Сенките

66

ТРЕЗ СЕ ОТПУСНА ПО ГРЪБ ВЪРХУ ЛЕГЛОТО НА БРАТ СИ, РЪЦЕТЕ му тупнаха до него, очите му се впериха в тавана. По дяволите, това негово проклятие никога нямаше да престане да го преследва. Ето го сега, мъчещ се да постъпи както трябва с единствената жена, която бе имала значение за него, а онази гадост със с’хийб все така се стягаше около врата му като примка.

- Наистина ли... не си бил с никоя? - попита Селена. - Откакто...

Трез повдигна глава и я погледна.

- Защо бих искал която и да било? След като бях с теб, не ме интересуваше никоя друга.

Думите му бяха последвани от дълга пауза.

- Наистина ли?

- Наистина.

Селена докосна лицето си.

- Това е... - Тя поклати глава. - Направо фантастично.

Трез се подпря на лакти, загледан в нея.

- Спомняш ли си какво каза? След като... е, след като бяхме в клиниката за първи път? Че се тревожиш да не се превърнеш в поредната обсебваща мания, в която да се изгубя?

- Да.

- Е, ами ако наистина си? Аз се изгубих в теб още преди да се съберем. Вероятно не си го спомняш, но... - Той поклати глава. - Всяка вечер те чаках във фоайето.

- Какво?

- Ама че жалко, нали? Ала виждаш ли, ти идваше тук, за да нахраниш Ви или Рейдж, или Лукас, а аз се въртях край входната врата просто в случай че се появиш от тренировъчния център... или поемеш натам от някоя друга част на къщата. Една нощ... мамка му, спомням си го така, сякаш беше вчера... ти най-сетне се появи. Аз се спуснах по стълбището... ти беше във фоайето, когато привлякох вниманието ти. Гледах те и си мислех... това е най-невероятната жена, която някога съм виждал. - Той сви рамене и се надигна, за да седне. - Оттогава ти принадлежа, кралице моя. За добро или зло, съм обсебен от теб мнооооого преди да узная, че си болна.

Селена се усмихна лекичко.

- Нямах представа. Искам да кажа, знаех, когато бяхме в къщата на Рив, и ти... е, знаех, че... ъъъ... ме харесваш.

Трез примига и отново я видя гола в онова нейно легло в имението на Рив.

- Да, падах си по теб. И то как. - Той направи физиономия. - Виж, не се справих с всичко по най-добрия начин. Трябваше да ти разкажа за онова със с’хийб, но се боях да не се уплашиш и да решиш, че не искаш да имаш нищо общо с мен. Изгубих години, пленен в онзи палат, съсипах и целия живот на Ай Ем... Нямах намерение на всичкото отгоре да изгубя и възможността да бъда с теб. А що се отнася до бизнеса ми, той не е легален според законите на хората, но винаги съм вярвал, че всеки има правото да си изкарва прехраната както поиска, стига да не пречи на никого. Ето защо, за разлика от Рив, не позволявам в заведенията ми да се продава дрога. Докато са под моя покрив, онези човешки жени са защитени, практикуват само безопасен секс и задържат деветдесет процента от това, което изкарат. Десетте процента отиват за сметките ми за ток и заплатите на охраната. Така че, да... ето как стоят нещата.

Селена си пое дълбоко дъх.

- Радвам се, че си откровен с мен.

- Има ли още нещо, което искаш да знаеш? Както ти казах и преди, не говоря за родителите ми, защото за нас с Ай Ем те са просто биологичните ни създатели. Никога не ги е било грижа за нас. Винаги сме били само аз и Ай Ем и това ни е достатъчно. Ето защо не ги споменаваме.

Селена се приближи с несигурна стъпка и коленичи на пода до него.

- Благодаря ти.

Очите й бяха толкова ясни, толкова сини, докато се взираха в него.

- За какво? - дрезгаво попита той. - Не обичам да показвам слабост. Ненавиждам го.

- То само ме кара да те обичам още повече. - Селена се усмихна. - Всъщност тази твоя честност, точно сега е най-привлекателното нещо у теб.

Мамка му. Беше на път да го накара да се разциври.

- Толкова те обичам. - Гласът му пресекна и той се прокашля. - Повече дори от брат си.

- На това му се казва вричане.

- Така е.

Дълго останаха така, той - свел поглед към нея, тя - вдигнала очи към него, и в тишината Трез си даде сметка, че бяха достигнали най-истинската част на това, което бяха - като отделни личности и заедно. Това беше най-дълбоката същност и на двамата, недостатъците им, истински и въображаеми, бяха извадени на показ, не бе останало нищо скрито - нито нейната болест, нито всичко, което не бе искал тя да научава... а вечността им все още беше недокосната.

То бе направило любовта им още по-силна.

- Ти беше - прошепна тя - най-прекрасната част от живота ми. Ти си истинско чудо, което почти компенсира болестта ми.

- Не съм чак такава благословия.

- Напротив.

Трез я помилва по бузата с опакото на ръката си. Докосна устните й със своите. - Е... искаш ли да ми приготвиш вечеря?

Селена кимна и когато той й подаде ръка, за да й помогне да се изправи, тя сложи длан в нея, онази, с диамантения пръстен. Красивата й ръка, с изящни дълги пръсти и тънка китка.

В първия миг не разбра защо, но когато се изправи и понечи да я издърпа, ръката й се изплъзна между пръстите му.

- Извинявай, ама че съм несръчен...

Тя не помръдваше.

Беше застинала в позата, в която бе сложила длан в неговата - коленичила, с протегната ръка и отметната назад глава, така че да срещне погледа му.

Единственото, което се беше променило, бе ужасът в очите й.

- О, не! Не, не, не сега...

Коленичи до нея, ала тя не обърна глава към него. Вместо това тялото й започна да се накланя на една страна, сякаш бе вкаменено, и падаше, падаше...

- Не! ~ изкрещя Трез.

* * *

Незнайно как, Трез се беше озовал в клиниката.

Нямаше представа как се е озовал там със Селена в ръцете си, ала явно я беше вдигнал от пода в стаята на Ай Ем и бе слязъл заедно е нея по стълбите, през тунела и през склада.

Смътно си даваше сметка, че някой върви след него. Ласитър, който вероятно беше излязъл от билярдната. Тор, станал от бюрото си в офиса. Още един брат, който куцаше.

Ала нищо от това нямаше значение.

Бутна е гръб вратата на стаята за прегледи и нахлу, без да чука; сърцето му се блъскаше в гърдите, не чуваше нищо, мозъкът му бе блокиран от една-едничка дума, която той си повтаряше отново и отново.

Нененененененененененене...

Не можеше да се случва сега, след като бяха преживели онзи трансцендентен миг. Не и сега, когато трябваше да отидат в планината и тя щеше да затанцува гола из кухнята на Рив. Не и сега, преди да я беше завел на разходката й с лодка.

Беше твърде скоро, твърде скоро...

Изведнъж си даде сметка, че доктор Джейн стои пред него, приковала тъмнозелени очи в неговите, а устните й се движеха.

- Не те чувам - каза той. Или поне си помисли, че това каза.

По дяволите, пищенето в ушите му изобщо не помагаше.

Окей, добре, помисли си, когато лекарката посочи кушетката за прегледи. Щеше да я занесе там.

Прекоси застлания с плочки под и се наведе, за да я сложи да легне. Само че, не... Тялото й не се раздвижи, за да му се подчини.

Едва не го уби да я обърне на една страна.

Приклекна, така че тя да може да го види, и улови ръката й, онази, която все още бе протегната към него, онази, върху която беше пръстенът му.

- Всичко е наред, кралице моя. Всичко е наред... Миналия път се оправи, ще се оправиш и сега. Ще се съвземеш от това.

Нито за миг не откъсна поглед от ужасените й очи. Нито когато я включиха към цял куп машини и я сложиха на системи, нито докато й правеха рентгенови снимки. Нито докато двамата лекари и Елена работеха трескаво, давайки лекарства, измервайки пулса и кръвното й. Не и когато очите й се наляха със сълзи, нито когато кристалните капчици започнаха да се процеждат по носа й и да се стичат по бузата й.

- Тук съм, кралице моя. Няма да мръдна от тук. Остани с мен. Съвземала си се от това толкова много пъти преди, същото ще се случи и тази нощ. Вярвай заедно с мен, хайде... трябва да вярваш заедно с мен...

Трябваше да отвори уста, защото дишаше толкова тежко, че носът му едва се справяше. А и непрекъснато трябваше да преглъща, за да не се наведе настрани и да повърне върху плочките.

Това не може да е краят, мислеше си.

Не съм готов.

Не мога да се сбогувам.

Не мога да я оставя да си отиде тази нощ. Това не може да е краят...