Сенките

28

АЙ ЕМ СЕ СЪБУДИ ОТ МИРИЗМАТА НА СУПА. УМЪТ МУ НИТО ЗА миг не си губи времето е глупости от рода на „Сънувам ли?“. Въпреки факта, че беше изгубил съзнание заради сътресение на мозъка, не му се губеше нито една секунда от онова, което го беше вкарало в тази килия в палата на кралицата: нито преобличането пред каменния двойник на Линкълн, нито тайното проникване в Територията, нито ударът по главата, последван от краткото му свестяване по-рано.

Супата обаче го изненада. Тя бе нещо, което помнеше от детството си - смесица от тиква и сметана, подправки и ориз. Освен това в килията имаше още една миризма. Същата, която бе нахлула в ноздрите му, когато жрецът бе дошъл, за да провери белега му.

Отвори очи и...

...се сепна.

До него беше коленичила една майкен, или прислужница, покрита от глава до пети в бледосините одежди, които отговаряха на ранга й; мрежичка закриваше лицето й, така че той не можеше да различи нито чертите, нито очите й. В ръцете си държеше изящен дървен поднос, върху който имаше купичка, лъжица, гарафа и чаша, както и голям къс хляб.

Никакъв жрец. Никой друг освен тях двамата.

Ай Ем отново си пое дъх... и си даде сметка, че тя трябва да бе влязла с придворния служител по-рано, без той да я забележи.

Оттласна се от пода и едва тогава забеляза, че е гол. Все тая. Не искаше да я накара да се почувства неловко, но ако гледката не й харесваше, можеше да си върви.

Не че тя го гледаше. Главата й бе покорно наведена, както я бяха учили.

С’Екс очевидно имаше намерение да се погрижи за него, докато е в плен... или поне да го опази жив. Засега. За миг на Ай Ем му дожаля за горката жена, чието обществено положение очевидно бе толкова ниско, че я пращаха сама при потенциално опасни мъже, без да ги е грижа за безопасността и пола й.

Но разбира се, в йерархията на с’хийб тя не струваше нищо. Тъжно. Само че той си имаше свои проблеми, за които да се тревожи. Без да обръща внимание на прислужницата, нито на това, че е гол, той се изправи и се приближи до паравана в далечния ъгъл. Там се намираше санитарната част и той се възползва от нея, получавайки поредното напомняне, че вече не си е вкъщи.

Когато се наведе над обикновения умивалник, за да изплакне лицето си, трябваше да завърти само едно кранче, вместо две отделни за студена и топла вода.

Не беше, понеже бе затворник. Това с изчакването, докато потече топла вода, бе едно от нещата, с които трябваше да свикне, когато се махна от Територията. Човеците настояваха да си играят с нагласяването на две противоположности, за да получат съвършената температура, докато в с’хийб водата навсякъде бе с температура 36,6 градуса. Независимо дали ставаше дума за пиене, къпане или миене на зъбите, тя си оставаше една съща, нито гореща, нито студена.

Ай Ем наплиска лицето си и се подсуши с черната хавлия, която висеше на стената. Мека. Толкова мека. Човешките хавлии изобщо не можеха да се сравняват, а той бе просто затворник. Върна влажната кърпа на мястото й по навик и излезе иззад паравана.

- Кажи на С’Екс, че искам да го видя.

Затворниците обикновено нямаха право да искат каквото и да било, ала Ай Ем не го беше грижа. Освен това отказваше да говори на Древния език или диалекта на сенките. Тъй като човешката култура беше навсякъде, в училищата на сенките се изучаваше английски и дори от прислугата се очакваше да има поне елементарни познания.

- А това няма да го ям. - Той кимна към подноса. - Така че можеш да си го отнесеш.

Един бог знае какво имаше вътре, наркотик или някаква отрова; в едно беше сигурен - отношението им към него нямаше да си остане толкова добро, колкото бе досега. По всяка вероятност щяха да изтръгнат ръцете и краката му от ставите, макар и не преди да бяха съобщили на Трез за пленничеството му. Мамка му. Защо се беше доверил на...

Прислужницата остави подноса на пода, след което взе лъжицата, загреба и я поднесе към устата си. Повдигна мрежичката пред лицето си със свободната си ръка само колкото да открие устата си и лапна един залък. Направи същото и с хляба, и с ябълковия сайдер в гарафата. След това върна мрежичката на мястото й и се отпусна върху подметките на кожените си сандали.

За съжаление, постъпката й изобщо не уталожи подозренията му. Прислужници като нея бяха толкова ниско в хранителната верига, че името им не заслужаваше дори главна буква. Никого нямаше да го е грижа, ако тя бъдеше отровена или пострадаше по някакъв начин.

Стомахът му обаче се почувства доста окуражен, когато тя продължи да диша. Преди да успее да се спре, Ай Ем се приближи до нея и до подноса. Тя не вдигна глава в което нямаше нищо чудно - боеше се от него, и то с основание. Миризмата на страха й се смесваше чудесно с аромата на пикантната супа. Както и с уханието на кожата й.

Ай Ем пое голяма глътка въздух и усети как през цялото му тяло преминава тръпка, мускулите му се напрегнаха, както и мъжествеността му. В което нямаше никакъв смисъл. Fieme затънал до уши, а пенисът му бе решил да надигне глава? Сериозно?

Застанал над майкен с ръце на кръста, Ай Ем зачака признак, че тя е на път да се гътне. Когато това не се случи, изчака още малко. Тялото й трепереше, но това бе започнало още когато той се изправи.

Най-сетне коленичи върху коравия каменен под, заемайки същата поза, която и тя. Коленете го заболяха почти неикм а... поредното напомняне колко дълго бе живял далеч от расата си. Този начин на седене бе широко разпространен тук, и Територията. А и беше страшно удобен, ако си чисто гол. Не се чувстваш така, сякаш целият си изложен на показ.

Нахрани се бързо, но не и немарливо. Добър избор мозъкът му се нуждаеше от калориите, както и тялото му, ако възнамеряваше да избяга от тук. Какъвто беше планът.

- С’Екс - настоя, когато приключи. - Върви да го доведеш.

С тези думи побутна подноса към прислужницата и както бе прието, тя се наведе почтително, толкова ниско, че забуленото й чело едва не се озова в празната бяла купичка. Взе подноса, надигна се и се изправи изящно на крака, без да ce олюлее и без да изпусне някой от съдовете. Отправи се заднешком към вратата и я задейства, като допря подметката си до стената. Само миг по-късно, тъй като изходът очевидно се наблюдаваше, някой й отвори дистанционно... или пък изходът се задействаше с отпечатък от крак.

Тя излезе навън.

Докато вратата се затваряше със звук като от „Стар Трек“, Ай Ем знаеше, че не би имало смисъл да се опита да я надвие и да я използва за заложница. По-вероятно бе С’Екс и стражите му да се пазарят за живота на някое куче.

Закрачи напред-назад из стаята, представяйки си брат си до Селена, легнала върху кушетката за прегледи и обляна от ярка светлина, със застинало изражение и разкривено тяло.

Господи, защо го беше направил? От ситуацията, в която сам се беше вкарал, нямаше добър изход: Трез щеше да поиска да дойде и да го спаси, ала да изостави Избраницата, докато е болна, щеше да го убие.

Все едно беше налял масло в огъня. Както и стотина килограма динамит.

* * *

Трез наистина мислеше всичко онова, което бе казал на Селена за свободата й да избира.

Докато вървеше през подземния тунел на път към клиниката в тренировъчния център, беше напълно сигурен в едно-единствено нещо... Е, всъщност две, но това, че бе влюбен в нея, бе повече от ясно. Другото, в което беше сигурен, бе, че Селена и само Селена щеше да реши как да се справи със заболяването си и ако някой опиташе да й се наложи по какъвто и да било начин, щеше да си има работа с него.

Което не означаваше, че самият той нямаше да поговори с доктор Джейн. За своята кралица.

Господи, странно бе умилителното име, което й беше избрал. В мига, в който го беше изрекъл, то беше паснало. Сякаш речникът му се бе обвързал с него така, както тялото му се бе обвързало с нейното.

Прокара ръце по лицето си и заповяда на краката си да продължат да вървят нормално, макар че огромна част от него искаше да се втурне на бегом към клиниката. Нямаше защо да бърза обаче, поне не и що се отнасяше до неговата жена. Тя беше в спалнята му - гола във ваната му, натопила прекрасното си тяло в топла, уханна вода.

Болката не си беше отишла напълно. Тя криеше остатъците от скованост и дискомфорт, но те си проличаваха в лекото потръпване на лицето й и резките движения на ръцете й. Ваната и малко аспирин щяха да помогнат, а след като се накиснеше хубавичко, щеше да се пъхне в леглото му, за да си почине преди тяхната „среща“.

Щастието й при мисълта за вечерята им заедно беше заразително. Трез усещаше топлина чак в костите си, сякаш щастието й съдържаше кинетична магия, която, благодарение на обвързването, преминаваше и в неговата плът. По дяволите, достатъчно бе само да си я представи на масата за закуска, усмихната широко над купичката с овесена каша, или да си спомни възбудата в гласа й при мисълта за това, къде ще ходят... и го обземаше неизразим покой.

Никога през живота си не бе изпитвал подобно нещо. Дори обичта и всеотдайността към брат му не можеха да се сравняват с това чувство.

По един странен, смущаващ начин болестта й като че ли беше добра и за двама им. Не можеше да си предст ави как биха премахнали всички пречки помежду си толкова успешно и абсолютно без... Ала каква цена трябваше да платят само.

Когато стигна до входа на тренировъчния център, въведе кодовете за достъп, мина през склада и се озова в кабинета на Тор. Братът не беше зад бюрото си, което бе добре дошло и изобщо не го изненада. Беше около пет часът следобед и Тор несъмнено тъкмо се събуждаше в леглото си до своята Есен, готов да посрещне предстоящата нощ.

Изненада го обаче това, че доктор Джейн се бс съгласила да го види в този странен час. С цялата работа, струпала им се напоследък покрай различните наранявания, болести и брата па Куин, тя, Мани и Елена като че ли непрекъснато бяха дежурни. Не можеше да не я уважава за това.

Мина през стъклената врата. Надолу по циментовия главен коридор. Няколко стаи по-надолу. Прекрачи в стаята за прегледи и...

- По дяволите!

Изскочи обратно в коридора и закри очи със сгъвката на лакътя си, молейки се онова, което бе видял току-що, да не се бс отпечатало завинаги върху ретините му. Има неща, които не е нужно да знаеш за хората, с които живееш, независимо колко ги обичаш.

Миг по-късно Ви отвори вратата, закопчавайки кожения си панталон.

- Тя ще те приеме - каза спокойно.

Сякаш само допреди миг не чукаше до припадък своята шелан, седнала на бюрото си.

- Мога да дойда и по-късно - предложи Трез.

- Не, тя е готова. Селена добре ли е?

- Аз, ъъъ... да. Движи се, тя... ами днес ще я изведа навън.

Ви извади една от ръчно свитите си цигари.

- Така ли? Къде?

През цялото време Трез старателно бе избягвал да мисли за мястото, където щяха да отидат. Идеята за среща беше страхотна, храната щеше да е върхът... имаше само един проблем, с който щеше да му се наложи да се справи някак.

- Онзи ресторант. - Той посочи към тавана. - Нали го знаеш, онзи в центъра, дето се върти в кръг?

- А, да. Страшно високо. -- Ви изпусна струйка дим. - Невероятна гледка.

Аха. Повече от петдесет етажа. Беше влязъл в интернет, за да види точно колко лошо бе положението.

- Да. Невероятна гледка.

Ви го потупа по рамото и понечи да си тръгне.

- Вишъс?

Братът спря, но не се обърна. На светлината над главата му струйката дим се извиваше елегантно във въздуха.

- Колко време ми остава с нея?

Братът обърна глава така, че профилът му очерта блед отрязък от светлината; татуировките на слепоочието му изглеждаха по-зловещи от обикновено.

- Колко време? - повтори Трез. - Знам, че го видя.

Чу се тихо съскане, когато братът си пое дъх и връхчето на цигарата му засия с оранжева светлина.

- Нещата, които виждам, не са толкова специфични. Съжалявам.

- Лъжеш ме.

Черната му вежда подскочи.

- Ще ти простя за това. Веднъж.

С тези думи той се отдалечи, а масивните му рамене се движеха в ритъм с хълбоците му; воинско тяло, срещу което никой, дори Трез със своите умения на сянка, не би се изпречил доброволно. Особено с онази негова светеща ръка.

Ала между тях двамата нямаше да има разпра. Поне не и заради това.

И двамата знаеха, че бе излъгал.

Ви бе най-интелигентният от братята, онзи, който бе надарен с мистични видения, излязъл от тялото на Скрайб Върджин. Освен това не бе способен да лъже. Невероятният му мозък просто не действаше по този начин, прекадено зает с цял куп други неща, за да го е грижа дали няма да засегне някого и дали ще поднесе нещата така, че на онези срещу него да им е по-лесно да ги преглътнат.

Така че, когато бе отказал да се обърне, когато му бе показал единствено профила си, той му бе отговорил достатъчно ясно. Вишъс никога, за нищо на света не би наранил доброволно мъж, когото уважаваше. Това му бе по-вродено дори от откровеността. И да, Трез беше чувал, че виденията му за смърт обикновено не идват с дата и час... ала този път очевидно беше различно. Може би защото онова, което бе видял, не се отнасяше толкова до смъртта на Избраницата, колкото до онова, което щеше да се случи с Трез след нея.

Има две жени. Ив двата случая не ти остава много време.

- ...Трез? - Доктор Джейн звучеше така, сякаш от известно време се опитваше да привлече вниманието му. Готов ли си да поговорим?

Не, помисли си Трез, докато Ви изчезваше през стъклената врата на офиса. Не беше.