Сенките

33

ВРАТАТА НА КИЛИЯТА СЕ ПЛЪЗНА В СТЕНАТА И АЙ ЕМ СЕ ОБЪРНА. Ала и този път не беше С’Екс. Нито пък друго легло. Не бяха и още книги, които нямаше да прочете, одеяла, които нямаше да използва, нито възглавници, за които изобщо не го беше грижа.

Беше същата прислужница с друго ястие.

- О, я стига - процеди той и вдигна ръце. - Къде, по дяволите, е С’Екс?

Жената не каза нищо; просто се приближи е подноса, докато вратата се затваряше, заключвайки ги заедно.

Тя коленичи, а на Ай Ем му се прииска да изкрещи. И го направи.

- Няма да ям това! Боже, какво не е наред с вас! Единственото, което го спря да не грабне подноса и да го запрати през стаята, бе фактът, че майкен не беше виновна. Това, че С’Екс отказваше да го види, нямаше нищо общо е нея и да тормози проклетата прислужница, с нищо нямаше да му помогне да си върне свободата и да се прибере при Трез. Тя беше невинен страничен наблюдател, въвлечен в тази шибана история против волята си, също като него.

Ай Ем изпусна шумно дъха си и наведе глава. Отне му няколко мига, докато успее да се овладее.

- Съжалявам.

При тази дума тя вдигна рязко глава и за миг, особено когато долови миризмата й, му се прииска да можеше да види очите й. Каква ли форма имаха? Как ли изглеждаха ресниците й? Дали ирисите й бяха тъмни като неговите...

Защо, по дяволите, мислеше по този начин?

Отдръпна се от нея и закрачи наоколо.

- Трябва да се махна от тук. Времето изтича.

Майкен наклони въпросително глава на една страна и Ай Ем си помисли - не, няма да го направя.

Вместо това кимна към подноса.

- Ако искаш, можеш да я оставиш, а аз ще я изсипя в тоалетната, за да си нямаш неприятности, че не съм я изял.

И тогава тя проговори:

- Не е отровна.

Без абсолютно никаква причина, тези най-обикновени думички го накараха да се вкамени. Гласът й беше по-дълбок, отколкото бе очаквал; на раболепното й държание повече подхождаше някое високо, суперженско гласче. А в нейния имаше дрезгави нотки, които извикаха в главата му мисли за секс.

Необуздан секс. Онзи, от който жените прегракват, крещейки името на любовника си.

Ай Ем примига.

И изведнъж бе обзет от желание да покрие голото си тяло. Което беше глупаво. От самото начало знаеше, че тя е жена, пък и от самото начало беше гол пред нея. Поддавайки се на внезапния порив, той отиде зад паравана, където до вградената вана имаше купчинка хавлии. Докато увиваше една около хълбоците си, му се прииска да се извини, задето си беше развявал срамотиите пред нея.

Когато се върна, майкен отново опитваше супата и хляба.

- Можеш да престанеш - каза той. - Няма да го ям.

- Защо?

И пак този глас. Макар да бе изрекла една-единствена дума.

- Трябва да се махна от тук - промълви той. По цял ред причини. - Трябва да се махна.

- Нещо очаква ли те?

Ай Ем си помисли за Трез и Селена.

- Единствено смърт. Нали се сещаш, нищо особено.

- Моля?

- Виж, трябва да говоря със С’Екс. Ето какво трябва да направя. Ще му кажеш ли?

Не че би могла да му повлияе по какъвто и да било начин.

- Кой умира?

- Никой.

- Кой умира? Брат ти?

- Виж, искам да си вървиш. И не се връщай, освен ако не доведеш С’Екс със себе си.

- Кой?

И ето че отново се вкамени. Прислужниците никога не говореха властно, ала въпросът й бе прозвучал точно така. Разбира се, в момента бе в такова състояние, че бе способен да види неща, които изобщо ги нямаше... и да си извади напълно погрешно заключение.

- Дойдох тук за помощ. - Той вдигна ръце. - С’Екс ми каза, че може да ме вкара в палата, за да прегледам архивите на лечителите.

- За кого?

- Онази, която брат ми обича.

Майкен вдигна рязко глава.

- Той трябва да се обвърже с принцесата, не е ли така? Чух, че е Помазаният.

- Влюби се. - Ай Ем сви рамене. - Случва се. Или поне така съм чувал.

- И тя умира?

- Болна е.

Той отново закрачи напред-назад, усещайки как очите й го следват иззад мрежичката.

- Ето защо трябва да се махна. Брат ми се нуждае от моята помощ.

- Палачът е в траур.

Ай Ем я погледна и продължи да обикаля килията.

- Да, знам. Ала въпреки това бе достатъчно свободен, за да се срещне с мен навън. Сега, когато съм в палата, няма да му отнеме толкова дълго.

- Въпросът не е в това. По-рано си тръгна и никой не знаеше къде е. Дворецът иска той да вземе участие. Настояха той да се погрижи за кралицата. Сега е при нея.

Ама че късмет.

- Но в ритуалите има и паузи, нали? Не можеш ли да го хванеш през някоя от тях?

- Ами... навярно бих могла да те заведа при архивите?

Ай Ем бавно завъртя глава.

- Какво каза?

* * *

Най-дългото. Качване. С. Асансьор. В. Живота. Му.

Застанал до Селена в стаята за мъчения със стъклени стени, Трез упорито беше вперил поглед в затворените врати... и се молеше за някоя от онези чудесии за пътуване във времето от „Доктор Ху“, която да го изкара от това проклето място на секундата.

Приковал очи в светещата редичка цифри над хромираните врати, той се бореше с желанието да повърне.

...44, 45,46, 47, 48,49, 50.

44 още не бе светнало - намираха се в страховито бързата част от пътуването, от която черният ти дроб слиза някъде в обувките.

- О, трябва да видиш това - каза Селена, обръщайки се натам, накъдето погледнеш ли дори за секунда, сигурно щеше да ти се вие свят цял живот. - Толкова е забавно!

Бърз поглед през рамо и той едва не се издрайфа. Прекрасната му кралица не само се беше приближила до стъклото, но дори бе долепила длани до него и се опитваше да види колкото можеше повече във все по-шеметните височини наоколо.

Трез отново се обърна на другата страна.

- Почти стигнахме. Вече сме на върха.

- Може ли да слезем и отново да се качим? Чудя се какво ли е слизането!

Всъщност май нямаше да е зле да се върнат във фоайето. Почти бе сигурен, че беше оставил мъжествеността си там, когато тази ракета ги бе изстреляла нагоре.

- Трез! - Тя го побутна по ръката. - Погледни!

- О, да, невероятно. Аха. Абсолютно.

Никога нямаше да стигнат до четиристотин четиресет и четвъртия етаж. Още по-малко пък до ниво пет хиляди трилиарда, където се намираше шибаният ресторант.

„Макдоналдс“, помисли си той. Защо не беше поискала да отидат в „Макдоналдс“. Или „Пица Хът“. Или...

Бийп!

При този звук Трез се приготви за някой момент като в „Умирай трудно“, където зъл гений в ушит по мярка английски костюм нахлува през тавана.

Нищо такова. Бийп! Четиресет и пет. Бийп! Четиресет и шест.

Направо да не повярваш - адското возило взе да забавя скорост.

- Трез?

- Ммм?

- Нещо не е наред ли?

- Просто се вълнувам за вечерята. Господи, нямам търпение да стигнем.

Тя го улови под ръка и облегна глава на рамото му.

- Наистина знаеш как да се отнасяш с една жена.

Естествено, че знаеше. Прекрасно знаеше например, че би се

сметнало за крайно неромантично да се свиеш като зародиш и да си засмучеш палеца, защото, когато става дума за височини, си жалък страхопъзльо.

Дрън! Вратите се отвориха.

Слава тебе, Дево Марийо, ако можеше да заеме един от изразите на Бъч.

„Сега, женчо такъв - нареди си той, - се стегни и се съсредоточи върху своята жена.“

Отправи й ослепителна усмивка, в комплект с издължени вампирски зъби, и я изведе от този капан на смъртта. Озоваха се във фоайе от черен мрамор, което за частица от секундата го върна обратно в кошмара му със с’хийб: изобилие от лъскави черни камъни по пода, стените и тавана, вградени лампи високо над тях... и нищо друго.

- Трез?

Отърси се от тези мисли и й се усмихна.

- Готова ли си?

- О, да.

Дискретен черен знак със стрелка им посочи пътя към ресторанта, ала обонянието и слухът вече му бяха казали накъде да поеме. Отправиха се натам, разминавайки се с двойка човеци. Високите токчета на жената тракаха така яростно, че всяка нейна стъпка сякаш казваше на кавалера й да върви на майната си.

- ...без резервация? - изсъска тя. - Как така не можа да ни направиш резервация?

Мъжът до нея се взираше пред себе си. Както правиш, когато си в автобуса и си принуден да седиш до тригодишно дете.

- Не мога да повярвам, че не си успял да ни резервираш маса. И трябваше да си тръгнем по този начин. Пред всички други...

Докато жената продължаваше да съска, погледът на мъжа попадна върху Селена... и горкото копеле се сепна от благоговение, сякаш пред него бе изникнал жив ангел.

След като напомни на обвързания мъж в себе си, че филе от шибаняк едва ли е най-подходящото предястие, Трез изведнъж си даде сметка, че той също бе пропуснал да се обади предварително и да резервира маса за двама. Мамка му. Напълно бе забравил да помоли Фриц да се обади по телефона. И да, можеше да контролира с ума си хората, включително и надути оберкелнери, но онова, което не бе в състояние да направи, бе да намери празна маса, когато такава просто нямаше...

Ъъъ...

- Знаеш ли, чувал съм, че храната им не е чак толкова хубава - каза той сковано.

- Няма проблем. Тук съм най-вече заради гледката.

Входът на „Кръговрата на света“ не беше отбелязан с никакъв знак, сякаш ако се налага да поискаш да те упътят, значи, мястото ти не е тук. Имаше единствено двукрила врата от матово стъкло, с размерите на едноетажна сграда.

Трез улови черната дръжка и отвори едното крило, пропускайки Селена пред себе си.

Много изчистено.

Това бе първото впечатление, което мястото правеше: лъскаво черно навсякъде, от масите и геометричните столове до квадратните колони, които подпираха тавана. Никакви цветя. Никакви свещи. Нищо претрупано. А нощта отвъд многоброй-ните прозорци? Също толкова черна, от което изглеждаше така, сякаш нищо не разделя интериора от небето.

Единствената приумица бяха виещите се лампи, които висяха на черни кабели от високия таван и блещукащата им светлина се отразяваше в изобилието от лъскави повърхности.

А, да - и сопраното в единия ъгъл, чийто мелодичен глас изпълваше помещението.

- Никога не съм виждала нещо такова - прошепна Селена. -Сякаш навсякъде има звезди.

Трез се огледа наоколо.

- Аха.

Окей, къде беше типът в пингвински костюм, чиято работа бе да връща от вратата онези, които просто се молеха да му дадат парите си? Нямаше подиум за салонен управител. Само десетина метра черен килим, отвеждащ до първия ред минималистични маси.

- Гледат ни.

Прошепнатите думи на Селена го накараха да се намръщи и той насочи вниманието си към останалите гости на ресторанта. Я виж ти. Всички в заведението, до последния човек, бяха спрели да се хранят и ги гледаха...

Една жена изникна сякаш от нищото и се втурна към тях. Досущ като останалата част от декора, и тя бе облечена цялата в черно; дори косата й бе черна и лъскава.

- Добре дошли в „Кръговрата на света“ - поздрави ги с широка усмивка.

Ще се самоунищожим след три... две...

- Ами не се обадихме предварително...

- О, господин Латимър, разбира се, че се обадихте. Вашият представител, господин Пърлмутър, ни уведоми, че ще ни зарадвате с присъствието си. За нас е удоволствие да ви настаним до прозореца.

Мааааамка му.

Благодаря ти, благодаря ти, Фриц, несравним иконом и спасително въже... който очевидно бе дочул нещо.

Неговата кралица грейна, а жената ги поведе през ресторанта... и докато я следваха, Трез осъзна, че се бяха озовали върху огромна плоскост, която се въртеше бавно - целия т рес торант се движеше около централния стълб на асансьорната шахта и онова, което несъмнено бе кухнята.

Жената ги отведе чак в другия край. До маса за двама, едната страна на която бе точно до стъклото. Под което, на поне сто хиляди метра надолу, се бе ширнал цял Колдуел.

Най-добре да седне, каза си той, молейки се коленете му да не се подкосят, преди да е успял да се погрижи за своята кралица.

Докато й помагаше да се настани, внимаваше да не поглежда към прозореца, след което се отпусна в стол, твърд като скала.

Салонната управителка протегна бледата си ръка над масата и посочи проклетите прозорци.

- А това ще бъде подправката към ястията ви тази вечер.

„Не, подправката ще е прилошаване, сладурче.“

Жената се обърна към вътрешността на заведението.

- Интериорът е проектиран така, че нощта да бъде съвършеният фон, за да се насладите на онова, което готвачът ни ще приготви за вас.

Когато останаха сами, Селена придърпа стола си по-близо до прозореца.

- Невероятно е. Светлините на сградите. Те са като паднали звезди.

Трез избърса потни длани в салфетката си. Събра смелост, погледна навън и установи, че е точно толкова ужасно, колкото си мислеше. Гледката през съвършено чистото стъкло, отвъд което нямаше дори най-малкият перваз, го изпълни с чувството, че нищо не го дели от едно ужасяващо пропадане.

Избърса челото си със салфетката.

- Трез? Добре ли си?

Заповядвайки си да се стегне, той се пресегна и улови ръцете й.

- Казах ли ти колко са красиви? - промълви.

Усмивката й беше ослепителна.

- Да, но никога няма да ми омръзне да го чувам.

- Толкова красиви. - Трез сложи длан върху нейната, а после се наведе и я целуна. - Издължени и прелестни. И силни.

Когато най-сетне вдигна глава и погледна в очите й, всичко изведнъж се оправи. Вече не се притесняваше за страха си от високото, не мислеше за хората наоколо, нито пък го интересуваше, че блещукащият свят навън бавно се върти около тях.

С ръката й в неговата и красивото й лице, обърнато към неговото, Трез се пренесе далеч от всичко друго.

- Обичам те - каза, милвайки вътрешната страна на китката й с палец. - Никой друг не би могъл да направи това.

- Да направи кое?

- Да ме накара да забравя целия си страх.

Тя се изчерви.

- Не исках да го споменавам, но защо не ми каза, че се боиш от високото? Имах чувството, че ще излезеш от кожата си още в асансьора. Можехме да отидем другаде.

- Ти искаше да дойдеш тук. Да не мислиш, че не бях готов да стисна зъби и да го преглътна заради теб?

- Искам и двамата да се насладим на тази вечер.

Трез притвори клепачи.

- Изкарах си страхотно в колата. И вече с нетърпение очаквам пътя обратно.

Миризмата й лумна, а от гърдите й се откъсна нещо като мъркане.

Много по-късно Трез щеше да си спомня този миг между тях... който сякаш бе траял цяла вечност, цяла божествена вечност. Щеше да си спомня и последната подробност - искрите в очите й, лъскавата й коса, начина, по който му се усмихваше, порозовелите й бузи.

Спомените са особено скъпи, когато са всичко, останало ти от онзи, когото обичаш.