Сенките

16

А БАЛОН НЕ БЕШЕ СВИКНАЛ С НАСИЛИЕ. НИТО В СВЕТА НАВЪН и определено не и в къщата, под чийто покрив дъщеря му спеше, вземаше уроци по пеене и се хранеше заедно с него.

Когато Рейдж блъсна Троу в краката на Рот, Абалон трябваше да запуши устата си с ръка, за да заглуши ахването си. Беше ужасно немъжествено да демонстрира какъвто и да е шок пред Братството и той се молеше никой да не е забелязал.

Определено изглеждаха така, сякаш не бяха забелязали. Бяха насочили цялото си внимание към русокосия простичко облечен мъж, който в момента не беше нищо повече от изтривалка за войнишките ботуши на краля.

Рот се усмихна, оголвайки вампирски зъби, по-дълги от пръстите на Абалон.

- Не очаквай да ти помогна да се изправиш. - Докато Троу се надигаше на колене, кралят скръсти ръце на гърдите си. - И не ме моли за пръстена. Току-виж съм се изкушил да те прасна в лицето с него.

Когато стана на крака, Троу се изтупа и изпъна рамене. Не можеше да се мери с внушителните размери на Рот, но далеч не беше лека категория, тялото му бе тяло на войник, а не тънката като вейка фигура, която мъжете от неговата класа обикновено предпочитаха.

- С нищо не съм заслужил да ми поднесеш пръстена си - отвърна той с нисък, сериозен глас.

- Я виж ти, нещо, за което сме на едно мнение. - Плътните слънчеви очила, на Рот се наклониха натам, откъдето идваше гласът. - Е, Абдлошми съобщи, че си имал да ми кажеш нещо. - Напуснах Кор и шайката копелета.

- И сега искаш да пуснем възпоминателна марка - измърмори Бъч.

Веждите на Рот подскочиха, показвайки се над тъмните очила, сякаш не му беше приятно останалите да се намесват.

- Смяна на посоката, така ли?

- Целите на Кор вече не са и мои.

- Нима?

- Отдавна трябваше да го направя. - Троу хвърли поглед през рамото си... за неудоволствие на Абалон, към когото беше насочено вниманието му. - Както моят братовчед знае, аз нямам войнишко потекло. Поради обстоятелства извън моя контрол бях принуден да се възползвам от съмнителната милост на Кор. В замяна трябваше да му се отплатя със службата си. Както знаете, след като ме намерихте облян от кръв в онази уличка преди много, много месеци, той обикновено не се хаби с приказки, когато си осигурява лоялност.

Да, вярно бе, спомни си Абалон. Преди известно време братята бяха открили Троу, оставен да умре от рана в корема, която не беше нанесена от лесърско острие. Всъщност, доколкото Абалон беше чул, Троу бе ранен от самия предводител на шайката. Братята го бяха прибрали, за да се опитат да получат информация, след което го бяха пуснали да си върви със съобщение за Кор.

Говореше се, че Лейла му беше давала от кръвта си, докато той беше на прага на смъртта; предложила бе вената си на онзи, когото бе смятала за благороден воин, а не враг на краля.

Истинска каша.

Ноздрите на Рот се разшириха, сякаш изпитваше миризмата на Троу.

- И какво очакваш да направя аз с тази новина? Не се засягай, но това, къде си и с кого си свързан, изобщо не ме засяга.

- Ами информация за това, къде спят шайката копелета?

- И ти ще ми я дадеш. - Гласът на Рот звучеше отегчено.

- Мислиш, че лъдса?

- Да си чувал за Троянското копеле? - процеди Ви. - Защото в момента точно него гледам.

Рот стисна челюст.

- Дай ни адреса, щом искаш. Но също като политическите ти симпатии, свърталището на шайката копелета определено не е начело на списъка ми със задачи.

- Значи, си глупак...

Като един братята се хвърлиха напред и единствено мощният вик на Рот им попречи да смъкнат кожата от тялото на Троу.

Кралят се приведе напред и понижи глас почти до шепот.

Направи си услуга, задник такъв, и го карай по-кротко. Тези бесни копелета тук имат склонност невинаги да чуват, дори когато става дума за заповеди от моя страна, а и те харесват толкова малко, колкото и аз. Ако искаш да доживееш до следващия залез, внимавай какви ги говориш.

- Би трябвало да те интересува какво прави Кор - не отстъпваше Троу. - Той е способен на всичко, а войниците му страдат от същата всеотдайна преданост, с която се отнасят и твоите към теб.

Рот се изсмя и този звук бе по-зъл и смъртоносен от неприкритата агресия, която братята бяха показали току-що.

- Благодаря за съвета. Ще го имам предвид. Абалон?

Абалон изписка и подскочи напред.

- Да, господарю.

- Възнамеряваш ли да приемеш този мъж в дома си? Като роднина?

- Не, вече му казах, че още тази нощ трябва да си тръгне.

- Не го гони само заради мен. Все ми е едно дали ще остане, или ще си тръгне.

Абалон се намръщи... и се запита дали това не означава, че ще бъде понижен.

- Верен съм единствено и само на вас. В моите очи той е опетнен, независимо с кого е свързан сега.

Рот издаде неопределен гърлен звук и отново обърна лице към Троу.

- Казваш, че с Кор имате различни приоритети?

- Да.

- И не възнамеряваш да следваш неговите цели?

- Не. Определено не възнамерявам.

Последва пауза, в която ноздрите на Рот се разшириха, сякаш отново искаше да изпита миризмата му.

- Много добре тогава. - Кралят кимна на личната си охрана. - Да си вървим. Чака ме истинска работа.

Никой не помръдна. Нито братята. Нито Троу. Най-малко пък Абалон, който имаше чувството, че мокасините му бяха залепнали за пода.

- Ви - изплющя гласът на краля. - Да си вървим.

След един неловък момент Вишъс и Бъч пристъпиха напред и като застанаха от двете страни на краля, излязоха заедно с него, следвани от Зейдист. Другите останаха в стаята, за да охраняват Троу, докато кралят не се озовеше на безопасно място извън имението.

- Абалон - обади се Рот, когато стигна до входната врата.

При звука на името си Абалон побърза да излезе и прекоси фоайето, а сърцето му се блъскаше в гърдите. Отдавна знаеше колко много обича своя крал, но мисълта, че може да изгуби мястото си да помага на обикновените граждани да се срещат с него и да намират помощ...

- Не , не си уволнен - прошепна Рот. - За бога, какво ще правя без теб?

- О, господарю, аз...

- Чуй ме, Абалон. Искам да му позволиш да остане тук толкова дълго, колкото поиска. Изобщо не вярвам на историята, която ми сервира. Може и да е напуснал Кор и неговите копелета, по му нямам никакво доверие, а съм твърдо убеден, че е най-добре да държиш враговете си близо до себе си.

Разбира се, господарю. Да, да, разбира се. - Абалон се поклони, макар изведнъж да бе скован от безпокойство. - Ще сторя всичко, което поискате.

И отново, сякаш можеше да чете мисли, Рот добави:

- Знам, че се безпокоиш за дъщеря си. Докато не се оправим с всичко това, защо тя не се настани в къщата ми за аудиенции? Може да си вземе компаньонка, а мястото е под постоянна охрана.

Ви дойде малко по-близо.

- Имаме два отделни тунела, излизащи от подземните апартаменти и ще изпратим някой от нашите догени да се грижи за нея. Тя ще бъде в пълна безопасност.

Прескъпа Скрайб Върджин, помисли си Абалон.

После обаче си спомни, че напоследък Парадайз не я свърташе на едно място, и то не бе, понеже беше влюбена или изгаряше от нетърпение да се обвърже. Тя беше млада, жизнена девойка с цял куп качества, но заради аристократичния и произход възможностите й бяха ограничени. Може би щеше да й се отрази добре да излезе за малко от къщата.

И определено не искаше Троу да е близо до нея.

Разкъсван между бащинската загриженост, дълга към своя крал и тъгата, че единствената му дъщеря пораства, той кимна, макар да му се повдигаше.

- Да, моля. Мисля, че това много ще й хареса.

Лично ще се погрижа тя да бъде в безопасност - обади се Зейдист и кимна веднъж, сякаш даваше обет. - Аз също имам дъщеря. Разбирам те.

Да, помисли си Абалон. Чувал бе, че Зейдист, въпреки страховития си вид, всъщност бе уседнал семеен мъж с дъщеричка, която обичаше повече от всичко.

Неочаквано Абалон се почувства по-добре и се поклони на белязания воин.

- Благодаря, господарю. Тя е най-скъпоценната ми обич.

- Много добре. Разбрахме се. - Изведнъж Рот вдигна глава, сякаш гледаше над рамото на Абалон към библиотеката. - Кор е предсказуем в своята бруталност, съвършен пример за някой, излязъл изпод ръцете на Блъдлетър. Ала последното домогване до престола ми беше тактическо и включваше законите и обичната ми нечистокръвна кралица. Така воюват аристократите. Планът не е бил на Кор... сигурен съм, че е бил изготвен от Троу. Няма друго обяснение. Така че той може и да е прекъснал отношенията си с Кор и макар че не изрече нито една лъжа там вътре, още известно време няма да знаем на кого наистина с верен.

Абалон не беше възнамерявал да го направи, но преди да се усети, ръцете му се протегнаха и уловиха десницата на Рот. Поднесе черния диамант на краля към устните си и го целуна.

И за кой ли път си помисли, слава на Скрайб В ърджин, че на престола седи правилният мъж.

- Аз съм верен на вас, кралю - промълви той. На вас и на никой друг.

* * *

След като Рот беше далеч не само от имението, по и от квартала, беше време да покажат среден пръст на Троу и да отидат да проучат адреса, който копелето им беше дало.

Рейдж излезе последен от библиотеката и от любов към спорта реши да уплаши Троу, докато минаваше покрай пет. Копелето отскочи назад и вдигна ръце, за да закрие лицето си.

Женчо.

Когато излязоха на моравата, извади телефона си и написа съобщение, което гласеше: Всичко наред. Рот и останалите ок. Изскочи друга задача. Направи пауза и добави: С какво си облечена?

Накани се да прибере телефона, но после се намръщи и изпрати съобщение на още един номер: Как си? Трябва ли ти нещо?

- Окей, готови ли сме? - попита Вишъс.

Фюри и Зи кимнаха; Рейдж прибра телефона си и изпука кокалчетата на пръстите си.

- Ще ми се копелетата да са там. Имам нужда от един хубав бой.

- Не си само ти - измърмори някой.

Един по един те се изпариха и се понесоха по въздуха като бъркотия от молекули, отправяйки се към едно съвършено различно място. Приеха физическите си очертания в една затворена уличка в квартал, обитаван най-вероятно от хора, които раждаха дете след дете, работеха на две места (нископлатена офис работа, на дъното на корпоративната стълбица) и отчаяно мечтаеха да сменят старичките си БМВ-та с някой от по-луксозните модели.

Юпита в зародиш. Опазил ги Господ.

Без да издадат нито звук, те всички наизвадиха оръжията си, след което се разделиха и се приближиха до въпросната къща от четирите посоки на света.

Рейдж си сложи черна качулка, така че русата му коса да не се вижда чак толкова в нощта, и сви зад задния ляв ъгъл, дематериализирайки се между дърветата, и се приближи, използвайки дънерите за прикритие. След това се опита да разбере какво се крие под покрива, зад солидните стени, далеч от тъмните прозорци.

Не усети признаци за ничие присъствие. Не зърна дори искрица светлина. Никакви сенки не се движеха вътре. Никакъв звук, нито от вътрешността на къщата, нито отвън. Провери положението при Зи, когото можеше да види с крайчеца на лявото си око, и Фюри, който беше от дясната му страна, посочи нагоре... и се дематериализира на покрива.

Остана приклекнал, давайки си сметка, че е отлична мишена, очертан на фона на нощното небе. Нямаше луна, което беше добре, но въпреки това беше удобна цел, както си седеше там горе. Отправи се към комина, облегна се на него и се заслуша.

Нищичко.

Отдолу се разнесе изсвирване и като затвори очи, той се дематериализира обратно на земята.

Зи, Вишъс и Фюри стояха заедно отзад.

- Горе е чисто - прошепна Рейдж.

- И вътре не виждам нищо - съгласи се Фюри.

Ви се взираше в къщата.

Значи, трябва да приемем, че са заложили капани.

Да, съвсем същото си мислеше и той.

- Имаш ли нещо за обезвреждане? - попита Рейдж.

Ви извъртя диамантените си очи.

- Нали знаеш, че съм истински бой скаут - винаги готов.

- Как ще го направим?

Решиха да проникнат през един от кухненските прозорци. Вратите биха били прекалено очевидни, също като комина и гаража.

Ви отиде до задната веранда, извади черния си кинжал и се приближи до прозореца над умивалника. Допря острието до стъклото и описа кръг, след което допря сияещите си пръсти до изрязаната окръжност и я извади, за да не падне вътре.

Три. Две.

Едно...

Тишина.

Рейдж се огледа наоколо, ослушвайки се за какъвто и да било звук: стъпки из храсталаците, изщракванс на освободен предпазител на пистолет, прошумоляване на дреха.

Нищо.

Ви пъхна нормалната си ръка през дупката, която беше направил, и щракна джобното си фенерче. Тънкият лъч светлина разкри най-обикновена кухня: хладилник, печка, шкафове. Нищо подозрително - никакви кутии или торби, от които стърчат жици, никакви пиукащи светлинки, нито дори алармен панел.

- Готови? - попита той.

Рейдж вдиша дълбоко, преценявайки въздуха, който излизаше от къщата. Миризмата на мъжка пот, алкохол, тютюн, препарат за почистване на пистолети... пица... печено месо.

И то прясно.

- Аз ще вляза пръв - каза той. Благодарение на звяра, който носеше в себе си, от тях четиримата бе най-вероятно той да оцелее при избухване на бомба - усетеше ли каквато и да било екстремна температура, болка или агресия, другото му „аз“ щеше да се събуди за частица от секундата, осигурявайки му люспи, които бяха по-непробиваеми и от най-добрата бронирана жилетка.

- Внимавай, братко - каза Фюри.

- Винаги. Тепърва ме очакват още много вкусни яденета.

Рейдж се дематериализира и прие очертанията си върху покрития с линолеум под. И отново - чакане.

Не се задействаха никакви аларми. Нямаше засада. Нищо, което да издава или дори да загатва за нападение. Дъските на пода скърцаха и стенеха под тежките му ботуши.

Това беше всичко.

- Достагъчно, Холивуд - разпореди се Ви през дупката в прозореца. Влизам.

Той се присъедини към него, а близнаците останаха да пазят навън. С бързи, отработени движения, Ви си сложи очила за нощно виждане и се огледа. Извади флакон със спрей и като натисна бутона, се завъртя в кръг.

Чисто е, доколкото мога да видя.

Рейдж хвърли поглед към задната врата.

Ето къде бил панелът за охранителната система.

Върху панела не светеше нито една лампичка. Нито зелена, сигнализираща, че може да се движиш свободно. Нито червена, издаваща, че системата е задействана.

Ще трябва да прегледаме цялата къща - мрачно каза Ви.

Рейдж кимна.

- Аз ще се заема с първия етаж.

- Ще го направим заедно.

С предпазлива стъпка двамата отидоха в предната част на къщата, Ви - все така с очилата за нощно виждане на носа си. Рейдж усети как по гърба му пробягват тръпки - звярът му също беше нащрек.

Предното помещение очевидно бе мястото, където копелетата бяха прекарвали по-голямата част от времето си. Имаше дивани, подредени в кръг, а миризмите бяха най-силни - Рейдж предположи, че през деня бяха дърпали пердетата и бяха спали тук, вместо в мазето.

Подът беше осеян с боклуци - празни кутии от куршуми, издаващи, че разполагат и с четиресеткалиброви пистолети, и с пушки. Празни бутилки от уиски. Найлонови торбички, пълни с опаковки от протеинови блокчета, шишета с ибупрофен със свалени капачки и топчета бинт, изцапани със засъхнала кръв. Отворена кутия от пица, в която бе останало едно-единствено парче... студено, но не и мухлясало.

- Вече не живеят тук - каза Ви.

- И са се изнесли на пожар - измърмори Рейдж, побутвайки едно найлоново пликче със стоманения връх на ботуша си.

Нямаше нито една раница, сак или каквато и да било чанта. И макар че шайката копелета едва ли притежаваха купища лични вещи, не бяха оставили след себе си нито един забравен чорап, резервен чифт войнишки ботуши или дори гребен.

Докато се приближаваше до подножието на стълбището, Рейдж усети, че телефонът вибрира във вътрешния джоб на коженото му яке. Не можеше да го провери точно сега обаче. Нямаше намерение да оплеска нещо в тази изоставена къща, а колкото по-навътре влизаха с Ви, толкова по-голяма бе вероятността да се натъкнат на нещо, което би могло да им коства ръка. Крак.

Живота.

Такава бе реалността на работата им и тя бе нещо, което Рейдж приемаше, защото, първо, нямаше намерение да остави когото и да било да разиграва расата или краля му, независимо дали бяха цял куп вонящи лесъри, или пък шайката задници на Кор. И второ, не беше, като да го биваше за нещо друго.

Е, освен да яде и да се чука, нещо, от чиято липса изобщо не можеше да се оплаче в свободното си време. По дяволите, дори сега, докато бяха в пълна бойна готовност, с част от ума си вече броеше часовете, които му оставаха, докато се прибереше и смъкнеше и последното късче плат от своята Мери.

Нощи като тази го караха да си представя с блаженство как я чука седем часа без прекъсване.

Тръсна глава, за да се съсредоточи, и отиде до стълбището.

- Качвам се - каза на Ви.

- Изчакай ме.

Но разбира се, той не го направи. Просто пое нагоре, поставяйки единия си крак пред другия. Вероятно глупав ход, но открай време не умееше да чака.

Просто не му беше в природата.