Сенките

38

В БИБЛИОТЕКАТА НА ДВОРЕЦА АЙ ЕМ ИЗВАДИ ПОСЛЕДНАТА книга от последния рафт с лечебни текстове. Разгърна кожената корица, ала писъкът в главата му бе толкова оглушителен, че не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да прочете съдържанието.

- Нека аз - обади се майкен.

Въпреки че сигурно щеше да й се стори като женчо, той се отпусна тежко на коравия под. Вече знаеше какво ще намери тя. Или по-точно няма да намери.

Проблемът в безумния му план, който въпреки това бе привел в изпълнение, бе, че никога не бе чувал за това заболяване. Не че беше един от лечителите на племето, притежаващ задълбочени познания върху болежките, които измъчваха вампирите, ала болестта на Селена? сенките биха я сметнали за дефект, който да бъде избягван като чума, така че бе нормално да се очаква всички най-малкото да са чували за подобно заболяване.

Би трябвало да се досети. Ала когато ставаше дума за брат му, беше готов на всичко, за да го спаси.

- И той ли страда от подобно заболяване? - попита прислужницата.

- Какво?

- Току-що каза, че си готов на всичко, за да спасиш брат си.

Страхотно, ето че мислеше на глас.

- Най-добре да се връщаме.

Майкен затвори книгата.

- Съжалявам, че не намерихме...

- Хайде, да вървим.

Ай Ем се изправи и й протегна ръка - докато преглеждаше последната книга с всичките й безполезни думи, тя също се бе настанила на пода.

Скритото й зад мрежичката лице се вдигна нагоре, сякаш бе вперила очи в ръката му.

- Трябва да вървим - промълви Ай Ем; искаше му се тя най-после да върне проклетата книга на мястото й и да го последва навън.

Когато майкен най-сетне протегна ръка, ръкавът й се вдигна нагоре, разкривайки тънка китка и издължена, фина длан. Която трепереше.

Цветът на кожата й му харесваше. По-тъмна от неговата.

- Няма да те нараня - каза той дрезгаво, преди да я докосне.

- Знам - прошепна тя.

Когато ръцете им се допряха, го удари електричество - тръгна от мястото, където се докосваха, и стигна до сърцето му, карайки го да забие учестено. Не беше сигурен, но му се стори, че и тя изпита същото, одеждите й помръднаха, сякаш беше потръпнала.

Нямаше обаче време да мисли за това. Взе книгата от нея, върна я на мястото й и се отправи към далечния изход. Беше направил петнайсетина крачки, когато си даде сметка, че все още я държи за ръката. Трябваше да се насили да я пусне.

Когато стигнаха до тайната врата, той се отдръпна настрани и я остави да отвори, в случай че имаше някакъв проследяващ механизъм или охранителна проверка.

- Не забравяй да приклекнеш - напомни му тя, щом се озоваха в коридора. - Прекалено си едър.

Ай Ем побърза да се подчини.

- Благодаря.

Остави я да води и се улови, че я гледа как върви, че следи движенията на тялото й, скрити почти напълно от робата й. Каква ли беше отдолу? Как ли изглеждаше лицето й?

Пропъди тези мисли в мига, в който се появиха. Сега определено не беше моментът да губи дори секунда е това.

Трябва да бяха изминали най-малко двайсет и пет мили, поне според него, когато се натъкнаха на стражи. Ай Ем наблюдаваше приближаването им иззад мрежичката, скриваща лицето му, готов да се бие, за да избяга. Като всички от охраната на С’Екс, те бяха масивни, облечени в черно и добре въоръжени, камите с дълги остриета на хълбоците им можеше да бъдат извадени за миг.

Мамка му, дали ги бяха разкрили?

Пред него, майкен дори не мигна. Просто спря, сплете пръсти пред сърцето си и наведе почтително глава. Ай Ем последва примера й, заемайки съвсем същата поза, макар че мускулите на бедрата му започваха да изтръпват от усилието да стои приклекнал.

Стражите ги огледаха и Ай Ем можеше само да се моли онзи лавандулов спрей да си свърши работата. Ако те доловяха дори полъх от агресията, която пулсираше във вените му...

Ала не, те просто кимнаха и продължиха по пътя си.

Слава Богу.

След около стотина метра майкен се закова на място толкова рязко, че Ай Ем едва не се блъсна в нея.

- Пристигнахме - каза тя и се огледа по коридора.

Когато не отвори вратата на килията му, Ай Ем се наведе към нея и прошепна:

- Вината не е твоя. И благодаря.

Тя сведе глава; гласът, разнесъл се иззад маската й, звучеше задавено:

- Толкова съжалявам. За всичко.

- Не се тревожи. И повече недей да идваш да ме виждаш. Смени се с някого, но не се замесвай във всичко това. И така предостатъчно души са забъркани в този кошмар.

Мрежичката пред лицето й се раздвижи, когато вдигна глава, за да го погледне.

- Искам да сторя повече. Нека ти помогна да избягаш...

- Не.

- Не искам да бъдеш морско свинче.

- Какво?

- Не искам да бъдеш затворен тук завинаги.

- Няма да трае толкова дълго, уверявам те. - Действително трябваше да се махне от тук възможно най-скоро. - А сега ще си вървиш ли, моля те?

Когато тя продължи да се колебае, Ай Ем бе този, който задейства вратата на килията, като улови ръката й и я допря до стената...

Осветлението вътре беше запалено. А С’Екс седеше на леглото, облегнал гръб на таблата откъм главата, краката му бяха протегнати пред него и кръстосани в глезените. В едната си ръка държеше точило, в другата - кама, която остреше с бавни, сигурни движения.

Не си направи труда да вдигне глава.

- Представи си изненадата ми, когато лично дойдох да те нагледам.

Ай Ем застана пред майкен, закривайки напълно тялото й със своето.

- Вината не е нейна. Аз я принудих.

- Това е лъжа. - Палачът го погледна, черните му очи блестяха. - Но дали си го направил, или не, е най-малкият ти проблем.

* * *

Когато Фриц пристигна пред имението на Братството, Селена изскочи от колата, още преди тя да бе спряла напълно. То бе израз на вълнението, което едва сдържаше, и беше прекрасно най-сетне да...

Само дето беше с високи токчета и приземяването се обърка - тънките черни връхчета на обувките й се спънаха в камъчетата на настилката, земното притегляне я сграби и тя разпери ръце, изгубила равновесие...

Трез я взе в прегръдките си, улавяйки я, преди да е паднала, и я притисна до яките си гърди. Вдигна я така, сякаш беше лека като перце.

Селена обви ръце около врата му и се отпусна в обятията му, усмихвайки се толкова широко, че сигурно изглеждаше като луда.

- Това беше невероятно!

Трез се ухили и пое нагоре по стъпалата към входа.

- Определено си го биваше.

Селена надникна покрай мускулите на Трез и извика към иконома, който ги следваше:

- Фриц, може ли да го повторим и утре вечер?

- Но разбира се, господарке! Каквото поискате. Позволете да отбележа обаче, че ще се наложи да се погрижим за колата, преди да предприемем друга подобна екскурзия.

Вероятно беше прав и вероятно именно затова беше паркирал мерцедеса пред входа, а не заедно с останалите автомобили от другата страна на фонтана. Дали изобщо можеше да дава на заден?

Изчакаха за миг във вестибюла, след което бяха приветствани във великолепния топъл интериор на имението от един от догените на Фриц.

- Ако ме извините - каза икономът, - трябва да се заема с приготовленията за Последното хранене, както ви споменах.

- Благодаря, че ни докара цели и невредими - каза Трез.

- За мен беше удоволствие.

Фриц се отправи към трапезарията, а Трез пое към стълбището, прекосявайки мозаечния под с широка крачка. Селена отново се усмихна и този път не заради прилива на адреналин.

Той обаче не я отнесе в спалнята си. Не, нейният мъж заобиколи подножието на стълбището и отиде до пищно украсената врата на банята.

- Отвори вратата - изръмжа той.

Селена вдигна глава и изпи с очи лицето му. Неподправено сексуално желание го бе накарало да стисне челюсти и да присвие очи, превръщайки го в свое анималистично копие.

Неговата реакция на пътуването насам, помисли си тя, докато протягаше ръка, за да отвори.

Такова прекрасно помещение, с отделната кабинка за тоалетната, уханния въздух и особено с мрамора с прасковени, червени и розови жилки, който покриваше стените и пода. Червен и прасковен сатен се спускаха от двете страни на огледалото над чешмата, сякаш то бе прозорец, през който да погледнеш навън, а кадифените дипли около умивалника бяха кървавочервени със златни пискюли. Старинни газови аплици горяха постоянно из цялото помещение, пръскайки мека жълта светлина като от свещи.

- Няма да е зле да заключиш - каза Трез, навеждайки се, за да може тя да го направи, така че никой да не ги безпокои.

До отсрещната стена имаше дълга, тапицирана пейка и той я отнесе до нея, задържайки я с една ръка, докато събаряше цял куп бродирани копринени възглавнички на пода. Сложи я да легне и от гърдите му се изтръгна дълбоко мъркане, докато милваше раменете, талията, краката й.

- Цяла нощ мислех за това - каза той.

Извила гръб, Селена почувства ласката на роклята, плъзнала се нагоре по бедрата й, докато дланите му се вдигаха все по-високо.

- О, господи - промълви той задъхано при вида на женствеността й.

- Нима бе забравил? - Тя се усмихна и притвори клепачи. -Дадоха ми всичко освен бельо.

- О, не, спомням си.

Придърпа я напред, така че да разтвори краката й и да ги обвие около хълбоците си. След това се приведе над нея и като доближи устни до шията й, прокара езика си нагоре, докато не стигна до ухото й и не го гризна лекичко.

- Знаеш ли кое е най-трудното?

Подчерта въпроса си с тласък на таза, при което възбудата му се притисна в голата й женственост през финия плат на панталона му. Селена простена, а неговите пръсти се плъзнаха по корсажа на роклята й.

- Е? - промълви той и отново я ухапа лекичко, сякаш за да й се скара. - Знаеш ли?

- Мога да се досетя - изстена тя.

- Не е това. - Отново се притисна рязко в сърцевината й, галейки я с ерекцията си. - Ако щеш, вярвай.

- Какакво...?

Той допря уста до ухото й.

- Да не разкъсам роклята ти със зъби. Искам след това да те заведа на Последното хранене, а колкото и да уважавам братята... - Запроправя си път надолу към рамото й с целувки. - Ще се наложи да ги убия до един, ако те видят гола. След което ще падне голямо почистване.

- Е, какво ще направиш?

- Седни.

Виеше й се свят, докато се подчиняваше, ала то беше от страст, от горещината... ог желанието.

- А сега... какво?

- Много внимателно ще се отървем от това. - И като улови ръба на тънката черна рокля, той го вдигна над кръста... над гърдите й. - Маааааамка му.

Запрати коприната на пода и остана така, приковал поглед в онова, което бе разкрил.

- Ето какво искам.

Докато дланите му се плъзгаха по бедрата й, той се приведе над едното зърно и го засмука, а тъмната му глава контрастираше е бледата й кожа. Селена отметна глава назад, давайки му достъп до онова, което искаше, и още повече разтвори колене.

Звук на мъжко животно се изтръгна от него, когато я сграбчи за хълбоците и я дръпна грубо напред.

- Дай ми! - заповяда той и се разкопча с едно рязко движение, а после отново изръмжа. - Цяла нощ. Мислех за това през цялата нощ.

Нахлу в нея с мощен порив и тя сграбчи китките му, а гърбът й се изви в дъга. Той се бе отдал изцяло на несдържания си ритъм и Селена вземаше всичко, което й даваше, усещайки как вълната на освобождаването бързо се надига. Толкова страстен, толкова необуздан... кулминацията на прекрасната вечеря, щурото пътуване към дома, непрестанното очакване, което бе изпитвала, докато бе край него.

Притегли го към устата си и се вкопчи в силата му, търсейки устните му, засмуквайки езика му, докато ритъмът, с който той проникваше в нея, не го направи невъзможно. По-бързо, помощно, а после оргазмът я връхлетя.

И то бе като сблъсъка с онези стъкла - нарастваща скорост, а после впечатляващо пръсване на безброй парченца.

Само че този път тялото й бе онова, което ставаше на късчета. По един прекрасен начин.

Тъкмо когато започна да се съвзема, почувства китката му до устните си.

- Пий от мен - изръмжа той. - Искам да почувствам зъбите ти в плътта си.

В миг горещината отново се надигна и Селена отблъсна ръката му настрани. Зъбите й се издължиха, тя изсъска и ги впи в шията му, там, където минаваше дебелата вена от сърцето му.

Трез изкрещя името й и я притисна към себе си, накланяйки главата й назад, насърчавайки я да вземе още, да вземе всичко, от което се нуждае... и в същото време потъна отново в нея и остана така, докато се изливаше дълбоко в тялото й.

Неговото освобождаване изтръгна ново и от нея, довеждайки я до върха за втори път.

Селена никога не се бе чувствала по-сигурна и по-обичана.