Сенките

45

- МЪРТЪВ Е! О, СЪДБИ, ОТИДЕ СИ... ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ?!

Не, помисли си Кор. Нямаше.

И той продължи да забива ножа си, а черната кръв на лесъра обливаше лицето, гърдите, ръката му. Черна кръв се стичаше по студения асфалт. Черна кръв влизаше в очите му. А той все така не спираше, пронизвайки тялото навсякъде, но не и в празния гръден кош, докато Зайфър му крещеше, дърпаше го, ругаеше.

Напразно. Излязъл извън контрол, той бе звяр, отскубнал се от каишката си, мозъкът му се рееше над физическото тяло и го тласкаше да убива, да убива, да убива...

Най-сетне мощно дръпване го откъсна от жертвата му, откопчи го от обезобразения, плувнал в лепкава черна кръв труп.

Кор изобщо не беше съгласен с тази насилствена промяна на местоположението му. Завъртя се рязко, замахвайки с кама, която се размина на сантиметри от гърлото на Зайфър. Войникът отскочи назад и извади оръжието си, готов за битка.

Разкъсван надве от порива да се хвърли напред и да отстъпи, Кор пъхтеше и дъхът му излизаше на облаци от устата му. Беше изскочил от изоставената фермерска къща сам, поемайки към бойното поле полугол и напълно обезумял.

И го беше направил за доброто на своите войници.

- Какво ти става? - попита Зайфър. - Какво те измъчва?

Кор оголи зъби.

- Остави ме на мира.

- За да си намериш смъртта ли?

- Остави ме!

Ехото от вика му отекна по протежение на цялата уличка, рикоширайки между тухлените стени, преди да се издигне в мрака като ято прилепи, излетели от пещера.

Лицето на Зайфър беше разкривено от ярост.

- Те са въоръжени, забрави ли? Или миналата нощ за теб е просто смътен спомен?

- Открай време имат оръжия!

- Не като тези!

Кор сведе поглед към убиеца в краката си. Дори и почти разчленен, той все още се движеше, ръцете му се мъчеха да сграбчат въздуха като на забавен кадър, краката му потръпваха в яхния от вътрешности и черна кръв.

Кор се озъби, а после нададе вик и го прониза в гърдите, изпращайки го в нищото. Лумналата светлина беше толкова ярка, че го заслепи. Ретините му обаче бързо се съвзеха и само след няколко примигвания зрението му се проясни.

Нуждаеше се от още. Трябваше да открие още лесъри... както и нещо друго.

- Намери ми курва - кресна той.

Зайфър се сепна.

- Какво?

- Чу ме. Намери ми курва и я доведи в къщурката.

- Жена или вампир?

- Няма значение. Само се погрижи да й се плати достатъчно, за да е съгласна.

Очакваше въпроси, ала такива не последваха. Зайфър просто кимна.

- Както желаеш.

Кор си тръгна, готов да ловува, да се бие, да убива. Преди да се отдалечи тичешком, той хвърли свиреп поглед през рамо.

- Руса. Искам да е руса. И да има дълга коса.

- Знам на кого да се обадя.

Кор кимна и се втурна по уличката, а тежките му ботуши думкаха по паважа. Подуши вятъра и мозъкът му се зае да пресее миризмите на изгорели газове и евтини ресторанти, некъпани бездомни хора и гниеща риба в реката.

Яростта, която изпитваше към себе си, изостряше всичките му сетива.

- Хей, човече, искаш ли да пробваш?

Кор се закова на място и се обърна, разбрал от миризмата, която вятърът носеше към него, че в сенките не стои човек.

Врагът, когото търсеше, го бе открил сам и все още не подозираше с кого си има работа.

- Да - отвърна той. - Бих желал да пробвам.

- Шибан чужденец - промърмори лесърът. - Какво искаш?

- Какво имаш?

- Само качествена стока. Най-чист колумбийски хероин, не онзи мексикански катран...

Кор не го остави да довърши рекламата на стоката си. Хвърли се рязко напред, камата му описа дъга във въздуха и посече убиеца през лицето, на нивото на очите. Начаса неживият вдигна ръце и се преви надве, виейки от болка, а Кор се възползва и като замахна с десния си крак, изрита черепа му като футболна топка, запращайки го във въздуха.

След това скочи и се приземи върху него, преобръщайки го под себе си и улавяйки двете му ръце в шепата си. Вонята - прокиснало мляко и задушаваща пот - задейства инстинкта му да убива.

Яростта, която не бе в състояние да сдържа, откакто Лейла си бе отишла, отново изригна. Прибра камата си, сви ръка в юмрук и го стовари в бледото лице на лесъра, отново и отново, докато то не стана на каша, костите хлътнаха, челюстта се откачи. С всяко поемане на въздух вдигаше ръка в нов замах; с всяко издишване я стоварваше върху жертвата си, равномерният ритъм на дишането му ръководеше ударите.

Зайфър щеше да стори добре да побърза.

Кръвта на врага не бе достатъчна, трябваше му и чукане, за да го изтръгне от това настроение.

* * *

Приседнала на ръба на леглото, Лейла държеше телефона си с разтреперани ръце. Вече бе прочела съобщението, което бе получила, и то повече от веднъж. Всъщност препрочиташе думите, откакто вибрирането на телефона върху нощното й шкафче я бе събудило по залез-слънце.

Недей да идваш да ме виждаш повече. Никога вече няма да бъда в къщурката, нито в имението, нито ще се съглася да бъда в твоето присъствие. Не проявявам интерес към нищо, което би могла да ми предложиш.

Трябва да го беше издиктувал на айфона си. Досега никога не й бе пращал съобщения и Лейла открай време подозираше, че не може нито да чете, нито да пише.

От всички начини, по които си бе представяла, че връзката им би могла да свърши, от всички причини, които бе виждала да ги разделят, никога не бе очаквала нещо такова. Не и защото тя го бе съблякла, принуждавайки го да се нахрани от нея.

- ...ехо?

Лейла подскочи, при което телефонът изхвърча от ръцете й и тупна върху мекия килим. Куин се наведе да го вдигне и обзета от паника, тя скочи от леглото, за да го изпревари. Или поне се опита да скочи.

С корем като нейния й беше трудно да стигне бързо където и да било и дъхът й секна, когато тънките пръсти на Куин вдигнаха телефона й.

- Добре ли си? - попита той. - Изглеждаш бледа.

Не го поглеждай. Не поглеждай към екрана...

- Господи, плачеш ли?

- Не. - Селена протегна ръка. - Не плача.

Дай ми телефона, дай ми...

Куин се приближи до нея и повдигна лекичко брадичката й.

- Какво става?

Докато палецът му се плъзваше по бузата й, той остави шибания телефон на мястото му върху нощното шкафче. С екрана надолу.

- Почуках, но никой не ми отговори - обясни. - Притесних се.

Лейла потрепери и затвори очи; нервите й все още вибрираха от това, че се бе разминала на косъм.

- Просто четях нещо тъжно онлайн. Май съм по-емоционална, отколкото предполагах.

Куин приседна до нея.

- Много гадости се струпаха през последните няколко дни...

Преди да осъзнае какво прави, Лейла избухна в сълзи, отпуснала глава върху яките му гърди.

Силните му ръце я прегърнаха и той я задържа нежно, оставяйки я да се наплаче... и мисълта, че според него тя плаче само защото беше бременна с близнаци и хормоните й бушуваха, я накара да заплаче още по-силно.

Лейла плачеше за дългите месеци, изпълнени с лъжи и измама; за всички пътувания до онази поляна; за това, че тайно се бе измъквала от къщата; за това, че бе използвала колата, която Куин й беше купил, за да го прави.

А най-вече, и това бе по-ужасно от всичко, плачеше заради чувството на загуба така голяма, сякаш някой бе умрял пред очите й, а тя с нищо не бе могла да му помогне.

Образи с Кор връхлитаха ума й - опитите му да си придаде по-хубав вид и винаги да бъде чист, дори когато идваше направо от битка... начинът, по който изглеждаше под онзи душ, силует на фона на завесата, докато оргазмът разтърсваше тялото му... чувството на поражение, с което бе навел глава, докато се взираше в огъня, сякаш някаква жизненоважна част от него бе оголена и изцеждаше кръвта му, отслабваше го, променяше го.

Опита се да си каже, че така е най-добре. Никакъв двойствен живот повече. Никакво притворство. Никакво криене на телефона, нито страх, че са я разкрили.

Никакъв Кор...

- Ще се обадя на доктор Джейн - разтревожено каза Куин и посегна към стационарния телефон.

- Какво? Не, аз съм...

- Колко лоша е болката в гърдите?

- Какво? - попита Лейла, подсмърчайки. - За какво...

Той посочи гърдите й и когато погледна надолу, Лейла видя, че се бе вкопчила в предницата на нощницата си, стиснала меката материя в юмрук.

Там беше източникът на сълзите й, помисли си. Те идваха от сърцето й.

- Честна дума - прошепна тя. - Добре съм. Просто имах нужда да си поплача... толкова съжалявам.

Куин се поколеба с ръка над слушалката, но дори когато най-сетне я отдръпна, Лейла разбра, че не й е повярвал.

- Мисля, че трябва да хапна нещо - каза тя.

В това нямаше и зрънце истина, ала Куин начаса се зае -обади се на Фриц, вместо на лекарите, и поръча цял куп храна.

От тревогата му за нея и грижовността му Лейла отново се разплака.

Прескъпа Скрайб Върджин... тя беше в траур, нали така?