Сенките

51

РЪЦЕТЕ НА СЕЛЕНА БЯХА ВКОЧАНЕНИ.

Застанала до плота в кухнята на имението, тя се опита да отвори кутийка с кока-кола, само за да установи, че пръстите й отказват да уловят металната халка както трябва. Вместо да освободят изрязаната част, те се плъзгаха по повърхността. Докато в главата й отекваха цял куп предупредителни сигнали, тя се опита да овладее паниката, напомняйки си, че току-що бе прекарала три часа на студа без ръкавици.

Сви пръсти в юмруци и духна върху тях, разтърси ръце. Изпука кокалчетата си. Опита се да не се вторачва за проблеми другаде в тялото си.

Дори онези, които страдаха от нейното заболяване, можеха да пострадат от леко измръзване.

Отново се зае с кутийката, а сърцето й думкаше, докато гледаше сякаш от много далеч как посяга към металната халка. Безстрастно наблюдаваше ръцете и пръстите си, сякаш бяха закачени към нечии чужди китки, направлявани от нечий чужд мозък. Металическо потракване, последвано от шипене.

Тя изпусна дъха си и трябваше да се подпре на гранитния плот. - Добре ли си?

Прикривайки залялото я облекчение, тя се усмихна на Трез, който тъкмо влизаше от трапезарията.

- Дойдох да си взема нещо за пиене. Жадна съм.

- Как е стомахът ти?

- Много добре. А твоят?

Докато Трез се приближаваше, Селена имаше чувството, че и той крие нещо от нея. И с изумление установи, че въпреки речта за откровеността, която му беше дръпнала, когато се съвзе от последния си пристъп, й се искаше и двамата да запазят тайните си за себе си: вечерта бе толкова прекрасна, последното, от което се нуждаеше, бе да я съсипе е труден разговор, който щеше да извади наяве проблеми, които не можеха да бъдат разрешени, и въпроси, на които не можеше да бъде отговорено, докато не стане прекалено късно.

- Коремът ми си е съвсем добре.

Селена се насили да се усмихне.

- Искаш ли да се качваме?

- Би било страхотно.

Тя взе безалкохолното си, пое ръката, която Трез й протягаше, и го последва през трапезарията във фоайето. Къщата на практика беше празна - братята работеха, Рот приемаше цивилни, Бет, Мариса и Мери бяха в „Убежището“, Бела гледаше Малкия Рот и Нала в новата детска стая, догените се занимаваха със задълженията си.

Всичко това, помисли си Селена, щеше да продължи и когато нея вече нямаше да я има. Врати, които се отварят и затварят, приготвяни и изяждани ястия, хора, които живеят живота си.

Прескъпа Скрайб Върджин, искаше да остане с тях. Не искаше да продължи натам, където може би не я очакваше абсолютно нищо, пълно изличаване на жената, която беше, нещата, които обичаше, онова, което мислеше и изпитваше.

Изпарило се. Без да остави нищо след себе си.

Беше обучена - не, направо програмирана - да вярва в отвъдния живот и да служи на Майката на расата, да се подчинява на традиции, които нито бе създала, нито бе избрала сама. И беше правила всичко това, без да задава въпроси.

Сега, когато краят на дните й наближаваше, й се искаше да беше задавала въпроси, повдигала възражения. Да беше имала глас.

Толкова много пропиляно време.

Докато поемаше нагоре по стъпалата заедно с Трез, установи, че се чуди защо, ако Небитието съществуваше и те продължаваха да живеят там горе, защо Скрайб Върджин бе настоявала всичко на земята да бъде записвано в Светилището? Защо бяха нужни всички онези томове, описващи толкова много отминали животи, ако след смъртта хората продължаваха да съществуват, само че в друга форма?

Необходимо е да запазиш единствено онова, което ще бъде изгубено.

Сърцето й задумка, заля я внезапен ужас...

- О, мамка му - прошепна Трез.

Очевидно беше прочел мислите й.

- Не знам какво си мисля. Навярно са просто глупости...

Той сграбчи парапета със свободната си ръка и се олюля.

- Трез! Какво има?

- По дяволите. Проклятие. - Погледна я, ала очите му бяха

нефокусирани. - Ще ми помогнеш ли да стигна до стаята? Не виждам...

- Прескъпа Скрайб Върджин, нека повикам доктор Джейн!

- Не, не, това е просто мигрена. - Той се закрепи на крака с нейна помощ. - Не разполагам с много време. Трябва да се кача горе и да легна на тъмно.

- Нека повикам доктор Джейн...

- Не, нали знаеш, че цял живот ги получавам. Наясно съм какво ме очаква. Следващите осем часа ще бъдат същински ад, но няма да пострадам наистина.

Селена пое толкова от тежестта му, колкото бе в състояние, и те се изкачиха с усилие до площадката на втория етаж, след което се насочиха към вратата, отвеждаща до третия етаж. Едрото му тяло се движеше бавно и в един момент той очевидно се отказа от зрението си, защото очите му се затвориха.

Незнайно как, Селена успя да го качи в стаята му и да го сложи на леглото.

- Тъмнината ще помогне - каза той и закри лицето си с ръка. - Ще ми донесеш ли кошчето за боклук?

Селена побърза да загаси всички лампи, освен тази в банята, и се погрижи да сложи кошчето до главата му.

- Искаш ли да ти сваля дрехите?

- Да. Добре.

Не беше точно преживяването, което беше очаквала, но пък настроението й бездруго се бе развалило още преди това да се случи. Изключително внимателно, тя му помогна да си свали якето, изу ботушите и чорапите му и събу панталона му.

- Ризата нека си стои. Нямам повече сили. - Трез улови ръката й и я подръпна да седне до бедрото му. - Не така възнамерявах да приключим вечерта.

Тя целуна дланта му.

- Какво друго мога да направя за теб?

- Просто ме остави да лежа тук през следващите шест-осем часа. И не се тревожи, както ти казах, всичко това - от главоболието до гаденето - е нормално. За съжаление.

- Какво го причинява?

- Стресът.

- Искаш ли да повикам Ай Ем?

- За нищо на света. Той и така си има предостатъчно неща на главата. Всъщност мисля, че именно заради него я получих.

- Нещо не е наред е брат ти?

Трез потъна в мълчание. На Селена й се искаше да продължи да разпитва, ала той беше болен.

- Не е нужно да си вървиш.

- Не искам да те притеснявам.

- Няма да ме притесняваш. - Той поглади ръката й със своята и устните му, единствената част от лицето му, която се виждаше, се извиха в усмивка. - Обожавам ръцете ти. Казвал съм ти го, нали? Толкова са гладки и меки... дълги пръсти...

Докато той прокарваше връхчетата на пръстите си от вътрешната страна на китката и по дланта й, Селена почувства как паниката й се стопява. Със ставите й вече всичко беше наред. Определено беше просто студът.

Малко по-късно той простена тихо, устните му се свиха, тялото му се напрегна. А после започна да преглъща.

- Искам да излезеш - промълви с усилие. - Съжалявам... не искам да видиш това...

- Сигурен ли си...

- Моля те. Веднага.

Това бе последното, което й се искаше да направи, но все пак се изправи на крака.

- Ще бъда в къщата. Няма да си тръгна. Повикай ме, ако...

Трез се обърна рязко на една страна и посегна към кошчето.

Спря, наведен над него, отвори очи и прикова замъглен поглед в нея.

- Трябва да излезеш още сега.

- Обичам те - каза Селена, докато се втурваше към вратата. - Ще ми се да можех да помогна.

Не беше сигурна дали изобщо я чу, а докато затваряше вратата след себе си, звуците от повръщане я накараха да потръпне. За частица от секундата се поколеба дали да не остане тук, в коридора пред стаята му, ала после, докато се чудеше къде да седне на пода, установи, че не е в състояние да откъсне ръка от бравата.

Дланта й беше замръзнала върху месинга.

* * *

- Естествено, че няма да спра. Не ставай глупав.

Докато разговаряше с братовчедите си в кухнята на своята стъклена къща, Асейл беше в отвратително настроение и въпросите на Ерик изобщо не помагаха.

-Но кралят...

- Няма никакво право да се бърка във въпроси, засягащи търговия с хората. - Удобно пропусна въпроса с конфликта на интереси. - И аз нямам никакво намерение да се подчиня на заповедта му.

- Как ще действаме тогава?

- Несъмнено е изпратил някой да ни проследи. Така бих постъпил аз на негово място. Искам да предупредите моя партньор. За малко ще преустановим операциите и ще разузнаем положението.

- Добре.

Двамата тръгнаха, а Асейл остана в кухнята, така че които и братя да се бяха разположили наоколо, да го виждат съвсем ясно. Извади стъкленицата с кокаин и установи, че за кой ли път, беше почти празна, но все пак имаше достатъчно за една доза.

След като я взе, отиде в кабинета в другата част на къщата. Там също имаше стъклени стени и той запали лампата на бюрото, така че да го виждат добре. След това се настани зад писалището и погледна купчините хартия, които беше натрупал. Банкови и брокерски сметки. Капиталовложения в Щатите и чужбина.

Те растяха, растяха, растяха.

Състоянието му бе преминало в нова фаза едва преди месец, когато изпраните на Каймановите острови пари бяха прехвърлени в законни сметки във Великобритания и Швейцария. Толкова много и те всички трупаха лихви и дивиденти.

Когато се залови с наркотърговията, малко след като преди около година пристигна в Америка от Древната страна, той беше повече от заможен, дори и по собствените си критерии. Сега състоянието му, разпределено в най-различни сметки, бе нараснало двойно.

Взе лист хартия наслуки и прегледа месечния си доклад. Дневният отчет на компютъра му бе още по-актуален. Въпреки богатството си, мисълта, че Рот се опитва да попречи на бизнеса му, го изпълваше с ярост до мозъка на костите. Макар и по причина, която не би признал пред никого.

Без това... той нямаше нищо.

Онова, което бе започнало като разширяване на европейския му бизнес, се бе превърнало в неговата raison d’être¹³, единствената цел в живота му, единственото, заради което вечер ставаше от леглото, обличаше се и излизаше навън. Ако трябваше да е откровен, открай време обичаше да прави пари. Ала от миналата зима насам...

Асейл изруга и като се облегна в кожения си стол, подпря глава на ръката си. След това, без да поглежда, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади телефона си. Много отдавна беше запомнил номера на Сола наизуст.

Ала не се беше обаждал. Не и откакто тя се бе преместила от Колдуел в Маями заедно с баба си. Не и откакто си беше тръгнала от тук, за да се махне именно от криминалния живот, който той водеше.

Както толкова много пъти преди, той въведе десетте цифри. Пръстите му следваха последователността, която знаеха наизуст.

Не, не и се беше обаждал. Ала редовно правеше това - десет цифри, които за него бяха всичко друго, но не и случайни, въведени в телефона му... и изтрити, преди да е натиснал копчето за позвъняване.

Ако кралят му отнемеше бизнеса? Нямаше да има какво да прави, освен да се измъчва от мисълта, че единствената жена, която желае, е напълно недостижима.

Човешка жена.

Тя беше човек, не вампир. По дяволите, тя дори не знаеше за съществуването на вампирите.

И именно там беше уловката. Даже и да се откажеше от търговията с наркотици, надали би могъл да отиде в Маями, да цъфне на прага й и да й сервира едно: „Хей, защо не продължим оттам, откъдето спряхме?“.

Нямаше да го бъде, защото, рано или късно, истината за него щеше да излезе наяве и какво щяха да правят тогава?

По някаква причина тишината на къщата изведнъж стана оглушителна, напомняйки му точно колко бе самотен... и щеше да бъде, ако се откажеше от наркотиците. Сякаш братовчедите му щяха да са доволни да си седят и да скърбят по жена, в която не бяха влюбени... щеше да изгуби и тях.

Господи, ама че беше жалък.

И така - какво да прави?

Докато кокаинът пътуваше по вените му, мозъкът му изведнъж бе осенен от една напълно абсурдна идея. Която въпреки това предлагаше невероятен изход от всичко това.

Изправи се в стола и се огледа наоколо, мръщейки се, докато мозъкът му разглеждаше плана от всички страни, търсейки някакъв недостатък. Когато не намери такъв, той изтри номера на Сола от екрана на телефона и набра този на Ерик. Отговори му гласова поща - братята вероятно все още бяха дематериализирани.

Секунда по-късно телефонът иззвъня и той вдигна, без да си губи времето с поздрави:

- Успяхте ли да му оставите символа?

Отговорът на Ерик беше приглушен от вятъра край реката.

- Току-що пристигаме.

- Изчакайте го. Не се показвайте.

Асейл продължи да дава инструкции, а когато свърши, отговорът на Ерик беше съвършен:

- Както наредиш.

Асейл прекъсна и отново се отпусна в стола си. Пое си дълбоко дъх и изруга. Очакваше го страшно много работа. Ала това бе единственото решение, което виждаше. Пък и фактът, че щеше да го погълне изцяло за доста време занапред, бе точно това, от което се нуждаеше. А ако не се получеше? Е, тогава той щеше да е мъртъв и вече за нищо нямаше да го е грижа.

Нито дори за жената, за която копнееше е всеки сантиметър на тялото и на черното си презряно сърце.

Майка й бе избрала най-подходящото име за нея.

Марисол наистина бе откраднала душата му.