Сенките

24

Беше четири сутринта, когато асейл подкара бронирания рейндж роувър към брега на река Хъдсън. Тесният път, по който караше, бе не по-широк от молив и осеян с неравности. Ерик седеше до него, потънал в мълчание, готов при най-малкия повод да натисне спусъка на пистолета в скута си. Бърз поглед в огледалото за обратно виждане показа, че близнакът на Ерик, Ивейл, също бе нащрек и готов за всичко. От колко време работеха е вносителите? Девет месеца? Повече? Не помнеше. Ала само глупаците свалят гарда.

След около двайсетина метра щеше да достигне неголямата просека. Процедурата винаги беше една и съща: той се приближаваше до дърветата и обръщаше, така че, ако се случи нещо непредвидено, да може да се изнесе начаса е парите си или е наркотиците. След това тримата е близнаците изчакваха, обикновено около десетина минути, преди рибарската лодка да се появи. Братовчедите му носеха бронирани жилетки. Той - не.

Те бяха трезви. Той - не.

И в двете нямаше нищо странно. Асейл никога не се хабеше с подобни предпазни мерки, а що се отнася до второто? В момента трябваше да изкара без дрога поне няколко дни, за да се изчисти от кокаина в организма си.

Мислите му се зареяха, образът на друг бряг и друг йоден басейн изплува в съзнанието му, отказвайки да си тръгне. Видя плаж. Океан. Палмови дървета. Всичко това - обляно от лунна светлина. Видя една жена да се разхожда покрай топлата вода, миеща брега; обвила ръце около себе си, навела глава, тя имаше аурата на някой, който бе оцелял и бе изпълнен със съжаление...

- Внимавай! - кресна Ерик.

Асейл тръсна глава и се върна към действителността миг преди рейндж роувърът да смачка един дъб... или, по-вероятно, да бъде смачкан от него.

За щастие, достигна целта си само след няколко минути и успя да обърне без проблем, изпогазвайки изсъхналите храсталаци, докато внушителната предна решетка на джипа не се насочи в правилната посока; пълната липса на всякаква светлина отвътре и отвън бе една от промените, които беше поръчал, заедно с бронираното шаси.

Двигателят утихна и двамата му спътници слязоха. Преди да се присъедини към тях, Асейл извади шишенце от джоба на вълненото си палто. Отвъртя капачето. Гребна с лъжичката. Смръкна два пъти с едната ноздра. После и с другата. След това смръкна силно и с двете, за да е сигурен, че всичко ще си остане където му е мястото и слезе от топлата кола. Прибра стъкленицата в джоба и уви палтото около тялото си. Нощният въздух беше много студен, падналите листа хрущяха под краката му, докато се приближаваше до братовчедите си.

Никой не каза нищо, ала въпреки това неодобрението им от количеството дрога, което той консумираше, се личеше съвсем ясно в стиснатите им челюсти. Не че това го интересуваше. Независимо дали изберяха да си хабят дъха за думи, или просто го гледаха мрачно, както правеха в момента, той нямаше никакво намерение да променя навиците си.

Звукът от моторна лодка, задаваща се бавно по реката, бе толкова тих, че в началото не можеше да бъде различен измежду шумовете на гората и водата. Много скоро обаче ниската рибарска лодка се появи иззад един завой на брега. В нея седяха двама души, облечени като най-обикновени рибари, с кепета и камуфлажни дрехи; единствено черните им маски загатваха, че тук става дума за нещо не особено законно. От двете страни на лодката имаше въдици, целящи да засилят впечатлението за най-обикновен риболовен излет, а невидимите им влакна се носеха по течението, опънати зад кърмата.

Капитанът се приближи до брега с носа напред, угасвайки мотора, така че да спрат леко, без да се ударят.

Близнаците пристъпиха към скромната лодка, а Асейл остана назад, стиснал четиресеткалибровия си пистолет. По миризмата на двамата мъже разбра, че са различни, макар и свързани с двамата, които бяха дошли миналия път. И по-миналия. И така нататък.

- Къде са другите? - попита Асейл.

Мъжете, които тъкмо вдигаха три от черните спортни сакове, скрити под брезент от камуфлажна материя, застинаха.

Тънка усмивчица пробяга по лицето на Асейл при вида на изненадата им.

- Нима мислехте, че няма да разбера?

- Аз съм брат - каза единият от мъжете; говореше английски със силен акцент. - Той е братовчед.

Асейл наклони глава, приемайки обяснението. В действителност изобщо не го интересуваше кой доставя стоката му, стига да беше редовно, с уговорените цена и качество на продукта и без намеса от страна на човешките органи на реда. Така че дотук нямаше повод да се оплаква от тези двамата.

Броени секунди по-късно Ерик и брат му поеха саковете и се отдалечиха; единият вървеше заднешком, за да пази гърба на другия.

- Един момент - провлачи Асейл. - Ако нямате нищо против.

Двамата човеци отново застинаха и той почувства тревогата им така ясно, сякаш бе вибрация, пробягала по повърхността на маса.

- Какво друго има отдолу? - попита той и посочи брезента. -Виждам още два сака.

По-дребният от мъжете, братовчедът, издърпа брезента на мястото му и отиде до уредите за управление на лодката.

- Уговорката за следващия месец - обади се другият. - Същата?

- Ще се свържа с шефовете ви.

- Много добре.

Без да кажат нищо повече, двамата си тръгнаха, поемайки срещу ленивото течение на студената вода... Отнасяйки нечия чужда стока със себе си.

Намръщен, Асейл ги проследи с поглед, докато прекосяваха водата, за да поемат успоредно на насрещния бряг.

Миг по-късно се върна при рейндж роувъра и почука на прозореца откъм мястото до шофьора. Ерик го свали.

- Да?

- Ще ги проследя. - Асейл кимна към лодката. - Снабдяват още някого. Искам да разбера кого.

Ерик кимна отсечено и като се дематериализира на шофьорското място, включи на скорост.

- И аз го видях. Обади се, ако имаш нужда от каквото и да било.

Рейндж роувърът потегли, а Асейл се обърна и се отправи към водата. Затвори очи, но заради ефекта от кокаина му беше нужно известно време, за да се успокои достатъчно, че да успее да се дематериализира и да се понесе по студения вятър. Прие физическите си очертания няколко километра надолу по реката и зачака лодката да се появи. Мъжете нямаха представа, че той стои там съвършено неподвижен между шарените дървета и кафявата растителност и ги наблюдава.

Движеха се все така бавно. Същата процедура за доставяне на стоката като при него. Въпросът бе: кой беше следващият им клиент?

И какви наркотици му продаваха?

Шефовете им се бяха разбрали да търгуват единствено и само с него в тази част на щата Ню Йорк. И макар конкуренцията да бе полезна за капитализма, тя определено не бе добре дошла на неговата територия... нито необходима за тях. Количествата, които той купуваше, бяха твърде големи, за да го направят достатъчно важен клиент.

Шибани копелета.

Несъмнено трябваше да съществува чест между нарушителите на закона. За доброто на всички. Той бе удържал на своята част от сделката, появявайки се с нужния кеш месец след месец, след месец.

Беше готов да се погрижи за този проблем.

Незабавно.

Смъртоносно.

Рейдж, Тор и Ви се отправиха към имението малко след като се запознаха със зеницата на окото на Абалон; Бъч ги последва с рейндж роувъра. Когато и тримата приеха физическите си очертания в двора, някаква светлина, долитаща откъм редиците с коли, привлече вниманието им.

Рейдж се приближи до отворената врата на бледосиния мерцедес.

- Лейла...?

Само че тя не беше вътре, ровичкаща в чантата си или загръщаща палтото около себе си, преди да се отправи към къщата.

Той затвори вратата.

- Нее...

- Лейла! - изкрещя Тор. - По дяволите!

Рейдж вдигна поглед към входа на имението. Тежката врата на вестибюла беше открехната; един крак стърчеше от нея и й пречеше да се затвори.

Тримата изкачиха стъпалата на бегом. Рейдж отвори тежката врата, а Ви, със своята медицинска подготовка, прескочи падналото тяло на Избраницата и се зае да провери жизнените й показатели.

- Тор - каза Рейдж, - обади се...

Ала братът вече беше допрял телефона до ухото си.

- Джейн? Имаме нужда от теб във вестибюла. Лейла е припаднала. .. Ви, показателите?

Той поднесе слушалката към Ви.

- Пулсът й е равномерен, но забавен. Дишането й също. Не виждам никакви признаци на травма.

- Чу ли всичко? - попита Тор, след като отново вдигна телефона към ухото си. - Добре. Благодаря. - Той затвори и веднага набра друг номер. - Ще доведе Мани и Елена.

Доближи слушалката към ухото си и зачака. Очевидно се обаждаше на Куин...

Изведнъж Рейдж усети, че с него се случва нещо странно: в един момент гледаше Лейла и си мислеше, че няма нищо по-ужасяващо от гледката на бременна жена, паднала по лице на пода, а в следващия вестибюлът се завъртя около него, като топка, завързана за въже, но макар че главата му сякаш бе в центъра на всичко това, равновесието му си оставаше съвсем стабилно...

- Ще падне!

Хм. Май все пак не беше тожова стабилно, колкото си мислеше.

Усети стисване и когато погледна надолу, видя, че пръстите на Тор се бяха сключили около ръката му и той го подкрепя. Леле. Страшно мъжествено, няма що, помисли си Рейдж. Беше припаднал като някоя девица във викториански роман, само защото една жена...

- Лейла!

Появата на ужасения Куин до него му помогна да се съвземе; умът му се проясни, докато другият мъж си проправяше път покрай него, за да стигне до жената, която носеше неговото дете. Както винаги, Блей беше зад него, готов да го подкрепи по всякакъв начин.

- Какво се е случило, по дяволите? - попита Куин.

Докато Ви говореше, пристигнаха доктор Джсйн и нейният екип. Медицински инструменти изскочиха от старовремската й лекарска чанта.

Рейдж се обърна към Тор, който продължаваше да го крепи изправен, и чу една странна версия на гласа си:

- Трудно ми е да дишам, братко.

Тор го погледна.

- Какво не е наред?

- Не знам. Като че ли... не мога да дишам. - Той рачп.рка гърдите си със свободната си ръка. - Сякаш тук вътре има балон, който изпълва цялото пространство.

Доктор Джейн и помощниците й обърнаха Лейла по гръб и всички наоколо изругаха. Ръката й висеше под неестествен ъгъл - под лакътя имаше лошо счупване, което трябва да бе получила, когато бе припаднала.

- Рейдж? - повика го някой. - Ехо?

Той погледна към Тормент.

- Какво?

Тор се приведе към него.

- Искаш ли да вземеш малко свеж въздух?

- Навън ли сме? - За да си отговори на въпроса, той вдигна очи към небето. - Ами да, навън...

- Защо не се поразходим?

- Искам да помогна.

- Да, ясно ми е. Но мисля, че няма да е зле да се поразходим. Пребледнял си като платно и ако отново припаднеш, не мога да гарантирам, че няма да се проснеш върху някого, а точно сега не се нуждаем от още пациенти.

- Ъ?

- Хайде.

Докато братът го подръпваше, Рейдж продължаваше да разтърква гърдите си.

- Не разбирам защо не мога да дишам...

Последното, което видя, преди да го изтеглят навън, бе лицето на Лейла, отпуснато на една страна, с широко отворени, ала невиждащи очи.

- Мъртва ли е? - пошепна той. - Умряла ли...

- Хайде, братко...

- Мъртва ли е?

- Не, не е. Жива е.

Всеки път щом мигнеше, виждаше русата й коса върху мраморните плочки, като разляна течност, устните й - бледи като бузите, нефритенозелените й очи - мътни и неподвижни.

- Мери? Да, Мери, изскочи проблем с твоето момче. Можеш ли да се прибереш още сега?

Кой говореше? А, да, Тор. По телефона. Беше си извадил телефона.

Рейдж взе да клати глава.

- Не, тя не може да се прибере. Онази майка в „Убежището“. Трябва да остане...

- Добре, благодаря ти. - Тор затвори. - Идва насам.

- Не, те имат нужда от нея.

- Братко? - Тор доближи лице до това на Рейдж. - Не съм сигурен дали имаш представа как изглеждаш в момента. Направи ми услуга и седни тук... да, направо върху камъните. Точно така, много добре.

Коленете на Рейдж бяха тези, които се подчиниха на Тор, тъй като умът му беше прекалено зает с това, как не беше нужно неговата шелан да си губи скъпоценното време с него. Ала явно беше прекалено късно да направи нещо по въпроса. Отпусна глава в ръцете си и се приведе напред, чудейки се дали няма някакъв проблем с дробовете. Някакъв бързо прогресиращ вампирски грип? Инфекция? Отрова?

Широката длан на Тор описваше бавни кръгове по гърба му и под нея звярът му в мастилената си форма се движеше, сякаш беше неспокоен заради случващото се с Рейдж.

- Чувствам се странно - каза Рейдж. - Не мога... да дишам...