Сенките

47

МАЛКО ПРЕДИ ПЪРВИЯТ ЦИВИЛЕН ДА ПРИСТИГНЕ ЗА СРЕЩАТА си с краля, Парадайз с немалка гордост връчи една папка на баща си.

- Преработих списъка с ангажименти. Вярвам, ще откриеш, че това ще улесни и теб, и краля.

Баща й се усмихна, когато отвори папката и видя списъка, който включваше имената на всеки от гражданите, потеклото му, настоящото му питане, както и всички минали проблеми, за които Рот се беше погрижил.

- Това е... много полезно - каза той, докато проследяваше колоните с показалец.

- Помислих си, че бих могла да подобря начина, по който се правят нещата.

Баща й вдигна поглед.

- И успя.

- След това... - Парадайз извади следващия лист - имаме по-подробно досие за всеки подчинен.

Абалон се намръщи, докато преглеждаше бележките й и прелистваше докладите.

- Откъде събра всичката тази информация?

- Имам си своите източници. - Тя се усмихна широко. - Е, добре де, част от нея идва от страниците им във Facebook, а останалото научих от мои приятели.

- Това е... не знаех, че той е обвързан. - Баща й обърна папката към нея. - Наистина?

- Миналата година. Било е съвсем скромно. - Парадайз снижи глас, въпреки че бяха сами. - Говори се, че тя била бременна.

- Аха. И сега той иска обвързването да бъде узаконено?

- Тя скоро ще роди. Ако бях на мястото на Рот, бих спестила на горкия мъж унижението на твърде много въпроси за датата, на която се очаква малкото, и бих му дала уважението, което той иска да осигури на детето си...

- Опитваш се да вземеш работата на баща си, а? - разнесе се гласът на Рот и Парадайз подскочи, виждайки Слепия крал да застава на прага.

- Не исках да... о, не, аз...

Кралят се усмихна.

- Впечатлен съм от мисленето ти. Продължавай в същия дух.

С тези думи той и кучето му минаха в трапезарията.

- Не си чувствам краката - промълви Парадайз.

Баща й я прегърна.

- Надхвърляш всички очаквания, които имах.

Парадайз се отдръпна и преметна коса над рамото си.

- Работата ми харесва. Наистина.

- Толкова се гордея с теб.

За да скрие руменината, избила по лицето й, Парадайз се настани зад компютъра, за който вече мислеше като за свой.

- Как е положението вкъщи? С...

- Всичко е наред. Аз съм добре, макар че ми липсваш.

- Мога да се върна.

- Не, не, най-добре е да останеш тук. - Абалон пъхна папката под мишницата си. - С Пейтън добре ли си изкарахте снощи?

- Той си тръгна веднага след теб.

Баща й се намръщи.

- Надявам се, че не сте се скарали?

- Има толкова остаряло мислене.

- Все пак произхожда от традиционно семейство.

Парадайз взе една химикалка от бюрото. Потупа с нея по дланта си и придърпа тъмносинята пола надолу към коленете си.

- Ъъъ... татко.

- Да?

Поемайки си дълбоко дъх, тя отвори най-горното чекмедже и извади молбата за прием в програмата на тренировъчния център.

- Татко, някога би ли ми позволил да направя нещо подобно?

Подаде му листовете и докато очите му пробягваха по думите, тя побърза да продължи:

- Не казвам, че искам да се бия или нещо такова. Просто те приемат и жени и аз...

- Битки? Тук... тук става дума за битки.

- Знам. Ала виждаш ли... - Тя се пресегна и посочи един абзац във встъплението. - Казват, че могат да обучават и жени...

- Парадайз.

Начинът, по който изрече името й, красноречиво говореше какво мисли по въпроса: комбинация от не-ставай-глупава и недей-да-разбиваш-сърцето-ми.

- Това не е за теб.

- Защото съм жена, нали? - отвърна тя горчиво. - Което означава писалища и документи, и нищо повече... и то докато не се обвържа...

- Тук става дума за война. Имаш ли представа какво означава това наистина? - Той смачка молбата. - Смърт, която само чака да те сграбчи. Това не е Холивуд или някаква романтична фантазия.

Парадайз вирна брадичка.

- Знам.

- Нима?

- Не съм толкова изолирана от всичко, колкото си мислиш. Семейството, което изгуби в нападенията, бе и мое семейство, татко. Мои приятели загинаха. Знам за какво става дума.

- Не, Парадайз. Няма да ти разреша. - Абалон се наведе и изхвърли молбата в кошчето. - Това не е за теб.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе от стаята, успявайки незнайно как да затръшне вратата в лицето й, въпреки че тя си остана на пантите.

Троу се материализира на половин километър от къщата, където Абалон ходеше всяка вечер.

GPS устройството, което беше пъхнал във външния джоб на палтото му от камилска вълна, бе сработило съвършено. А кварталът определено си го биваше.

Никак не беше зле.

Шляейки се нехайно, той разглеждаше къщите, докато се приближаваше до източника на сигнала, който телефонът му приемаше. Всъщност правилната дума би била „имения“. Постройките наоколо бяха прекалено внушителни, за да бъдат просто къщи: издигащи се на няколко етажа, далеч от улицата, те бяха облени в ярка светлина, сякаш богаташите, които живееха в тях, не можеха да понесат мисълта, че положението им би могло да бъде пренебрегнато през нощта.

Докато вървеше, Троу трябваше да положи усилие да овладее раздразнението си. Битките му липсваха повече, отколкото бе очаквал. Всъщност липсата на кръвопролитие - от какъвто и да било вид - го изпълваше със странно недоволство. Когато за първи път бе тръгнал с шайката копелета, агресията и кървищата го бяха ужасили. Няколко века по-късно обаче воюването се бе превърнало в нещо нормално.

Имението, което изникна пред него, бе префинена съвременна версия на средновековната купчина камъни, в която шайката бе живяла в Древната страна. Троу спря пред него. Вътре се движеха фигури, минаваха покрай прозорци, обрамчени от тежки завеси, а осветлението огряваше изобилие от злато и сребро по стените.

И ето че Троу вече не мислеше за някогашната бърлога на Кор. Спомените му се върнаха към мястото, от което идваше наистина, към богатия му привилегирован произход.

Воден от желание да отмъсти за сестра си, той се бе продал на дявола. Сега, след като бе сключил тази сделка, беше останал беден, сам и без никакви перспективи.

Единственото му огнище бе неговата амбиция. Поне пламъците в него бяха достатъчно силни, за да го стоплят през идващите зимни месеци.

Продължи напред, а студът го хапеше през коженото яке, все още изцапано с кръвта на лесърите, които бе убил преди няколко нощи.

Преди всичко да се промени.

Къщата, която търсеше, се намираше вляво, от отсрещната страна на улицата. Тя бе величествена и стара, белокаменно здание с красива структура и поддържано така, както само някой много богат би могъл да си позволи: никаква лющеща се боя, никакви опърпани храсталаци, никакви продънени дъски на верандата или покрива.

За разлика от останалите наоколо, вътре не се виждаше нищо.

Завесите бяха спуснати и толкова тежки, че през тях не се процеждаше нито струйка светлина. На алеята отпред нямаше коли, ала докато чакаше, скрит зад един храст, Троу зърна двама души да отиват към входната врата, въпреки че не бяха пристигнали с никакво превозно средство.

Защото бяха вампири, дематериализирали се до тук.

Десет минути по-късно се появи нов посетител. Петнайсет минути след това - още двама. Бяха дискретни и не всички използваха входната врата - несъмнено, за да избегнат подозрение.

Троу си провери телефона, макар да знаеше, че това е правилното място. Да, Абалон бе там вътре.

Придържайки се в сенките, той остана още известно време не защото имаше план да проникне вътре, а защото тепърва трябваше да си състави такъв. Амбицията му, колкото и да беше силна, все още не беше поела командването - първо трябваше да разузнае, да открие слабите места, да си създаде стратегия.

Някаква кола зави зад ъгъла и се зададе по улицата. Когато мина под лампата от другата страна на улицата, Троу забеляза, че е тъмен ролсройс с характерния бял преден капак.

А той си стоеше тук, без автомобил.

Всъщност липсата му на перспективи беше проблем.

Как щеше да събере каквито и да било средства, зачуди се той. Как щеше да се издържа, докато си намери съюзници? Отговорът, когато го осени, бе толкова очевиден, че сякаш съдбата бе огряла път в мрака пред него. Да, помисли си, това бе начинът...

Миг по-късно той се прибра в прекрасната си квартира при Абалон с усмивка на лице.