Сенките

3

В НАЙ-СВЕЩЕНАТА ЗАЛА НА ПАЛАТА НА СХИЙБ, С’ЕКС СТОЕШЕ до една врата без дръжка, без брава, сляла се почти напълно със стената.

От другата й страна долиташе плач на новородено и този звук, тази жаловита молба за помощ, подкрепа, опора го пронизваше до дъното на душата. Ръката, която палачът допря до хладната врата, трепереше. Неговата дъщеря. Неговото дете. Единственото, което вероятно щеше да има някога.

Новороденото не беше само в церемониалната стая. Там бяха върховният жрец, АнсЛай, главният астролог и летописецът, натоварен със задачата да присъства и записва събития като това.

Дойката на бебето го бе обвила в бяло вълнено одеяло, преди то да бъде донесено и оставено само с тримата мъже. Плачещо за баща си, който нямаше да дойде да го спаси. Сърцето на С’Екс думкаше толкова яростно, че той усещаше ударите му в очите си. Не беше очаквал подобна реакция, ала навярно именно заради тази жар не му бяха позволили да докосне детето... или да остане насаме с него. Откакто кралицата бе родила преди около шест часа, му бяха позволили да види дъщеричката си само два пъти - веднъж, след като я бяха изкъпали, и сега, когато я бяха донесли в бялата мраморна стая без прозорци и с една-единствена врата... която се заключваше отвътре.

Мигът на раждането й бе решил така, предопределил бе то да се случи. Така повеляваше традицията. Звездите се бяха подредили по начин, който забраняваше тя да наследи престола, затова трябваше да бъде...

Влез вътре! - крещеше сърцето му. - Спри го, спри го, преди...

Тишина.

Изведнъж се възцари тишина.

Звук като на ранено животно се надигна в гърлото и изскочи от устата му, а ръката му, свита в юмрук, се стовари върху вратата с такава сила, че по гладката повърхност плъзнаха пукнатини.

Обезумял и смъртоносен, той знаеше, че трябва да се оттегли, преди да е извършил нещо също толкова немислимо, колкото онова, което се бе случило току-що. Препъвайки се в черните си одежди, С’Екс се завъртя и пое по коридора със залитане. Смътно си даваше сметка, че се блъска в стените, устремът му го тласкаше наляво-надясно, раменете му се удряха в гладкия бял мрамор.

Незнайно защо, мислите му се върнаха към една нощ преди близо две десетилетия, когато, застанал до изхода, бе чакал ТрезЛат, Помазания, да се появи и да опита да избяга. Сега самият той правеше същото, което ТрезЛат бе направил тогава.

Бягаше.

Без изобщо да се освободи.

За разлика от Трез, на когото не бе позволено да напуска двореца, С’Екс, в ролята си на кралски палач, можеше да го прави. Негово задължение бе и да следи всички, които влизаха и излизаха от палата.

Никой нямаше да се опита да го спре. И тази нощ това щеше да спаси животи.

Тази тишина, тази ужасна, оглушителна тишина разкъсваше мозъка му, до като той си проправяше път през лабиринта от коридори, насочвайки се към съвсем същия изход, до който се бе опитал да стигне и Трез. Трез, който също бе обречен от положението на звездите в мига на раждането му - по-важно от природата и възпитанието му.

Тези съзвездия, така далечни, толкова непознати, когато се раждаш, колкото бяха непознаваеми и когато пораснеш, определяха всичко. Статуса. Работата. Стойността ти.

За дъщеря му, също както и за Трез, те означаваха смъртна присъда.

Девет месеца бяха чакали раждането й; всички в Територията бяха затаили дъх, докато кралицата бе бременна. Толкова много церемонии, тъй като през двете столетия, откакто сегашната кралица се беше възкачила на престола, бе имало само една бременност, от която се бе родила принцесата. Естествено, на факта, че този път кралицата бе заченала от екзекутора, не само не бе отделено особено значение, но и никога не бе признато на всеослушание. По-добре би било да е някой аристократ. Втори братовчед с кралска кръв. Мъж, белязан със значимост от звездната си карта.

Или дори още по-добре - непорочно зачатие, чудо.

Уви, не беше така. Бащата бе той, който бе започнал като слуга и постепенно си бе спечелил доверие, достъп и много по-късно свещения акт на секс. Ала според тяхната матриархална традиция това нямаше особено значение; мъжът беше от второстепенна важност. Най-важен беше резултатът, детето... както и майка му.

Когато детето се бе появило, бе съществувала възможността като момиче то да измести сегашната наследница на трона, в зависимост от звездите. Макар че това би довело до друга смърт - тъй като можеше да има само една наследница на трона, настоящата принцеса щеше да бъде ритуално убита.

Всички бяха затаили дъх в очакване на новини. Записал грижливо часа и датата на раждането, главният астролог се бе оттеглил в обсерваторията и бе довършил изчисленията си по нощното небе.

С’Екс бе научил съдбата на детето си преди обикновените граждани, но след придворните: раждането нямаше да бъде оповестено. Кралицата щеше да потвърди, че сегашната й дъщеря си остава наследница. Животът щеше да продължи както преди.

И това беше всичко, неговата трагедия щеше да бъде погребана под дворцовия протокол, преклонението пред монарсите и дългогодишните астрологични традиции.

От самото начало бе знаел, че е възможно това да се случи, ала дали заради арогантност, или невежество, бе отхвърлял тази ужасяваща действителност.

Сегашната ужасяваща действителност.

Най-сетне изскочи в нощта навън и си пое рязко дъх, изпускайки го обратно на облачета. Никога не бе очаквал личната му история да се пресече с тази ръководена от звездите система, която властваше над всичко.

Адски глупаво от негова страна.

Подпрял ръце на коленете си, той се наведе и повърна в подрязаната умираща трева. Това като че ли проясни главата му, толкова, че му се прииска да го направи отново. Трябваше да стори нещо, каквото и да било... не можеше да се върне в двореца. .. като нищо щеше да убие първия, който му се изпречи на пътя, само за да се пречисти от болката.

Избавление, ако изобщо можеше да се нарече така, намери в дълга си. След случилото се току-що имаше неотложни задачи, за които постът му повеляваше да се погрижи.

Доста време мина, преди да успокои ума и емоциите си достатъчно, че да успее да се дематериализира, а когато най-сетне успя да разпилее молекулите си, той напусна пределите на Територията, изпълнен със странно съчувствие.

Беше сигурен, че в този миг кралицата не изпитва нищо. В резултат на звездната карта, невинният живот, на който беше сложен край преди малко, бе напълно обезценен, лишен от всякаква стойност, въпреки че бе излязъл от кралската утроба.

Звездите бяха по-важни от гените.

Открай време беше така. Така щеше да бъде завинаги.

Въпреки че бе едва септември, докато отиваше към центъра на Колдуел, палачът никога не бе преживявал по-студена нощ.