Сенките

4

Избраницата селена влезе в тренировъчния център през складовото помещение на офиса и подскочи при вида на ог ромната фигура зад бюрото.

Тормент, син на Харм, вдигна поглед от компютъра.

- О, здравей, Селена. Изненада.

Докато пулсът й се успокояваше, тя сложи ръка на гърдите си. - Не очаквах дазаваря никого тук.

Братът отново насочи вниманието си към синкавото сияние на екрана.

- Аха, върнах се на работа. Смятаме отново да отворим.

- Какво ще отворите?

- Тренировъчния център. - Тор се облегна в най-грозния зелен кожен стол, който Селена някога бе виждала. Докато говореше, милваше облегалката, сякаш бе скъпоценно произведение на изкуството. - Преди нападенията имахме много добра програма тук. Ала толкова много членове на глимерата загинаха в тях, а онези, които оцеляха, напуснаха Колдуел. Сега обаче те започнаха да се връщат, а ние определено се нуждаем от помощ. Лесърите се увеличават като плъхове.

- Чудех се за какво служат тези помещения.

- Е, сега ще видиш с очите си.

- Може би - отвърна Селена.

Само ако действаха наистина бързо...

- Добре ли си? - попита братът и скочи на крака.

Изведнъж светът се наклони, завъртайки главата върху гръбнака й... или стаята бе тази, която се въртеше? Така или иначе, Тормент я улови, преди да бе паднала, и я вдигна на ръце.

- Добре съм... нищо ми няма - каза тя.

Или поне мислеше, че го е изрекла на глас. Не беше сигурна, защото устните на Тор се движеха и очите му бяха приковани в нея, сякаш й говореше, ала тя не чуваше гласа му. Нито своя. Нито каквото и да било.

Когато отново дойде на себе си, вече се намираше в една от стаите за преглед, а доктор Джейн се бе надвесила над нея. Тъмнозелени очи, къса руса коса и неприкрита тревога.

Светлината на полилея над главите им беше прекалено ярка и Селена вдигна ръка, за да закрие лицето си.

- Моля ви... не е нужно...

Изведнъж си даде сметка, че чува гласа си и светът, допреди малко приглушен и мътен, се върна на фокус.

- Наистина, нищо ми няма.

Сложила ръце на хълбоците си, доктор Джейн просто си стоеше там, като жив барометър, който се опитваше да измери нещо.

За миг Селена усети как я пронизва страх. Не искаше те да узнаят, че...

- Хранила ли си някого наскоро? - попита лекарката на Братството.

- Преди около час. И не съм яла. Забравих да хапна нещо. -Което не беше лъжа.

- Имаш ли някакви медицински проблеми, за които би трябвало да знам?

- Не. - Което беше лъжа. - Съвършено здрава съм.

- Ето - каза Тор и пъхна нещо студено в ръката й. - Изпий това.

Селена се подчини и откри, че е кока-кола в червена кутия, на която пишеше „Сподели с приятел“.

И наистина й подейства добре.

- Хубаво е.

- Започваш да си възвръщаш цвета. - Доктор Джейн скръсти ръце на гърдите си и се облегна на един от шкафовете от неръждаема стомана. - Допий я. И може би няма да е зле да помолиш да те заместят...

- Не - рязко каза Селена. - Ще довърша задълженията си.

Единственото, което й помагаше да продължи, бе важността на това, да идва тук и да дава кръвта си на братята и останалите, които не можеха да се хранят от своите жени. Това бе връзката й с нормалния живот, важна работа, която осмисляше съществуването й, метрономът на нощите и дните, без който щеше да се изгуби в мисли за злата си съдба, срещу която беше безсилна.

Истината бе, че времето й изтичаше... и тя нямаше представа кога ще настъпи последният момент, кога за последен път щеше да прави каквото и да било. И именно заради това бе от жизненоважно значение да бъде тук, на служба.

Докато допиваше безалкохолното питие, разговорът продължи - доктор Джейн й задаваше въпроси, тя й отговаряше. Точните думи нямаха значение - би изрекла всичко, всяка лъжа, частична истина или измислица, само и само да се махне от тази стая и да направи последното си посещение за тази нощ.

- Ще изпълня задълженията си. - Селена си лепна нехайна усмивка. - А после ще си почина. Обещавам.

След моментна пауза доктор Джейн кимна... и битката беше спечелена.

Войната обаче... там нещата бяха съвсем различни.

- Добре съм - заяви Селена, докато ставаше от масата за прегледи. - ОДистцша, съвсем добре.

- Ела да тб видя, ако се повтори, окей?

- Абсолютно. - Тя им се усмихна. - Обещавам.

Докато излизаше от стаята, си помисли, че навярно би трябвало да се почувства неудобно, задето беше излъгала. Само че вече не разполагаше с лукса, наречен съвест. Надбягваше се със смъртта и нищо, нито онези, които ценеше... нито мъжът, когото обичаше... можеха да й попречат.

За Селена оцеляването, ако изобщо можеше да се нарече така, беше самотно начинание.

* * *

Обратно в „сЕнКи“, Трез трябваше да изкашля ларинкса си на мястото му, преди да се надигне и да седне. Едно не можеше да му се отрече на Вишъс - определено го биваше в доминирането.

Много ясно.

Това обаче не беше особено важно точно сега, защото положението в ъгъла започваше да става напечено. В потъналата в сумрак стая за секс Рейдж се беше свил на кълбо, затворил очи, а дишането му бе толкова ритмично, че той или се хипнотизираше сам, или беше в кома.

- Какво прави? - попита Трез.

- Опитва се да не се превърне в чудовище.

Веждите на Трез подскочиха.

- В буквалния смисъл ли?

- Годзила. Само че лилава.

- Исусе... Мислех, че е само мълва.

- Не.

Стиснал един кинжал, Ви замахна и с едно бързо движение се разправи с убиеца, пронизвайки празните му гърди. За втори път тази нощ мястото бе обляно от ярка светлина, засияла за миг, преди да угасне, отнасяйки със себе си по-голямата част от вонящите останки. Не заличи мазното петно на пода, но стаите за секс имаха канал в средата, както и маркуч, дискретно монтиран под пейката.

И хората оставяха бъркотия след себе си.

- Значи, си се обвързал, а? - подхвърли Ви, докато присядаше, без да откъсва поглед от своя брат, като вълк, бдящ над ранен другар от глутницата си.

- Извинявай, какво?

- Селена. Обвързал си се с нея.

Трез изруга и разтърка лицето си.

- А, не. Не и наистина.

- Някой много мъдър веднъж ми каза: лъжи всеки, когото искаш, но не и себе си.

- Виж, не знам...

- Значи, затова толкова често отсъстваш от къщата?

За миг Трез се поколеба дали да не продължи да лъже, но каква полза? Току-що беше нападнал вампир, когото уважаваше и който бе изцяло влюбен в собствената си жена, само защото беше взел кръвта (и нищо друго) на една Избраница, обучена да прави именно това.

И това ако не го белязваше като обвързан.

- Просто... - Трез поклати глава. - Мамка му. Е, добре, обвързах се... и не мога да съм наблизо, докато тя ви храни. Искам да кажа, знам, че е необходимо и че не стига по-далеч от храненето, и дрън, дрън, дрън. Само че е прекалено опасно. Току-виж пак съм... - Той кимна към Рейдж.

- Тя ли не те иска? Знам, че не е заради Фюри. Той адски те уважава.

О, да, между него и Примейла, който отговаряше за Избраниците, всичко беше наред. За съжаление, проблемът не беше там.

- Просто няма да се получи.

- Защо?

- Може ли да се върнем на въпроса какво прави дрогата на Асейл у един лесър?

- Не се засягай, обаче току-що ти направих огромна услуга, като не превърнах югуларната ти вена в отводнителен канал. Не мислиш ли, че ми дължиш поне малко откровеност?

Трез сведе поглед към ръцете си и разпери пръсти.

- Дори и да не бях спал със стотици човешки жени, едва ли бих могъл да се нарека свободен мъж.

- Рив каза, че дългът ти към него е напълно изплатен.

- Връзката, която ме ограничава, не е с него.

- Е, кой те държи на каишка тогава?

- Моята кралица.

Ви подсвирна ниско и продължително.

- Как по-точно?

Странно бе, че бе прекарал толкова много време с Братството, без да им каже нито дума за меча, който висеше над главата му. Но разбира се,'’много дълго самият той се бе преструвал, че мечът не съществува.

- От мен се очаква да я даря с наследник за престола.

- И кога се случи това?

- При раждането. Моето.

Ви се намръщи.

- Кралицата знае ли къде си?

- Аха.

- Трябвало е да ни съобщиш за това, преди да се пренесеш при нас. Не казвам, че нямаше да те приемем, но твоите хора са доста придирчиви по отношение на това, с кого си общуват. Имаме си достатъчно проблеми и без дипломатически недоразумения със с’хийб.

- Възможно е присъдата ми да бъде отменена. - Телефонът в джоба на ризата му започна да вибрира и той го изключи, без дори да погледне кой е. - Сега съм на неутрална предавка. Предстои ми или да се сблъскам челно с камион, или да отбия и да се спася.

- Селена знае ли за това?

- Само част.

Братът наклони глава.

- Е, ти си този, който трябва да й каже. Що се отнася до Рот обаче, не мога да ти обещая същото.

- Много скоро. Ще го разбера много скоро, кралицата трябва да роди всеки момент.

- Нямам никакви тайни от моя крал.

Телефонът на Трез отново се обади и той отново го накара да замълчи.

- Просто му кажи, че заровете не са спрели да се въртят. Все още не знаем колко сме хвърлили. Може би звездната карта няма да отговаря на моята... и тогава ще бъда свободен.

- Ще му предам.

Възцари се мълчание и след малко Трез се размърда неспокойно.

- Защо ме гледаш така?

Когато не получи отговор, той се изправи на крака и изтупа дъното на панталона си. Диамантените очи продължаваха да се взират в него.

- Ехо? Ви... какво е това, по дяволите?

- Времето ти е на свършване - отвърна братът тихо. - На два фронта.

Телефонът на Трез се обади за трети път, ала той не би вдигнал, дори да искаше.

- За какво говориш?

- Има две жени. И в двата случая не ти остава много време.

- Нямам представа за какво...

- О, имаш. Знаеш точно за какво говоря.

Не, защото в живота му имаше само една тиктакаща бомба, слава богу.

- Рейдж ще се събуди ли, или трябва да го реанимираме?

- Не става дума за него.

- Е, не става дума и за мен. Сериозно, нуждае ли се от лекарска помощ?

- Не. И ние не говорим за това.

- Обърка местоимението, мой човек. Аз не участвам в този разговор.

Пък и откъде да знае, ако онази гадост със с’хийб се разминеше, току-виж успял да оправи нещата със Селена. Така де, ако той не беше Помазаният, щеше да е свободен да...

Мамка му, освен ако не се откажеше от работата си тук, щеше да си остане сводник. Възстановяващ се от пристрастеността си към секса. Нуждаещ се от терапия, за да се справи с посттравматичен стрес вследствие лошата си съдба.

О, да. Ерген на годината.

А и по нищо не личеше, че изобщо й липсва... не че можеше да я вини. Миналото му с всички онези човешки жени, макар да беше спрял с безразборния секс от деня, в който я бе целунал за първи път, съвсем не можеше да се нарече романтично. Беше си направо отвратително.

Месеците на въздържание едва ли можеха да компенсират усилията му нарочно да опетни физическото си тяло...

- Получавам видение за теб. - Ви разтърка очи.

- Виж, ако не ви трябвам повече, ще си...

- За теб, статуята ще танцува.

Докато телефонът му се обаждаше за пореден път, Трез усети как го побиват тръпки.

- С цялото ми уважение, нямам представа за какво говориш. Погрижи се за брат си. Колкото и време да е необходимо, никой няма да ви притеснява тук.

- Бъди там, Дори когато си мислиш, че ще те убие.

- Не се забягай, Ви, но изобщо не те слушам. До после.