Сенките

19

КОР СЕДЕШЕ СРЕЩУ ЛЕЙЛА НА ДИВАНА, А СЪРЦЕТО МУ БИЕШЕ неравномерно. Тя беше избрала да се настани на стола в ъгъла, така че светлината от пламъците достигаше единствено до краката й. Той обаче можеше да си я представи цялата - всеки сантиметър от лицето, гърлото, тялото й му бяха така познати, както и собственото му тяло.

Въпросът, който му беше задала, увисна като физическо присъствие между тях.

- Е? - попита тя. - Дойде ли... времето?

Гласът й трепереше и Кор вдигна ръка, за да разтърка лицето си. За разлика от нея, той беше облян в светлина, а не искаше тя да може да го види. Ако и така беше притеснена, видът му нямаше да помогне.

- Кор.

- Не съм животно.

- Моля?

- Никога не бих те... взел в сегашното ти състояние. Това би било животинско.

Тя си пое дъх толкова дълбоко, че той го чу въпреки пращенето на пламъците. И не за първи път усети, че ненавижда положението, в което я беше поставил. Държеше я в ръцете си с онова, което беше открил, принуждаваше я да бъде тук с него, караше я да идва отново и отново, макар да беше очевидно, че сама никога не би избрала да го стори, и въпреки факта, че то я излагаше на опасност.

Също като него, Братството на черния кинжал не прощаваше на враговете си. А според Древните закони връзките с изменници се наказваха със смърт.

А това, че миналата есен той и копелетата му бяха простреляли Рот в гърлото, определено ги поставяше начело в списъка с изменниците.

- Девет месеца - каза тя.

- Какво?

- Откакто се срещаме.

Мислите му се върнаха към началото, когато тя му бе дала да пие от китката си под онова дърво. А после, когато бе свалил оръжията си и се бе качил в колата й. Беше я целунал...

- Възбуден ли си? - попита тя.

Кор потръпна, тялото му се раздвижи, сякаш надарено със собствена воля, и хълбоците му подскочиха, преди да успее да им попречи.

- Е? - прошепна тя.

- Наистина ли искаш да ти отговоря?

- Нали те попитах.

- Да.

Възцари се мълчание.

- Съгласяваш се, че те попитах?

Кор отпусна ръка и се загледа в сумрачния ъгъл, давайки й възможност да си спомни с кого точно говори.

- Мисля, че трябва да сменим темата.

- Отговори ми.

- Вече го направих.

По звука, изтръгнал се от гърлото й, разбра, че преглъща с усилие. Изобщо не се разкая, че я бе накарал да се почувства неловко. След всички тези нощи, в които се бяха срещали (обикновено по два пъти в седмицата), никога не бе довел нещата до следващото ниво. Поне не и докато тя беше с него.

Когато останеше сам със спомена за нея? Тогава правилата бяха различни.

В този миг обаче смяташе, че границата, която твърдо възнамеряваше да прекрачи един ден, изобщо не трябваше да бъде доближавана. И си казваше, че е така заради бременността й.

Естествено, че беше заради това...

- Искам да видя.

Кор се намръщи и погледна към прозорците. Беше дръпнал пердетата. Копелетата му бяха отишли да се бият и щяха да се върнат в главната къща на имението едва малко преди зазоряване. Ала на бойното поле се стигаше до наранявания, за които понякога трябваше да се погрижат далеч от задните улички на Колдуел...

Я чакай малко. Нямаше да си събуе панталона. Така че този анализ беше ненужен.

Кор стана, отказвайки да стигне по-надалеч от твърдата убеденост, че не иска да се разголва пред нея.

- Трябва да приключим тази среща още сега.

- Защо? Бих искала да те видя. Струва ми се съвсем простичка молба.

Как ли пък не, помисли си той.

- И защо би искала подобно нещо?

- Мислех, че желаеш да правиш секс с мен. За какво иначе е всичко това?

Кор се приближи до нея, гневът му се надигаше... също като горещината във вените му. Сложи ръце върху облегалките на стола и се приведе към нея, принуждавайки я да се облегне назад.

- Възнамерявам - сопна се той, - когато настъпи моментът, да ти спестя гледката. Така че не виждам как, ако ти покажа каквото и да било, би ти помогнало в онова, което ще бъде сторено с теб.

Вълната на гняв, която изригна от нея, го хвана неподготвен. Тя беше показвала страх. Вежливост. Учтива сдържаност, която го караше да я уважава толкова силно, колкото я желаеше.

Ала това беше нещо ново.

- Какво те измъчва? - попита я. - Какво те е направило такава?

Без предупреждение и с учудваща сила, тя го блъсна настрани и скочи от стола.

Приближи се до огнището и започна да крачи напред-назад, а чувствата й бяха такива, че въздухът около нея трептеше.

Най-сетне спря пред пламъците и сложи ръце на кръста си, сякаш спореше с него.

- Сестра ми умира.

Кор изруга.

- Съжалявам.

- Животът й свършва. - Лейла отпусна ръце върху издутия си корем. - Никога не съм имала любовник. Въпреки тази бременност имам чувството, че съм девствена.

Кор се отпусна върху облегалката на креслото. По-скоро рухна върху нея. Първо, мразеше да мисли за това, как тя беше забременяла. И второ...

Поклати глава, пропъждайки тази мисъл.

- Онзи мъж не се държи лошо с теб, нали?

- О, не. И аз наистина го обичам. Куин е моето семейство. Но както ти казах, онова, което се случи през периода ми на нужда, бе с цел единствено да си имам дете. Едва си спомням какво се случи. - Тя го погледна; на треперливата светлина на пламъците изглеждаше невъзможно красива. - Сестра ми умира. Аз съм жива, а не съм живяла. Ето защо те моля - нека да те видя.

* * *

Не така трябваше да се развият нещата между тях.

Лейла не беше възнамерявала да разкрие тази истина за себе си пред Кор. Нито да поиска нещо такова от него. Ала откакто бе прекрачила прага на тази къщурка, мозъкът й сякаш действаше на два различни фронта: единият - тук с него, а другият - в стаята за прегледи в тренировъчния център.

Там, където, застанала над разкривеното тяло на своята сестра, с ужас бе открила, че още една от тях бе поразена от Вцепенението.

Параноята я караше да се чуди дали заболяването не дреме и у нея, дали нямаше да го предаде на детето си. Не беше имала пристъпи, но кога точно бяха започнали те при Селена? Лейла бе по-млада от нея... ами ако беше просто въпрос на време?

Естествено, беше много вероятно този хаос в главата й да се дължи на хормоните й. Забелязала бе, че с напредването на бременността мислите й стават все по-оплетени и неточни.

Това обаче не променяше факта, че почти девствена, макар и бременна, тя се боеше, че никога няма да познае секса. Изпитваше гняв заради онова, което съдбата й беше отказала. Благодарна за детето си и въпреки това - подвластна на естествения повик на тялото си.

А Кор бе единственият, към когото можеше да се обърне. Братята до един бяха обвързани, освен това тя мс мислеше за тях сексуално. А в близко бъдеще едва ли щеше да се сблъска с някой друг от мъжки пол.

Кор бе единствената й възможност да даде израз па гази отровна смесица от страх и копнеж.

Той се прокашля.

- Трябва да го обмислиш по-добре.

Погледът й се спусна надолу, спирайки се върху хълбоците му и онова, което напираше зад ципа на войнишкия му панталон.

- Това и правя.

Острото поемане на дъх накара мощните му гърди да се издуят и той свали ръце, за да се прикрие. Вените, които минаваха по яките му пръсти, бяха още един символ на силата в тялото му и изведнъж тя се зачуди как ли изглеждат върху пениса му.

- Върви си още сега - каза той. - И си помисли...

- Не.

- Аз не съм играчка, Лейла. Не съм нещо, което да извадиш, за да си поиграеш... а после да захвърлиш настрани. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, повече не може да бъдат затворени както преди. Разбираш ли ме? Твърдо съм решен да те имам, но възнамерявам да те зачета и уважа заради положението ти. Това обаче е в разрез с природата ми и ако бъда тласнат прекадено силно, ще се върна към онова, което е нормално за мен. Особено когато става дума за секс.

Докато думите се носеха в пълния с напрежение въздух, очите му се плъзнаха надолу по тялото й, карайки я да се чувства гола, въпреки че бе дебело облечена. И закръглена от бременността си.

- Просто искам да те видя - чу се да казва тя. - Искам да видя как изглеждаш, когато се задоволяваш сам. Искам да започна оттам.

Кор затвори очи и се олюля.

- Лейла.

- Това, че изрече името ми по този начин, „не“ ли означава?

- Няма да ти откажа - простена той, повдигайки клепачи. -Ала трябва да си сигурна, че го искаш. Обмисли го през следващия ден.

При тези думи той се улови, обвивайки пръсти около натежалата си възбуда.

- Утре вечер тогава - чу се да казва тя.

Ала вече знаеше, че отлагането няма да промени нищо... макар част от нея да разбираше, че той е прав. Във всичко това имаше нещо странно, излязло извън контрол, сякаш страданието на Селена бе изтръгнало от нея необуздана реакция на някакъв вътрешен проблем.

- Утре - съгласи се той. - А сега трябва да си вървиш.

Лейла отиде до вратата и го погледна. Беше изтъкан от остри линии, раменете му - изпънати, ръцете му - напрегнати, бедрата му - потръпващи, сякаш всеки момент щеше да скочи.

Кор...

- Върви - излая той. - Махай се от тук. Махай се от тук, по дяволите!

Лейла свали резето с разтреперани пръсти и изскочи в студената нощ. След топлината на къщурката, въздухът навън беше режещ и студен, а палтото й не бе достатъчно, за да я предпази. Тя не обърна никакво внимание на физическия дискомфорт...

Кор затръшна вратата зад нея и тя чу изщракването на резето.

Трябваше да си върви.

Трябваше.

Вместо това остана на мястото си, а дъхът, излизащ от отворената й уста, образуваше облачета, които се издигаха, докато не бъдеха погълнати от студа. Огледа се наоколо, но не видя никакви признаци, че наблизо има някой друг, не се чуваха гласове, нито стъпки, никакви светлини не проблясваха между дърветата.

Не можеше да си тръгне.

Движейки се предпазливо, за да не настъпи някоя съчка и по този начин да издаде присъствието си, тя се приближи до еркерния прозорец. Процеп между завесите й позволи да надникне в уютната стая с горящата камина.

Къде беше той?

Кор изникна пред погледа й неочаквано - крачеше като животно в клетка, напред, назад, напред, назад. Лицето му беше разкривено в гримаса, вампирските му зъби - удължени, мускулите на якия му врат бяха обтегнати. Най-сетне се обърна към огнището и удари каменния комин с юмрук.

Лейла потръпна, ала Кор като че ли не усещаше никаква болка.

Разперил пръсти, той се облегна на полицата над камината, с гръб към нея. Кръв се стичаше по опакото на дланта и китката му от раната върху кокалчетата му, две тъмни струйки, които се сливаха и потъваха под ръкава на черната му риза.

Миг по-късно кървищата ръка се отпусна. В първия миг Лейла си помисли, че я тръска, за да прогони болката. А после панталонът му се раздвижи. Раменете му се напрегнаха, гръбнакът му потръпна конвулсивно.

Беше се взел в ръка.

Лейла прехапа долната си устна и се приведе към прозореца, докато носът й не докосна студеното стъкло. Тялото на Кор бе черен силует на фона на оранжевото сияние на пламъците, когато той изпъна рамене и отпусна глава.

Лакътят му се движеше напред-назад. Той се задоволяваше сам.

Лейла затвори очи за миг и се отпусна тежко върху еркерния прозорец. Когато отново повдигна клепачи, движенията му бяха станали по-бързи. И по-бързи.

Той обърна глава на една страна, оголи острите си кучешки зъби и ги заби в рамото си, разкъсвайки ризата, лицето му беше разкривено в еротична агония.

А после хълбоците му се люшнаха към огнището, отново и отново, докато той свършваше.

Лейла се отдръпна...

...и се препъна в един корен. Опита да се извърти и да овладее падането си, протягайки ръка, за да не се удари твърде лошо. Ужасена за безопасността на бебето си, тя се просна на земята; хълбокът й пое най-лошото от сблъсъка, ала ръката й се оказа затисната.

Агонията беше незабавна и смазваща, толкова ужасна, че й се догади.

Тя простена, без да помръдва.

- Добре, добре... нищо ти няма.

Сега вече наистина трябваше да се махне от тук.

Изправи се с усилие на крака и отиде до колата, придържайки ръката си до тялото. Когато дойде време да отвори вратата, се подпря на задния прозорец, за да освободи другата си ръка. Докато се настани зад волана, беше останала без дъх.

Едва не припадна, докато палеше двигателя и обръщаше, но най-сетне успя да излезе от алеята и да стигне до главния път.

Очите й се наляха със сълзи на безсилно раздразнение и тя усети, че завижда на Кор, задето можеше да удари нещо. Ако бе в състояние, тя би сторила същото. Ала вече си беше счупила ръката.

Определено нямаше нужда да си строши и кокалчетата.