Сенките

10

ПАРАДАЙЗ, КРЪВНАТА ДЪЩЕРЯ НА АБАЛОН, ПЪРВИ СЪВЕТНИК на краля, се намръщи срещу екрана на лаптопа си. Откакто баща й бе започнал да работи за Рот, син на Рот, всяка нощ, тя се беше настанила в библиотеката му, защото в огромното им имение сигналът на безжичния интернет беше най-силен на неговото бюро. Не че това й помагаше особено в момента. Пощата й преливаше от непрочетени имейли, защото с ¡Message на телефона си, както и Twitter, Instagram и Facebook нямаше причина да влиза в нея много често.

- Задръж за малко. Как каза, че е заглавието? - каза тя в телефона.

- „Нов подготвителен клас“ - отвърна Пейтън, син на Пейтоун. - Препратих ти го преди цял час.

Парадайз се облегна в стола на баща си.

- Просто пощата ми е пълна с толкова спам.

- Нека го пусна отново...

- Чакай, намерих го. - Тя щракна върху имейла, а после и върху приложението. - Леле. Това е официално писмо.

- Нали ти казах.

Парадайз прегледа датата, поздрава към Пейтън, двата абзаца, описващи програмата, и края.

- Майчице... подписано е от един от братята.

- Тормент, син на Харм.

- Е, ако е фалшиво, някой здравата ще си...

- Видя ли какво пише във втория абзац?

Парадайз отново се зачете.

- Жени? Я, чакай... ще приемат и жени?

- Направо не е за вярване, нали? Това е нечувано.

Парадайз отново прочете цялото писмо, по-внимателно от първия път. Няколко особено важни израза й се набиха на очи: свободни тестове за тренировъчната програма. Жени и цивилни са поканени да преминат теста за физическа годност, необходим за приема. Обучението се води лично от братята. Такса? Нямаше такава.

- Какво си мислят? - измърмори Пейтън. - Така де, уж това трябваше да е само за синове на глимерата.

- Очевидно вече не е така.

Пейтън се впусна в тирада за нежния пол и традиционните роли у дома и на бойното поле, а Парадайз се облегна в коженото кресло. До нея цепениците, грижливо подредени от догена на имението, припукваха с оранжеви пламъци в мраморната камина и излъчваха топлина, която сгряваше едната половина на лицето и тялото й. Цялата библиотека на баща й грееше е жълта светлина, полиран махагон и златните букви върху гръбчетата на колекцията му от първи издания.

Имението, в което живееха, бе едно от най-великолепните в Колдуел, с още. четиресет стаи, обзаведени също толкова великолепно: прекрасна коприна се спускаше пред прозорците с витражни стъкла. Пищни персийски килими застилаха полирани подове. Маслени портрети на предшествениците им висяха над бюфети и полици над камини. Всяко ястие, приготвено и поднесено от многобройната прислуга, се сервираше в изящен порцелан.

Парадайз от дълги години живееше тук заедно с баща си, а различни дами от глимерата я обучаваха във всичко онова, което увеличаваше Шансовете на една аристократка да се омъжи: Как да се облича. Как да забавлява. Как да се държи. Как да бъде домакинята на голямо имение.

И каква беше крайната цел? Тържеството по представянето й в обществото, което беше отложено, също като тренировъчната програма на Братството, заради нападенията преди две години.

Разбира се, плановете за нея най-вероятно отново щяха да бъдат задвижени. Оцелелите членове на аристокрацията най-сетне се бяха завърнали в Колдуел от своите скривалища и тъй като тя беше пълнолетна (бяха минали поне четири години от преобразяването й), беше време да си намери мъж.

Господи, побиваха я тръпки само като си помислеше за това...

- Ехо? - повика я Пейтън. - Там ли си?

- Да, извинявай. - Парадайз отдалечи слушалката от ухото си, когато от другата страна се разнесе силно шумолене. - Какво правиш?

- Отварям си пакет чипс. - Хрус. Мляс. - О, мамка му, страхотен е...

- Е, какво искаше да кажеш?

- Все още ми остават петнайсетина грама. Ще ги довърша заедно с чипса. След това вероятно ще си легна...

- Не, за тренировъчната програма.

- Баща ми вече ми съобщи, че отивам. Все едно. Бездруго през последните три години не правя нищо особено. Щях да се запиша, когато за първи път отвориха мястото, но... е, спомняш си какво се случи.

- Аха, и ще е най-добре да престанеш да пушиш. На тях никак няма да им хареса.

- Онова, което не знаят, не може да ги вбеси. Освен това имам права, осигурени ми от Първата поправка.

Парадайз направи физиономия.

- Първо, ти не си човек, така че тяхната Конституция не важи за теб. И второ, в нея става дума за свободата на словото, не за свободата да пушиш.

- Все тая.

Пейтън отново си дръпна, а Парадайз си представи красивото му лице, широките рамене, невероятно сините очи. Двамата се познаваха, откакто се помнеха - семействата им поколения наред се женеха помежду си, както правеха всички членове на аристокрацията. Най-зле пазената тайна в глимерата бе, че от известно време родителите му и нейният баща обсъждаха да ги обвържат...

Ниският звук на чукчето върху входната врата я накара да обърне глава.

- Кой е? - попита тя, изправи се на крака и подаде глава през вратата, за да надникне във фоайето.

Икономът им, Федрика, ситнеше напред, а баща й, който никога не отваряше вратата лично, също се показа от частния си кабинет.

- Господарю? - каза икономът. - Очаквате ли някого?

Абалон облече сакото си.

- Един далечен роднина. Извинявам се, трябваше да те предупредя.

- Аз ще се оттегля - каза Парадайз. - Хубави сънища.

Думите й бяха последвани от кратка пауза.

- Аха, и на теб също, Пари. И знаеш, че можеш да ми кажеш, ако отново сънуваш онези кошмари, нали?

- Да, татко. Лек ден.

- Лек ден и на теб.

Докато затваряше телефона, Парадайз се радваше, че приятелят й все още бе жив. След нападенията, в които бяха загинали толкова много от класата им, двамата използваха телефона, за да убият понякога безкрайните часове на деня. Връзката им беше незаменима в първите дни след нападенията, когато тя и баща й бяха отишли в планината Катскил и тя месеци наред се бе скитала безцелно из онова подобно на плевня викторианско имение.

Пейтън беше добър приятел. Ала да се обвърже с него? Парадайз не бе сигурна какво мисли за това.

Тя заобиколи писалището и изтича към фоайето, но баща й поклати глава.

- Скрий се, Парадайз. Моля те.

Веждите й подскочиха. Това означаваше да се скрие в тайните тунели на къщата.

- Какво става?

- Моля те, върви.

- Нали кйза, че е роднина?

- Парадайз.

Парадайз,изтича обратно в библиотеката, но остана до прага и се заслуша.

Тихото скърцане, с което се отвори масивната входна врата, й се стори оглушително.

- Ти - каза баща й със странен глас. - Федрика, ще ни извиниш ли, ако обичаш?

- Но разбира се, господарю.

Икономът се отдалечи, прекосявайки за миг частта от фоайето, която Парадайз виждаше. След броени секунди вратата, отвеждаща в задната част на къщата, се затвори.

- Е? - разнесе се мъжки глас. - Ще ме поканиш ли да вляза?

- Не знам.

- Тук навън ще умра. След броени минути.

Парадайз потисна порива си да надникне иззад свода и да види кой говори. Гласът не й беше познат, ала прецизното произношение и високомерният акцент издаваха аристократично потекло. Което беше логично, при положение че беше „роднина“.

- Облечен си с дрехите на войната - каза баща й. - А аз не ги допускам под покрива си.

- Оръжията или връзките ми те плашат повече?

- Не се боя нито от едните, нито от другите. Вие бяхте надвити, ако не си забравил.

- Но не и победени, съжалявам, че трябва да ти го кажа. -Разнесе се потракване, очевидно някой подаваше метални предмети. А после отекна дрънчене, сякаш нещо беше паднало върху каменните стъпала пред входа. - Ето че стоя гол пред теб. Напълно невъоръжен, а оръжията ми почиват на прага, не под покрива ти.

Аз не съм ти братовчед.

- Ти си мой роднина. Имаме много общи предци...

- Не се хаби. Каквото и да иска да предаде предводителят ти на краля, нека го изпрати през...

- Вече не съм свързан с Кор. По никакъв начин.

- Моля?

- Всички връзки бяха прекъснати. - Изтощена въздишка. -Прекарах месеците след изборите, върнали Рот на престола, мъчейки се да убедя Кор и шайката копелета да се откажат от предателството си. Ала колкото и да разисквах с тях, колкото и да ги умолявах да поемем по по-разумен път, не можах да ги накарам да се откажат от лудостта си. Най-сетне бях принуден да си тръгна. Измъкнах се от мястото, където са се настанили, и сега се боя за живота си. Нямам къде другаде да отида, а когато разговарях със Салия в Древната страна, тя предложи да те посетя.

Тяхна далечна братовчедка, спомни си Парадайз, разпознала името.

- Моля те - каза мъжът. - Заключи ме в някоя стая, ако се налага...

- Аз съм верен поданик на краля.

- В такъв случай не обръщай гръб на подобно тактическо преимущество.

- Какво предлагаш?

- В замяна на сигурно място под покрива ти, съм готов да ти кажа всичко, което знам за шайката копелета. Къде прекарват деня. Какви са навиците им. Къде се срещат нощем. Как мислят и как се бият. Несъмнено това си заслужава едно легло.

Парадайз не можеше да издържа повече. Трябваше да види кой е това. Подаде се иззад свода и надникна над изпънатите рамене на баща си. Първата й мисъл бе, че коженият панталон и раздърпаната риза на непознатия не подхождаха на интонацията му. Втората бе, че очите му изглеждаха измъчени, уморени.

Действително изглеждаше така, сякаш идваше от бойното поле; сладникава миризма омърси въздуха, докоснал тялото му, докато той прекрачваше прага.

Мъжът я забеляза незабавно и по лицето му пробяга нещо, което той побърза да скрие.

Баща й обърна глава и я стрелна с ядосан поглед.

- Парадайз - изсъска той.

- Разбирам защо се колебаеш - каза непознатият, без да откъсва очи от нейните. - Тя действително е безценна.

Баща й отново се обърна към него.

- Трябва да си вървиш.

Непознатият се отпусна на едно коляно и като сведе глава, сложи едната си ръка на сърцето, а другата вдигна към небето, с широко отворена длан.

След това каза тихо на Древния език:

- Кълна се в общите ни предци, че с нищо няма да навредя на теб, на' кръвната ти дъщеря, нито на което и да било живо същество под този покрив... или нека Скрайб Върджин отнеме живрта ми пред очите ти.

Баща й одцовФ я погледна и махна рязко с ръка - нареждане тя да се скрие и да не се показва повече.

Парадайз вдигна ръце и кимна, сякаш за да каже: „Добре де, добре“.

Върна се забързано в библиотеката и се приближи до камината. Пъхна ръка под третата полица от долу нагоре и като дръпна скрития лост, без проблем избута цялата редичка книги по добре смазания улей. Мушна се в напълно завършения коридор, който опасваше първия етаж на къщата и посредством тайни врати и шпионки осигуряваше зрителен и физически достъп до всички стаи.

Беше като в някой филм на Хичкок.

След като се затвори вътре, Парадайз отиде до стъпалата в дъното. Докато се изкачваше по тях, си мислеше колко би искала да чуе какво става отвън. Както обикновено обаче, я държаха в неведение - баща й никога не й казваше нищо.

Това беше част от някогашния начин на мислене: благовъзпитаните девойки не биваше да се безпокоят за неща като загадъчни, отдавна изгубени роднини, които се появяват неочаквано, въоръжени до зъби. Или пък къде работи главата на семейство, колко печели и на колко възлиза състоянието му. Например когато баща й беше назначен за пръв съветник на краля, това бе всичко, което й беше казано. Нямаше никаква представа какво представлява работата му, какво прави за краля и Братството... За бога, та тя дори не знаеше къде ходи всяка вечер.

У бедена бе, че той искрено вярва, че го прави за нейно добро. Но изобщо не й харесваше да знае толкова малко.

Когато стигна до последното стъпало на тайното стълбище, тя направи петнайсет крачки и спря пред един панел. Резето беше вляво и тя го освободи.

Всичко в спалнята й беше момичешко и ефирно - украсеното с волани легло, дантелите по прозорците, дори бродираните килими, които бяха като пантофи, които не беше нужно да обуваш.

Отиде до вратата и я заключи. Знаеше, че това бе първото, което баща й ще провери, когато се качи. А ако не дойдеше на втория етаж, защото бе останал с техния „гостенин“, щеше да изпрати Федрика да провери.

Парадайз изрита обувките си и се тръшна върху завивката на леглото. Впери поглед в балдахина над себе си и поклати глава. Заключена в стаята си. Откъсната от всякаква дейност.

Непосредствено след нападенията това бе единственото място, където искаше да бъде, единственият начин да се почувства в безопасност. Ала нощите на ужас се бяха превърнали в месеци на тревога... отстъпили място на една неспокойна нормалност. .. която най-сетне бе станала обикновен живот.

И сега тя се чувстваше като пленница. В тази стая. В тази къща. В този живот.

Парадайз погледна към заключената врата. Кой ли беше този мъж, зачуди се тя.