Сенките

Пролог

Територията на с’хийб, палатът

Стъпките на ТрезЛат оставяха червени дири върху белия мрамор. Червени като рубин. Червени като гнева, който го изгаряше до мозъка на костите.

Кръвта бе негова, ала той не усещаше никаква болка.

Все още стискаше оръжието, с което току-що бе извършил убийство - сребърно кухненско ножче, не по-дълго от дланта му и широко колкото показалеца му. От него капеше кръв, ала не тя оставяше кървавите следи зад него. Беше пострадал в битката. Хълбокът. Бедрото му. Може би рамото - не беше сигурен.

Коридорът беше дълъг цяла миля, таванът му се извисяваше в небето, а той нямаше представа какво го очаква в другия край. Отчаяно се молеше да е врата. Все трябва да имаше някаква врата - в тази посока се излизаше от двореца, така че трябваше да има изход. А когато го откриеше? Нямаше представа как ще си пробие път навън. Но пък не бе имал представа и как да убие друг мъж, а ето че само преди няколко минути бе сторил именно това.

Нямаше и план за онова, което го очакваше вън от двореца, нито как щеше да се прехвърли през стените, опасващи Територията. Нямаше представа къде да отиде, какво да стори. Знаеше единствено, че не може да остане нито миг повече в онази килия. Тя бе достатъчно луксозна - пухено легло, застлано с копринени чаршафи, и баня с басейн, както и личен готвач, който да се грижи за храната му. Разполагаше с книги, написани от мъдреците на сенките, и цял екип от специалисти, обграждащи го с всички грижи, от които би могъл да се нуждае - лечение, къпане, упражнения. А облеклото му? Сега разкъсаните му дрехи бяха обсипани със скъпоценни камъни от кралска съкровищница диаманти и изумруди, и сапфири искряха по одеждите му.

Въпреки това тялото му бе много по-скъпоценно от богатствата, които го обгръщаха.

Трез беше свещеният угоен телец, безценен жребец за разплод, мъжът, при чието раждане звездите бяха предвещали, че именно той ще стане родоначалник на следващото поколение кралици.

Все още не беше призован за сексуална служба, но и това щеше да стане, когато принцесата, с която щеше да бъде обвързан, достигнеше астрологична зрелост.

Трез погледна през рамо. Никой не идваше след него, но това щеше да се промени в мига, в който откриеха сгърченото тяло на пазача... което нямаше да се забави дълго. Винаги все някой наблюдаваше.

Само ако можеше...

Пред него една врата, която до този миг се сливаше със стената, се плъзна настрани и на пътя му се изпречи внушителна фигура в черни одежди.

Качулка от метални брънки скриваше лицето на С’Екс, палача на кралицата, но и нямаше нужда то да се вижда.

Гласът му, дълбок и зъл, бе въплъщение на неприкрита заплаха.

- Ти уби един от мъжете ми.

Трез се закова на място и дългите му одежди, които се влачеха зад него, се разстлаха неподвижни на пода. Сведе поглед към ножа в ръката си - смешното „оръжие“ беше безсилно срещу сянката пред него. Сребърното острие бе създадено да разрязва круши и ябълки, дори не и крехко филе.

А екзекуторът нямаше нищо общо с онзи пазач.

- Опитваш се да избягаш. - Въпреки че не направи нито крачка повече, С’Екс изглеждаше по-близо до него. - Което е не просто недопустимо от моя гледна точка, но и е в разрез със закона.

- Тогава ме убий - уморено каза Трез. - Разкъсай тялото ми на парчета и ги зарови извън Територията, както се полага на предател като мен.

- Би трябвало да направя точно това. Като възмездие, задето отне живота на един от стражите ми. - С’Екс скръсти тежките си ръце пред масивните си гърди. - Ала всеки удар на сърцето ти, всяка глътка въздух в дробовете ти са свещени. Така че тази възможност ми е отнета... както и на теб.

Трез затвори очи за миг. Родителите му възторжено бяха посрещнали новината, че един от двамата им синове близнаци е роден в съвършения миг във времето, предопределена от звездите секунда, която щеше да промени изцяло семейството им; за тях - благословия, придружена с богатство и издигане в обществото, за него - проклятие, отнело му живота приживе.

- Дори не си го помисляй - предупреди палачът.

Трез отвори очи и видя, че бе допрял ножа до собственото си гърло. Ръката му трепереше, но въпреки това притискаше острието достатъчно силно, за да среже кожата над артерията си.

Кръвта му, топла и кадифена, погали свития му юмрук.

Смехът му отекна налудничаво в собствените му уши.

- Нямам какво да губя, нищо освен доживотна присъда за престъплението, че съм се родил.

- О, аз пък си мисля, че имаш. Не, не извръщай поглед. Ще искаш да видиш това.

Екзекуторът кимна към отворената врата и нещо бе изтласкано през нея...

- Не! - изкрещя Трез и гласът му проехтя в коридора. - Не!

- Значи, го позна. - С’Екс свали ръце от гърдите си и запретна ръкави, разкривайки окървавените си кокалчета. - Въпреки усилията ми. Но разбира се, вие двамата сте заедно от... колко време?

Зрението на Трез се замъгли, докато се опитваше да улови погледа на брат си. Ала това беше невъзможно - Ай Ем беше в безсъзнание. Главата му се люшкаше на една страна, лицето му бе така подпухнало от побоя, че чертите му бяха станали неразпознаваеми... тялото му беше увито в нещо като износен кюжек чувал, който го обгръщаше от коленете чак до раменете, пристегнат с месингови катарами. Петна, стари и пресни, потъмняваха кафявите им каиши и помътняваха лъскавите метални части.

- Дайте ми го - нареди С’Екс и като сграбчи гърба на чувала, повдигна отпуснатото тяло на Ай Ем така леко, сякаш вдигаше чаша вино.

- Недей... - примоли се Трез. - Той няма нищо общо... пусни го да си върви....

По някаква причина люлеещите се крака на брат му се отпечатаха с болезнена яснота в съзнанието му. Останала му бе само една обувка, другата вероятно се бе изгубила при отвличането и мъченията, на които бе подложен. И двете му стъпала бяха обърнати навътре, палците им се докосваха, единият - изкривен под неестествен ъгъл заради строшения глезен.

- Хайде сега, Трез - каза С’Екс. - Нима наистина мислеше, че твоето решение няма да засегне и него? Искам да оставиш ножа. Не го ли направиш, ще взема това тук... - Палачът разтърси безчувственото тяло на Ай Ем. - И ще го събудя. И знаеш ли как ще го направя? Като взема ей това... - в свободната му ръка се появи нож с назъбено острие - и го забия в рамото му. А после ще го завъртя, докато не започне да пищи.

Трез запримига учестено, за да прогони сълзите.

- Пусни го. Това няма нищо общо с него.

- Остави ножа.

-Пусни го...

- Искаш ли демонстрация?

- Не! Пусни го...

С’Екс намушка рамото на Ай Ем с такава сила, че острието сряза кожения чувал и потъна дълбоко в плътта.

- Да го завъртя ли? - Гласът на С’Екс надвика писъка. -Да? Или ще пуснеш ножчето за масло?

Сребърното острие издрънча върху мраморния под, ала звукът беше заглушен от хрипливото накъсано дишане на Ай Ем.

- Така си и мислех. - С’Екс извади ножа и от гърдите на Ай Ем се откъснаха степания и кашлица; кръв опръска пода. -Да се върнем в покоите ти.

- Първо го пусни да си върви.

- Не си в положение да поставяш условия.

От скритата врата се изсипаха рояк стражи - фигури в черни одежди и маски от метални брънки. Не го докоснаха. Беше им забранено. Вместо това го обкръжиха и поеха напред, тласкайки го с телата си. Принуждавайки го да се върне там, откъдето беше избягал.

Трез опита да се съпротивлява срещу вълната от тела; надигна се на пръсти, мъчейки се да зърне брат си.

- Не го убивайте! - извика той. - Ще се върна! Ще се върна... само не го наранявайте!

С’Екс не помръдна от мястото си; светлината играеше по назъбеното окървавено острие в ръката му, вдигнато високо, сякаш обмисляше кой жизненоважен орган да прониже със следващия си удар.

- От теб зависи, Трез. Зависи единствено от...

Нещо се прекърши.

По-късно, когато бялата светлина, спуснала се като пелена пред очите на Трез, се отдръпна, а залялата го вълна се оттегли, когато ревът бе заглушен, а странната болка в дланите му се плъзна нагоре по ръцете му, когато вече не стоеше прав, а бе на колене, той щеше да си даде сметка, че първият страж, когото бе убил тази нощ, не се бе оказал последният.

Щеше да си даде сметка, че незнайно как бе убил с голи ръце всички, които го заобикаляха...

...а С’Екс все така стоеше там заедно с брат му.

Онова, което щеше да се запечата в паметта му по-ясно от смъртта, която беше посял, и ужаса от пленничеството на Ай Ем заедно с него, по-ясно от металическия дъх на алената кръв, оцветила не само стъпките му по пода, бе тихият смях, долетял през металните брънки, закриващи лицето на палача.

Тих смях.

Сякаш екзекуторът одобряваше клането.

Трез обаче не се разсмя, а заплака, вдигнал окървавените си изпорязани ръце към лицето си.

-Астрологичните карти не са ни излъгали - каза С’Екс. -Ти наистина си сила в този свят, достоен за възпроизвеждане.

Трез се свлече на една страна, рухна в кръвта, а скъпоценните камъни по, одеждите му се впиха в плътта му.

- Моля те.муски го да си върви...

- Прибери се в покоите си. Доброволно и без да нараниш никой друг.

- И тогава ще го оставиш да си върви?

- Не само ти можеш да убиваш. А за разлика от теб, аз съм обучен в изкуството да карам живите същества да страдат. Върни се в покоите си и аз няма да направя така, че на брат ти да му се прииска, както искаш самият ти, да не се е раждал.

Трез сведе очи към ръцете си.

- Не съм молил за това.

- Никой не е молил да се роди. - Екзекуторът повдигна тялото на Ай Ем малко по-високо. - А понякога не се моли и да умре. Ти обаче се намираш в позиция да контролираш второто, що се отнася до този мъж. И така, какво избираш? Да се съпротивляваш срещу една съдба, която не можеш да промениш, обричайки този невинен да страда дълго и мъчително? Или да изпълниш свещения си дълг, който толкова много преди теб са смятали за чест?

- Остави ни да си вървим. Пусни и двама ни да си вървим.

- Не зависи от мен. Звездите бяха ясни. Съдбата ти беше предначертана от контракциите на майка ти. В състояние си да се съпротивляваш на това толкова, колкото и на тях.

Когато Трез най-сетне се опита да стане, усети, че подът е хлъзгав. Кръв. Кръвта, която той беше пролял. А когато се изправи, трябваше да си проправи път между ужасяващата купчина тела, прекрачвайки животи, които не бе имал право да отнеме.

Стъпалата му оставяха червени дири по мрамора. Червени като рубин. Червени като сърцето на огън.

И вървяха успоредно на онези, които бе оставил преди малко, отдалечаваха се от изхода, който така отчаяно беше търсил.

Би му вдъхнало смелост, ако знаеше, че двайсет години, три месеца, една седмица и шест дни по-късно щеше да се освободи и да остане свободен дълго след това.

И вероятно би го разтърсило до дъното на вцепенената му душа, ако знаеше, че един ден щеше да се върне в палата доброволно.

Думите на палача в онази нощ се бяха оказали верни.

Съдбата бе равнодушна и неизбежна като вятъра, подхванал някое знаме - развяваше тъканта на живота насам-натам, подлагаше на прищевките си онзи, когото бе уловила в своя плен, без дая е грижа какво би искал той.

Или за какво би се молил.