Сенките

31

НИТО ЗА МИГ.

Парадайз не беше мигнала нито за миг в прекрасната къща. В началото, защото, развълнувана, че цялото място е на нейно разположение, беше обиколила всяка гостна, спалня и баня, дивейки се на произведенията на изкуството, мебелите, интериора... на два пъти. След това бе дошъл ред да си избере спалня в подземното ниво (беше си избрала онази отляво) и да разопакова, разопакова, разопакова.

Вучи, любимата й прислужница, бе понечила да си постеле да легне в късия коридор с каменни стени между двата подземни апартамента, ала Парадайз бе настояла да се настани в отсрещната спалня. Това бе довело до поредица от протести, при което слугинята, хваната натясно между директна заповед и неудобството, с което я изпълваше мисълта да живее в подобен лукс, едва не бе получила нервен срив.

В крайна сметка (и както обикновено) Парадайз се беше наложила.

След което се беше оттеглила в „своята“ спалня, преоблякла се бе за сън (панталон за йога и суетшърт с логото на университета „Сиракюз“, както спеше от години) и бе открила поредната добра новина - безжичният интернет не се нуждаеше от парола. Излегната върху кадифената завивка, тя бе проверила Twitter, Facebook, няколко блога и два вестника... продължавайки упорито да пренебрегва съобщенията от Пейтън. Когато клепачите й най-сетне бяха започнали да натежават, бе оставила телефона си настрани и бе придърпала половината завивки върху себе си.

Само за да установи, че изобщо не е в състояние да заспи.

Дори след като бе затворила очи, бе продължила да мисли за онова, което баща й й беше обяснил, че ще прави, когато се свечери, за да му помогне с работата за краля.

И разбира се, мисълта, че баща й бе сам в къщата с онзи техен отдавна изгубен братовчед. Ами ако се опиташе да го нарани?

Така че, да, помисли си, докато заставаше пред огледалото в банята. Не беше мигнала... дори и когато очите й бяха затворени. Добрата новина бе, че чакането беше свършило. Според съобщението от баща й той щеше да се появи до петнайсетина минути, което очевидно означаваше, че не му се бе случило нищо лошо.

Интересно, направо бе слисана колко силно копнееше да го види. След всички тези години, в които се бе молила за малко свобода, когато най-сетне я бе получила, тя бе помрачена от носталгия по дома.

- Ала сега ще се заловя за работа.

Обърна се настрани и опъна тъмносиния си блейзър. Подръпна бялата си блуза. Оправи наниза от перли. Когато отстъпи назад, реши, че прилича на стюардеса от шейсетте. Като онези във филма „Хвани ме, ако можеш“.

- О, я стига. - Свали лентата, с която бе прибрала косата си и я разпиля. - О, да. Така вече е различно.

Как ли пък не. Пуснатата коса изобщо не беше помогнала. Само че нямаше време, пък и кого точно трябваше да впечатли?

Добре де, кофти въпрос, когато се опитваш да запазиш първата работа, която си имал някога... особено когато работиш не просто за баща си, а за краля на расата и личната му охрана от страховити убийци.

Тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да започне да се моли на Скрайб Върджин.

Излезе от банята...

- Моля ви, господарке. Позволете да ви приготвя закуска.

Вучи стоеше до самия праг на стаята, облечена в неизменната си сиво-бяла униформа, полюлявайки се на обувките си с каучукови подметки. Прислужницата имаше кестенява коса, кафяви очи и кожа с цвета на бял хляб, но беше очарователна по свой собствен начин... и вероятно бе само петдесетина години по-възрастна от Парадайз. Двете се познаваха, откакто Пари се помнеше - както се случваше често с дъщерите на аристокрацията, двете бяха подбрани една за друга с надеждата да се роди връзка между господарка и прислужница, която да трае цял живот. В много случаи прислужницата бе най-важното нещо, което вземаш със себе си в новия си дом, когато се обвържеш е мъж от същото потекло и възпитание.

Тя бе връзката ти с миналото. Здравият ти разум. И в немалко случаи - единственият, на когото можеше да имаш доверие.

Човече, наистина предпочиташе сегашното си преместване - заради работа, а не заради някой префинен хелрен.

- Добре съм, Вучи. - Парадайз опита да се усмихне. - Ами ти, гладна ли си?

- Господарке, вие не хапнахте и на Последното хранене.

Пари нямаше никакво намерение да признае истината – че ако само можеше да се скрие някъде, сигурно щеше да повърне върху стюардеската си униформа. Подобна откровеност обаче би довела единствено до спор за това, че трябва да си легне, в който Вучи вероятно щеше да повика баща й на помощ.

- Знаеш ли какво би било чудесно? - Пари се насили да се усмихне. - Ако ми приготвиш нещичко, което да изям на бюрото си. - Тя се приближи и улови Вучи за ръка. - Да вървим да направим точно това.

- Но... но... но...

- Толкова се радвам, че си съгласна. Страшно обичам, когато сме на едно мнение.

След като изкачиха спираловидното каменно стълбище, те прекрачиха през портрет в цял ръст на някакъв френски крал и се озоваха в гостната, където се провеждаха аудиенциите.

Като останалата част от къщата, и тази стая беше великолепно обзаведена, пълна с антики, коприна и сатен по стените и пода, дори столовете, на които сядаха посетителите, за да изчакат реда си, бяха тапицирани с пищни материи. Мястото й напомняше за статии, които беше чела във „Воуг“ и „Венити Феър“; мебелите - съвършено подбрани, предметите на изкуството - прекрасни фантазии от нефрит и злато, и месинг, цветовете - приглушени, но не и безлични.

- Предполагам, че татко още не е пристигнал.

Сякаш по даден знак, автоматичните капаци на прозорците се вдигнаха с тихо бръмчене, което я накара да подскочи.

- Ще отида в кухнята, за да ви приготвя Първото хранене.

Вучи се отдалечи и Парадайз едва не я повика да се върне.

Ала, за бога, прислужницата не беше спасителен пояс.

Твърдо решена да се приготви, макар да не знаеше какво й предстои да прави, тя се настани зад бюрото и побутна мишката, което извика екран, защитен с парола, която и през ум не й мина да се опита да налучка. Безжичният интернет в подземието беше едно. Компютърът тук? Щеше да е защитен, и още как.

Едно по едно тя отвори чекмеджетата, откривайки единствено канцеларски пособия, канцеларски пособия... и да, още канцеларски пособия...

Първо чу гласовете. Дълбоки. Ниски. Невероятно мъжествени. А после входната врата се отвори и се разнесе тропот на цял куп тежки крака в ботуши, които прекрачваха прага...

Първата мисъл на Парадайз бе да се скрие под бюрото.

Членовете на Братството на черния кинжал пристъпиха вътре, до един облечени в черни кожени дрехи и до един въоръжени със свирепи на вид оръжия. Бяха по-едри, отколкото си ги спомняше от запознанството им предишната вечер. А те и в спомените й си бяха достатъчно едри.

- ...да им изпразня един пълнител в главата - тъкмо казваше единият.

Думите му бяха последвани от смях, а после друг добави:

- Или в задника. Не съм придирчив.

А после се заковаха на място, приковали поглед в нея. Слава богу, че беше седнала. И че писалището представляваше нещо като бариера между нея и всичките тези воини.

- Здрасти - каза онзи с бостънския акцент. - Първата ти нощ, а?

Парадайз тъкмо кимваше, когато баща и влезе забързано.

- Тук съм, тук съм. - Той си проправи път между тях. Парадайз, как си?

Когато баща й дойде при нея, тя се изправи и го прегърна здраво. Можеше да се справи, каза си. Със сигурност можеше да се справи.

Наистина.

Честно.

Господи, в къщата имаше толкова много мъже.

* * *

Близнаци. Щеше да има близнаци.

Изтегната в болничното легло, Лейла поглаждаше корема си със свободната си ръка, онази, която не се подаваше от гипса, стигащ над десния й лакът. Болката от двете падания си беше отишла, счупването, за което Мани се беше погрижил, вече бе зараснало. Гипсът, найлонът или каквото там беше, щеше да бъде срязан след малко.

Близнаци.

Въпреки че бе имала цял ден, през който да се опита да свикне е тази новина, все още беше слисана... и на всичкото отгоре, с Куин така и не го бяха обсъдили както трябва. Не бяха говорили и за това, какво беше привлякло вниманието му, когато преглеждаше дрехите й.

Докато той се върне с памучна нощница и любимия й розов халат, Лейла вече бе заспала. Куин я беше завил с халата и я беше оставил на спокойствие.

Дали й беше ядосан? Дали се беше досетил, че е лъгала за това, къде ходи с колата?

Проклятие, както биха се изразили братята...

Почукването, долетяло откъм вратата, я накара да вдигне глава.

- Да?

Сякаш прочел мислите й, Куин се показа на прага.

- Здрасти. Исках просто да видя как си, преди да изляза за през нощта. Добре ли си?

Лейла си пое дълбоко дъх, мъчейки се да не допусне нещо да се изпише по лицето й.

- Добре съм. Ами ти?

- И аз.

Дълга пауза. От която сърцето й заби учестено.

- Ами благодаря ти за халата. - Лейла погали пухкавия плат. - Наистина го оценявам. Тъкмо се събудих, но ей сега ще го облека.

След един миг Куин прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Разноцветните му очи се плъзнаха по тялото й и като никога бяха сдържани.

- Е, посвикна ли? - попита той. - С новината за близнаците, имам предвид.

- Ами да. Искам да кажа, все още си е шок... - Лейла сви рамене. - Но свиквам. Щастлива съм. Две! Каква благословия! Искам да кажа, да.

- Аха. Добре.

Мълчание, в което той напъха ръце в джобовете на кожения си панталон, а Лейла си играеше с реверите на проклетия халат.

И се обля в пот под болничните завивки.

- Искаш ли да ми кажеш нещо? - попита Куин.

Думкането в ушите й беше толкова силно, че бе почти сигурна, че изкрещя в отговор.

- За какво?

- За това, какво си правила снощи.

Заповяда си да издържи на погледа му.

- Отидох да покарам.

- Защо по дрехите ти имаше листа?

- Моля?

- Дрехите ти. Снощи. Когато ги отнесох в стаята ти, по тях имаше пръст и листа. Ако си прекосила двора и си припаднала във вестибюла, защо бяха в това състояние?

Лейла наведе очи, макар да знаеше, че така изглежда виновна. Но разбира се, тя беше виновна.

- Лейла? - Куин изруга тихичко. - Виж, ти си голяма жена. Въпреки че носиш малките ми, нямам право да се бъркам в живота ти, освен ако не става дума за нещо, свързано с бременността. Просто искам да съм сигурен, че не те грози опасност. Заради теб самата. Заради малките.

Мамка му.

Сега бе моментът, помисли си Лейла. Трябваше да го направи сега.

- Чувствам се като хваната в капан - чу се да казва.

Между Кор и Братството. Между опасност и сигурност. Между желание и проклятие.

- Досетих се. - Куин кимна. - Пътуванията с колата. Често излизаш.

- Разхождам се.

- Къде?

- Навън. - Наум тя разигра най-различни сценарии, в които си признаваше всичко, разменяйки съществителни и глаголи, мъчейки се да намери начин да опише онова, което правеше, без да му изкара акъла. - Сред природата.

Куин прекоси стаята и намести една съвършено изправена картина на плачеща върба.

- Хората го правят, когато нещо ги измъчва.

Напълно си прав, помисли си Лейла.

Прескъпа Скрайб Върджин, искаше да му каже. Наистина... ала признанието беше заседнало в гърлото й. За първи път усети, че започва да се ядосва. На себе си. На Кор. На цялата проклета история.

- Докато се разхождаше ли, падна? - попита Куин.

- Да. - Тя си пое дълбоко дъх. - Беше глупаво. Спънах се в един корен.

Така близо до истината. Само дето най-важното бе затаено. Господи, това я убиваше.

- Повечето жени... - Куин се приближи до долния край на леглото й и като сложи ръце на стройните си хълбоци, се загледа в краката й. - Повечето жени имат партньор, с когото заедно да преживеят всичко това. Ще ми се аз да бъда този някой за теб. Както и Блей. Не искам да те разочароваме.

Страхотно, сега пък се просълзи, задето той дори за миг бе могъл да се усъмни, че не я подкрепя достатъчно.

- Ти си невероятен. И двамата сте невероятни. Наистина. Просто... толкова много неща се случват...

Поне това не беше лъжа.

- Още повече сега, с близнаците. - Той поклати глава. -Близнаци... можеш ли да повярваш?

- Не. - Лейла поглади корема си. - Не знам как ще се поберат. И така се чувствам огромна, а ми остават още колко месеца?

- Слушай, искам да знаеш, че аз съм насреща. Тук съм, от каквото и да се нуждаеш...

От съседната стая се разнесе пронизителна аларма и двамата се намръщиха едновременно и се огледаха, търсейки източника на звука.

- Това от стаята на Лукас ли идва? - попита Лейла. - О, господи, да не би...?

Викове в коридора. Тичащи стъпки. Гласът на Джейн, раздаващ заповеди.

- По дяволите, трябва да видя какво става. - Куин се втурна към вратата. - Трябва да помогна...

Той се втурна към стаята на брат си, а Лейла се надигна в леглото. Изправи се на крака.

Каквото и да се случваше в съседната стая, не беше нищо хубаво. И дяволите да я вземат, ако оставеше Куин да го посрещне сам.