Сенките

23

РЕЙДЖ ПРИЕ ФОРМА НА МОРАВАТА ПРЕД ИМЕНИЕТО НА ДАРИЪС и отиде до входната врата. В мига, в който прекрачи прага, чу хор от ахвания и погледна наляво. В гостната имаше групичка цивилни, скупчили се неловко, сякаш им беше неудобно да седнат на разкошните, покрити с коприна мебели. При вида му очите им се разшириха.

Да, репутацията му все още го предхождаше.

Мамка му, правиш безразборен секс няколко века и хората не могат да го забравят дори когато си почтено обвързан. Беше адски дразнещо и обикновено той би се приближил и би се представил само за да има повод да намеси името на Мери в разговора.

Тази вечер обаче се отправи към затворената врата на онова, което някога беше трапезарията.

- Аз съм - каза, след като почука два пъти.

Тор отвори с едно „Как е?“ и Рейдж пристъпи в огромната почти празна стая - вътре имаше само кресла, писалище с офис стол и още няколко места за сядане, в случай че по време на някоя аудиенция имаше публика, която трябва да се настани някъде.

- Никакви експлозиви - тъкмо казваше Рот, седнал в едно от креслата. - Никакви капани.

Ви си запали цигара и когато издиша, до обонянието на Рейдж достигна миризмата на турски тютюн.

- Двамата с Холивуд претърсихме мястото из основи. Очевидно е, че са били там. Тъкмо си бяха тръгнали, доколкото можахме да преценим. Но не си бяха дали труда да се опитат да ни погодят някоя мръсотия.

С десницата си Рот галеше светлата глава на кучето, което му помагаше да се придвижва. Джордж, който обожаваше своя стопанин, се бе обърнал към него, предлагайки му доверчиво гърлото си.

- Значи, Троу не ни е излъгал.

- Не и за това - измърмори Ви.

- Интересно.

Рейдж огледа лицата на братята си. Зи и Фюри стояха един до друг, както винаги. Куин беше от другата страна на Зи, до него - Блей и Джон Матю, макар те да не бяха членове на Братството. Бъч беше срещу краля, облегнал ръце на облегалките па едно кресло; Ви беше до него, Тор стоеше до вратата.

- А сега какво? - попита Рейдж.

- Ще чакаме. - Рот се приведе напред и почеса кучето по врата. - Ако е решил да забърка някоя гадост, сам ще си надене примката. Аристокрацията трябва да бъде държана под наблюдение... ще се нуждаем от вътрешен източник. Някакви идеи?

В този миг на вратата се почука отново. Тор долепи ухо до нея, а после открехна.

- Искай и ще ти се даде.

Абалон надникна вътре.

- Господарю? Съжалявам, че се натрапвам, но може ли да ви представя своята дъщеря, преди да започнем с аудиенциите за тази нощ?

Рот му махна със свободната си ръка.

- Да. Нека влезе.

Абалон се отдръпна и от другата страна долетя приглушен разговор. След малко се появи отново, водейки стройно като фиданка момиче. С русата си коса, крехка фигура и дълги крака тя приличаше на ледена принцеса.

Хубава. Много хубава. Може би дори красива... макар че не можеше да се сравнява с неговата Мери.

Абалон я поведе напред, сложил ръка върху лакътя й, преизпълнен с бащинска гордост.

- Мой почитаеми владетелю, велики кралю на...

- Да, да, достатъчно - прекъсна го Рот. - Парадайз, разбирам, че ще се нанесеш в къщата на моята шелан и нейния брат. Добре дошла.

Протегна й черния си диамант и Парадайз се поклони ниско; ръцете й трепереха толкова силно, че сякаш блещукаха на светлината от полилея.

- Господарю - прошепна тя и целуна камъка.

След това пусна ръката му и се изправи, приковала поглед в пода, превила рамене, събрала крака.

- Искаш ли да се запознаеш с кучето ми? - попита кралят.

Джордж, който винаги беше готов да го почешат зад ушите, затупка с опашка по пода.

- Погали го - каза Рот. - Позволявам ти.

Погледът на момичето пробяга по братята наоколо, без обаче да се вдигне по-високо от краката им. И тогава на Рейдж му дожаля за нея. Много от жените сред аристокрацията бяха отглеждани толкова строго, че рядко имаха възможност да бъдат сред мъже, с които не ги свързваше обща кръв... така че тя несъмнено за първи път се озоваваше в стая, пълна с толкова тестостерон.

- Хайде, Джордж. Иди да кажеш „здрасти“.

Подканяно от Рот, кучето се приближи до нея и тупна пухкавия си задник току пред нея; ушите му помръдваха, опашката му метеше пода.

- Той... момче ли е? - тихичко попита тя и като приседна на пода, протегна ръка към меката козина.

- Аха. - Рот вдигна глава. - Е, добре, задници, няма ли да се представите? И гледайте да се покажете възпитани.

Начаса всички взеха да се прокашлят. Поне докато Фюри не пристъпи напред и не се зае да ги представи един по един. Което вероятно беше добра идея - той бе най-близкото подобие на изискан мъж, което можеше да се открие между тях.

- Радвам се, че си тук - каза той. - Аз съм Фюри... Всички страшно харесваме баща ти, между другото. Свестен тип.

Абалон само дето не полетя във въздуха.

Парадайз срещна жълтите очи на Примейла и се усмихна срамежливо.

- Здрасти.

- Този тук е моят близнак. - Той посочи към Зи. Зейдист, който прекрасно си даваше сметка какво впечатление прави с белега, пресичащ лицето му, се държеше назад, но вдигна ръка за поздрав. Парадайз потръпна. - Зейдист е обвързан и има дъщеричка, на име Нала. Много е красива... ето, виж.

Фюри й показа телефона си и Парадайз погледна снимката на екрана. Вдигна очи към Зейдист. Отново погледна снимката.

- Момиченцето ми - каза Зейдист с дълбок глас. - Тя е па две години и красива като майка си.

Начаса Парадайз се отпусна. Фюри й представи Вишъс (който кимна) и Бъч (в чието „Здрасти, как си?“ ясно се долавяше бостънски акцент), Джон Матю, Блей и Куин. Последен беше Рейдж.

- А онзи Брад Пит ей там е Холивуд.

Рейдж се усмихна.

- Радвам се, че си тук.

Погледът на Парадайз се задържа върху него и очите й се разшириха. Ала не защото бе уплашена. Съвсем не.

- Да, хваща окото - обади се някой. - Поне докато не го опознаеш.

- Мнооого смешно - не остана длъжен Рейдж.

Те заприказваха, а Рот й зададе няколко въпроса, за да я накара да говори за себе си. Парадайз насочи вниманието си към него, а мислите на Рейдж се върнаха към времето, преди да срещне своята Мери. Тогава без съмнение щеше да си опита късмета с това невинно момиче... и щеше да успее. Някога той имаше стопроцентна успеваемост, докато чукайки всичко, което мърда, контролираше звяра си. Което беше добре за него, но не и за жените, които може би биха предпочели да запазят целомъдрието си.

А Парадайз, сигурен бе той, бе една от тях.

Така че, да, радваше се, че я беше срещнал сега, когато не съществуваше абсолютно никаква възможност между тях да се случи нещо. Той се беше обвързал със своята девица, точно както Вишъс бе казал, че ще стане, и животът му беше спасен.

По някаква причина усети, че го обзема лошо чувство.

Бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Провери съобщенията си.

Трез, горкото копеле, все още не му беше отговорил. Стори му се глупаво да го безпокои отново, като се имаше предвид всичко, което му се беше струпало на главата, но беше трудно да не опита още веднъж.

Щеше му се да може да направи повече, за да помогне на Трез и неговата Избраница.

Наистина.

* * *

Изключено бе да даде мигач.

Докато се връщаше в имението на Братството, Лейла беше подпряла ранената си ръка върху конзолата между двете седалки, подложила отдолу направено на топка яке, за да е по-високо и по-меко.

Болката беше зашеметяваща, толкова ужасна, че я усещаше в стомаха си.

Така че нямаше как да даде мигач.

За щастие, толкова късно през нощта селските пътища бяха пусти.

Отне й часове, може би дори години, докато свърне в отбивката, отвеждаща към планината на имението. Защитният мис на Ви, който приличаше на мъгла, спуснала се над гората, разкривяваше всичко наоколо и го правеше неясно. Изтощение от усилието да не повърне, съчетано с невъзможността да вижда добре, я караха да се чувства объркана и тя се наведе напред, към стъклото пред себе си.

Не че имаше някаква полза, освен дето болката в ръката й се усили още повече.

Когато светлините на имението най-сетне изникнаха пред нея, на Лейла не й оставаше нищо друго, освен да се моли братята до един да са излезли да се бият и тя да успее да се качи в стаята си, без никой да я види. Зави зад току-що подготвения за зимата фонтан и паркира до лилавия понтиак на Рейдж и най-новата играчка на Бъч - черен мерцедес, който приличаше на кутия за хляб.

Трябваше да се пресегне покрай волана и да натисне скоростния лост, за да сложи на неутрална предавка... и установи, че трябваше да се протегне още повече, за да достигне копчето, с което се гасеше двигателят. След това остана да седи и да диша плитко през устата, докато се съвземе от усилието. Погледна към входа на имението в огледалото за обратно виждане... и се зачуди как ще се добере дотам. Да не говорим пък как щеше да се завлече до стаята си.

Нямаше обаче друг избор. Трябваше или да го направи сама, или да помоли някой да излъже за нея - невъзможно бе да скрие контузията си, не и когато бе толкова скорошна. А не можеше да допусне Куин да научи какво се бе случило.

Или още по-зле - какво бе правила, когато бе паднала.

По дяволите, това бе наказанието й за двойствения живот, който водеше... двете й противоположни действителности заплашваха да се сблъскат, зашеметявайки я, разкривайки я.

Време бе да влезе вътре.

Връхлетя я нов прилив на болка, когато отвори вратата и се опита да слезе, при което парчетата на счупената й кос г изстъргаха. Нова порция поемане на дъх, докато се съвземе.

А после, незнайно как, успя да слезе от колата.

Имението винаги ли се бе намирало толкова далеч от паркинга?

Заобиколи фонтана, като не толкова поставяше крак пред крак, колкото тътреше стъпала по чакъла и се мъчеше да не припадне. Докато стигне до каменните стъпала, отвеждащи до огромната входна врата, й идваше да заплаче. Вместо това ги изкачи едно по едно.

Отвори вратата на вестибюла и осъзна, че бе допуснала две грешки - беше оставила колата отворена... И в крайна сметка щеше да й се наложи да се види е някого - за да влезеш в имението, трябваше да доближиш лице до охранителната камера и да изчакаш отговор.

Погледна към мерцедеса и почувства, че няма сили да се върне и да затвори вратата. А да опита да се добере до входа за прислугата до гаража беше...

И тогава всичко свърши.

Докато мозъкът й прехвърляше ограничените възможности пред нея, тялото й реши да си дръпне шалтера. Загубата на съзнание и земното притегляне свършиха останалото - подът се надигна, за да я посрещне е корава прегръдка.

Която тя изобщо не почувства.