочиташе да не намесва човешката полия. В края на краищата във войната против вампирите имаше едно-единствено правило: хората не са поканени.

Когато излезе навън, господин К. се качи в черния си линкълн „Нав“ и ©бърйа върху неокосената изсъхнала трева. В полумрака усещаше как момчетата му обикалят периметъра, въпреки че не можеше да ги види - ехото от кръвта на Омега в тях вършеше по-добра работа от GPS чипове, наврени в задниците.

Така че, да, прекрасно знаеше, че миналата нощ беше изгубил един от хората си. Почувствал го бе като шок под пепеливо бледата си кожа. Шибаното Братство. На всичкото отгоре у задника, който беше убит, имаше пари и дрога, така че загубата възлизаше на поне пет хилядарки.

Всяка нощ той имаше между двайсет и двайсет и пет дилъри из колдуелските улици, работещи на смени от по четири часа. Смените бяха изключително важни. Проточеха ли се над двеста и четиресет минути, убийците носеха у себе си прекалено сериозни активи и можеха да изгубят твърде много, ако бъдеха прибрани от ченгетата или убити от Братството. Толкова много, че да започнат да им идват разни идеи.

Беше научил как да се оправя с бизнеса, когато все още беше човек и пласьор на дребно, опитващ се да се добере до нещо по-мащабно. А истината бе, че Омега имаше нужда от него. Не обратното.

Всеки път избираше различен маршрут, за да отиде при доставчика си, като много внимаваше да не му се лепне някоя кола, за да е сигурен, че не го следят нито ченгетата, нито онези от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Освен това никога не говореше по телефона с доставчика си - технологичният напредък в редиците на местните и федералните агенти го правеше прекалено рисковано. Плановете се уговаряха и променяха на място, а ако някоя от двете страни не се появеше, влизаха в действие предварително съгласуваните резервни планове, които гарантираха, че ще се срещнат отново.

Никой от хората му нямаше представа за самоличността на доставчика му и това трябваше да си остане така. Някога и той бе там, където се намираха те сега... последното, което искаше, бе някой да се полакоми за мястото му.

А фактът, че доставчикът му беше вампир? Ама че смешно.

Размяната за тази седмица беше насрочена за деветдесет минути след залез-слънце, не много далеч, но не и твърде близо до каменоломната. Отне му поне четиресет и пет минути по магистралата, за да отиде в района на срещата, а после беше време да кара полека. Когато навлезеше в полята, трябваше да се движи по запуснат еднопосочен път. Отбивката беше обрасла в дървета и храсталаци, които я превръщаха в същински тунел, а на светлината от фаровете му се виждаше знак, предупреждаващ за опасност от тресавища.

След около двеста метра господин К. ги угаси. Също като доставчика си и той беше програмиран така, че да действа спокойно на тъмно, и сега на очите му им бе необходима само секунда, за да се настроят.

Благодаря ти, Омега.

Отбивката, която търсеше, се появи от лявата му страна след около четвърт миля и той подкара още по-бавно. В миналото, когато все още беше човек, сърцето му винаги се разтуптяваше по-силно, когато настъпеше моментът за подобна размяна. Сега не само че в гърдите му не тиктакаше никакво сърдечно оборудване, но и от стреса нямаше и следа. Шефът му така беше барнал шасито и химията на мозъка му, че той бе в състояние да се справи с всичко, което би могло да се случи, със или без конвенционалната подкрепа на пистолети и амуниции.

Така че, не, не се тревожеше. Въпреки че много скоро близо милион долара щяха да преминат от един криминален елемент в ръцете на друг.

Когато най-сетне стигна до мястото на срещата, рейндж роувърът на „партньора му“ вече беше спрял на квадратната просека, а по изпомачканите фиданки и храсталаци личеше, че е обърнал, готов да си тръгне. Господин К. се приближи откъм мястото на шофьора и двамата свалиха прозорците си.

Вампирът, който се занимаваше с вноса на дрогата, си беше чиста проба Дракула - сресана назад черна коса, очи като лазерния мерник на някой глок, остри вампирски зъби и излъчването на някой, който обича да причинява болка.

Умът му обаче действаше като този на господин К.

- Четиристотин - каза господин К. и като се пресегна, взе сака.

Подаде сака през прозореца, вампирът го пое и му върна друг, досущ катр първия.

- Четиристотин.

- Четиресет и осем? - попита господин К.

- Четиресет и осем. Сто четиресет и девет и четиресет.

- Залез-слънце. Деветдесет.

- Залез-слънце. Деветдесет.

Двамата вдигнаха прозорците си едновременно, вампирът натисна газта и отпраши, без да пали фарове.

Господин К. обърна и го последва; в мига, в който стигнаха до асфалтирания път, доставчикът пое наляво, а той - надясно.

Никакви свидетели. Никакви усложнения. Пълен синхрон.

За двама заклети врагове от противниковите лагери във войната, те се разбираха просто чудесно.

* * *

Абалон, син на Абалон, прие физическите си очертания пред историческа къща в един от най-богаташките квартали на Колдуел. Идваше в красивото имение за двеста седемдесет и първа нощ.

Глупаво бе да брои, разбира се, но то беше по-силно от него. Неговата шелан беше починала, а дъщеря му съвсем скоро щеше да бъде представена на глимерата за обвързване, така че назначаването му за първи съветник на Рот, син на Рот, бе единствената годишнина, която можеше да очаква. Не минаваше и нощ, в която да не се гордее с това, че се бе оказал достоен за името на баща си, служейки на трона.

Или поне обикновено беше така. Днес за първи път имаше чувството, че разочарова и своя баща, и своя крал.

Приближи се до вратата, преглъщайки мъчително, и извади медния ключ, който Братството му беше дало преди близо година. Докато прекрачваше в имението, си пое дълбоко въздух и долови миризмата на препарат за лъскане на подове, пчелен восък и лимон. Миризмата на богатство и изисканост.

Кралят все още не беше пристигнал и Абалон извади телефона си, за да се увери, че няма пропуснати обаждания. Нищо. Кралят не беше отговорил на нито едно от трите му позвънявания и на съобщенията, които беше оставил на гласовата поща.

Неспособен да стои на едно място, той отиде в гостната вляво с приглушен жълт декор, портрет в естествен ръст на някакъв френски крал и грижливо подредени покрай стените меки столове, сякаш това беше чакалнята на луксозен лекарски кабинет. Въведе паролата си в компютъра на бюрото до прага, все така неспособен да седне.

Рот беше възобновил благородната традиция на аудиенции с цивилните граждани и онова, което в продължение на години бе жизненоважна връзка между владетелите и техните поданици, се бе превърнало в причудлива смесица между старо и ново. Сега срещите се уговаряха с помощта на есемеси и имейли. Всички запитвания се описваха в екселска таблица, която можеше да бъде сортирана по дата, проблем, семейство или разрешение. Постановленията на Древните закони също можеше да бъдат търсени не само в някогашния им хартиен вариант, но и като част от база данни, създадена благодарение на Сакстън.

Срещите очи в очи обаче си оставаха непроменени и древни - само поданикът и кралят, на четири очи, потвърждавайки наново тази важна връзка и укрепвайки единството на расата.

Абалон беше създал и се грижеше за поддържането на тази нова система на водене на архиви и тя се оказваше незаменима. Ала обемът на запитванията непрекъснато се увеличаваше (само през последните три месеца броят им беше нараснал четирикратно) и той започваше да затъва в бумащина и организиране на програмата.

Всяко забавяне беше недопустимо - неуважение както спрямо Рог, така и спрямо просителите. Следователно ставаше все по-очевидно, че Абалон ще има нужда от помощ. Нямаше обаче представа къде да я намери. Проблемът беше с доверието. Нуждаеше се от някого, на когото би могъл да вярва безрезервно.

Работата бе там, че не знаеше откъде да започне с търсенето... особено при положение че всички хора, които познаваше, бяха аристократи, а глимерата бе не само източникът на заговора, който едва не бе свалил Рот от престола, но и бяха лишени от цялото си политическо влияние. Безумие би било да предположи, че недоволните сред тях се бяха изпарили като по чуло. И именно това бе една от причините появата на Троу на прага му тази сутрин да го обезпокои толкова.

Абалон си заповяда да се съсредоточи и разпечата списъка със срещите за тази вечер, след което отиде в импровизираната тронна зала, за да се увери, че всичко е както трябва. Така беше. Мястото, което някога бе служило за трапезария, сега бе превърнато в^тая за аудиенции... ала напълно в стила на краля, всичко беше съвсем семпло. Никакви златни престоли и хермелинови наметки, никакви завеси от тежко кадифе и пищни килими. Само няколко кресла, наредени едно срещу друго пред камината, вжоятб през есента и зимата бумтеше весел огън, а през пролетта и лятото имаше свежи цветя от градината.

Цепениците вече бяха подредени в огнището и той се приближи, за да ги запали.

Истинският трон, онзи, на който бе седял бащата на Рог, както и неговият баща преди това, се намираше в имението на Братството. Или поне така бе чувал. Абалон никога не бе стъпвал в тайното имение и не проявяваше никакъв интерес към местоположението му, нито имаше желание да го посети.

Съществуваше информация, която бе твърда опасна за онзи, който я научи.

Което бе единствената причина да не изрита братовчед си на улицата посред бял ден, след като не бе успял да се свърже с краля. Защото дори и Троу да го надвиеше, нямаше да научи нищо съществено от него, нищо, което би могло да навреди на Рот или на Братството. Това място се охраняваше от братята винаги когато Рот идваше тук, а Вишъс беше настоял да монтират бронирани стъкла, противопожарна изолация, метална мрежа около трапезарията и кухнята, както и други охранителни мерки, за които Абалон не знаеше. Сега тази къща бе по-сигурна и от Форт Нокс⁵.

Тук нямаше защо да се бои от шайката копелета. Нито от Обществото на лесърите.

Освен това Троу просто се беше оттеглил в една стая за гости и бе заспал, сякаш се възстановяваше от сериозна рана, без да създаде повече неприятности от който и да било друг гостенин.

И все пак.

Минутите течаха, Абалон крачеше из стаята...

- Добре ли си?

Абалон се обърна толкова рязко, че скъпите му мокасини изскърцаха върху полирания под.

- Господарю...!

Незнайно как, Рот бе успял да влезе не само в къщата, но и в стаята, без да се чуе нито звук... и не за първи път Абалон бе изпълнен от страхопочитание. Кралят беше висок над два метра и толкова мускулест, че воинската му природа бе физическо присъствие, от което на човек му идваше да закрие главата си с ръце и да се предаде, само и само да се махне от пътя му. С черната си коса, която се спускаше чак до хълбоците, и тъмните очила, които криеха слепите му очи от всички, освен от възлюбената му кралица, той бе едновременно аристократично красив и брутално властен. И разбира се, да не забравяме и външните признаци на високопоставеното му положение: черният диамантен пръстен на ръката, с която държеше кинжала, и татуировките, които се спускаха от вътрешната страна на ръцете му, описвайки родословието му.

Излъчването му винаги действаше на Абалон като шок, независимо колко часове прекарваше в негово присъствие. Нещо, което важеше с особена сила в нощ като тази.

Кралят се наведе и отвърза Джордж, своето куче водач, след което погледна през рамо.

- Бъч? Ще ми дадеш ли минутка тук?

- Имаш я.

Братът с бостънския акцент се приближи до плъзгащата врата и докато панелите се затваряха, Абалон си помисли, че никога не бе очаквал един ден самият той да поиска аудиенция при краля.

Ноздрите на Рот се разшириха.

- Нещо те тревожи.

По някаква причина на Абалон му се прииска да коленичи.

- Опитах се да се свържа с вас, господарю.

- Да, знам. Като никога прекарвах деня в Манхатън със своята шелан. Получих съобщенията едва преди пет минути и прецених, че за каквото и да става дума, най-добре да го направим очи в очи.

- Действително.

- Е, какво става?

Прескъпа Скрайб Върджин, сигурно това бе усещането да изневериш на онази, е която си обвързан, помисли си Абалон.

- Аз...

- Каквото и да е, можеш да ми кажеш. И ще се справим с него.

- Аз, ъъъ, имах посещение тази сутрин, точно преди изгрев-слънце. Мой братовчед.

- И това не е,добра новина?

- Става дума за Троу.

Вместо да се сепне или да изругае, кралят се изсмя тихичко... доста наподобяваше мъркането на голяма котка, предвкусваща ядене.

- Положението се оплита. Не ми каза, че ти е роднина.

- Защото не знаех. Научих го от една трета братовчедка. Мисля, че е родство по брак. Ако бях имал някаква представа...

- Не се тревожи. Не си отговорен за семейното си дърво. -Ноздрите му отново се разшириха. - Предполагам, че не е бил добре дошъл в дома ти.

- Не, господарю. Приех го единствено защото в замяна ми предложи информация за шайката копелета. Твърди, че ги е напуснал и е готов да ни разкрие тяхното местоположение, стратегията и плановете им.

Кралят се усмихна, разкривайки вампирски зъби, дълги като ками.

- В такъв случай определено искам да се срещна с него.

Абалон се поддаде на инстинкта си, приближи се и коленичи на голия дървен под.

- Господарю, трябва да знаете...

Кралят сложи ръка на рамото му и дланта му бе толкова огромна, че сякаш обгърна цялото тяло на Абалон.

- Верността ти е към мен и само към мен. Усещам го по миризмата ти. Чувствам го. Забрави угризенията. Сега той е в дома ти, така ли?

- Да.

- В такъв случай ще отида при него.

- Не предпочитате ли да изпратите някого?

- Нямам какво да крия и не се боя нито от него, нито от Кор и неговата шайка момичета. Забрави ли, че веднъж вече се опитаха да ме убият? Не се получи. Опитаха се да ме свалят от престола? Все още съм на него. И с пръст не могат да ме докоснат.

Сякаш прочел мислите му, Рот протегна черния диамант и Абалон улови онова, което му предлагаха, и докосна устни до свещения камък, сгрян от плътта на огромния мъж.

- Бъч - извика Рот. - Обади се на Братството. Отиваме на гости.

Братът изрева нещо от другата страна на вратата, а кралят се наведе, за да погледне в очите на Абалон.

- А сега, съветнико, искам да пренасрочиш аудиенциите, планирани за първите два часа тази вечер.

- Да, господарю. Незабавно.

- А след това отиваме у дома ти.

- Каквото наредите, господарю. Каквото наредите.