Сенките

77

КОГАТО ТРЕЗ СЕ СЪБУДИ, ЛИЦЕТО И ВЪЗГЛАВНИЦАТА МУ БЯХА мокри. Той избърса бузите си и разпери пръсти, гледайки как блестят на светлината на лампата.

Отпусна ръце до себе си и се загледа в тавана. Част от него отказваше да повярва, че все още е тук. Физически и умствено. Стаята му и преди ли бе толкова тиха?

Исусе, всеки път щом си поемеше дълбоко дъх, гърдите го боляха така, сякаш си беше счупил всичките ребра. На няколко места. Което бе нищо в сравнение с филма на ужасите, който течеше пред очите му: всеки път щом мигнеше, виждаше различно късче от загубата... и се зачуди дали същото не се бе случвало и докато спеше и дали именно затова се бе събудил по този начин.

Част от него искаше това преживяване на станалото, отново и отново, да спре, ала друга се боеше до смърт от това - то би означавало, че забравата, от която толкова се страхуваше, е започнала.

Колко дълго беше спал?

Остана така една-две минути - или пък часове? Нощи? - а после протегна ръка и пипнешком се опита да намери телефона си. Когато натисна първото попаднало му копче, за да види колко е часът, откри, че има цял куп есемеси, пропуснати обаждания и съобщения в гласовата поща, ала нямаше сили да ги прегледа.

Пусна телефона и в същия миг си даде сметка, че не бе забелязал колко е часът.

Къде ли беше Селена, зачуди се.

Погледна към тавана и попита:

- Там ли си?

Какво ли беше видяла? Съществуваше ли Небитието? Странно, не беше подготвен за страха, който изпитваше сега, а навярно би трябвало. Идеята, че няма представа дали тя е добре, или не след смъртта, бе нещо, с което щеше да му се наложи да живее от сега нататък.

Докато не удареше и неговият час, предположи той. И ако тогава се окажеше, че го очаква единствено огромна, черна бездна? Е, в такъв случай нямаше да съществува, за да го е грижа.

Ама че радостна мисъл.

Най-сетне понечи да седне и простена, когато в тялото му изригна болка... сякаш емоционалната агония в душата му бе взела физически измерения в плътта му, мускулите му бяха сковани, костите го боляха.

Резултат от ритуала по подготвянето на тялото. Вероятно щеше да отмине след ден-два.

Стана и отиде до тоалетната. Изми си зъбите. Допита се до стомаха си. Не, храната не беше на дневен ред.

Виж, нямаше да е зле да пийне нещо.

Всичко това достигаше до него от много далеч, сякаш тялото му крещеше от другия край на стадион.

Върна се в стаята, отиде до дрешника и отвори двукрилата врата. И потръпна, когато лампата светна. Все още усещаше миризмата й. А две от одеждите й висяха сред неговите дрехи.

Пристъпи напред и протегна ръка към тях, ала така и не посмя да докосне белите дипли, особено когато отворената рана в гърдите му пламна от болка.

Беше, помисли си той, като порязан пръст, който не те притеснява, докато не го свиеш, когато болката става нетърпима... Само че безкрайно по-ужасно, разбира се.

- Не знам как да продължа без теб - каза той на дрехите й.

И нямаше предвид това, да се облече.

Когато не получи отговор (сякаш беше очаквал призракът й да му отговори!), свали най-близките панталон и риза от закачалката, облече ги и излезе. В продължение на поне десет минути стоя насред стаята, обзет от неудържимо желание да изпотроши всичко наоколо. Ала тялото му нямаше нито силата, нито координацията, необходими за това, а емоциите му не можеха да поддържат пламъците на гнева му.

Погледна към прозореца, който Селена беше счупила. Беше великолепна в яростта си, толкова жива, толкова...

Господи, щеше да се докара до лудост.

Докато отиваше към вратата, взе телефона си по навик, а после спря на прага. Сигурен бе, че не е готов за изпълнени със съжаление погледи и любопитни въпроси. Но май беше забелязал, че капаците на прозорците все още не са се вдигнали.

Аха.

Така че бе много вероятно масата след Последното хранене отдавна да е раздигната, а догените да са се оттеглили за кратката си почивка, преди да дойде време за дневното почистване.

Като че ли беше мернал цифрата седем, когато бе погледнал колко е часът.

Аха. Седем и нещо сутринта.

Стисна месинговата брава и му се стори, че отново се намира в клиниката, преди най-сетне да излезе от стаята за прегледи след всичкото онова време с тялото на Селена - това бе поредният портал, през който трябваше да излезе с родилно усилие.

Натисна бравата и бутна...

Ай Ем се беше проснал върху голия под в коридора и спеше дълбоко; беше отпуснал глава върху сгънатата си ръка, прегърнал наполовина празна затворена бутилка с бърбън, веждите му бяха сключени, сякаш дори насън се разправяше с отвратителни неща.

Трез си пое дълбоко дъх.

Хубаво бе да знае, че брат му е до него.

Нямаше обаче да го събуди.

Стъпвайки внимателно, така че да не го обезпокои, той почувства, че иска да направи това свое първо излизане в света сам. В подножието на стъпалата отново трябваше да събере сили, за да отвори вратата... и се зачуди колко ли време щеше да мине, докато се отучи от този навик... а после натисна бравата.

- ...вие, шайка копелета с фобия към светлината.

Тръсна глава и се намръщи.

Ласитър, падналият ангел, стоеше на прага на кабинета на Рот с ръце на хълбоците, прибрал русо-черната си коса в плитка.

- Няма да е зле да проявите малко уважение, иначе няма да ви кажа нищо за това, което научих през краткото си пътуване до шибаната Територия.

От вътрешността на кабинета долетя мърморене.

- Не - заяви Ласитър. - Искам да кажеш, че съжаляваш, Вишъс.

Беше толкова странно. Като обектива на камера, дошъл внезапно на фокус, Трез се озова обратно в действителността, сетивата му се изостриха, част от предишното му „аз“ се завърна.

- Чакам. - Последва пауза. - Е, горе-долу става. И искам дистанционното през следващата седмица... денем и нощем.

Възмутен ропот, а после някой замери ангела с подложка за чаша, която се приземи на килима пред стаята.

- Е, ако отново ще ставате гадни...

Тласкан от някакъв инстинкт, Трез се дематериализира... в същия момент, в който Ласитър престана да се прави на задник и хвърли проницателен поглед натам, където сянката стоеше допреди миг.

Бяха усетили присъствието му. Ала той нямаше да допусне това да се повтори. Носейки се по коридора, приел формата си на сянка, той влетя в кабинета тъкмо преди Ласитър да прекрачи прага и да затвори вратата.

- Имаме ли карта? - обърна се ангелът към братята.

Внимавайки да не се пречка на никого, за да не би случайно да го усетят, Трез се озова в ъгъла, който бе най-далеч от кучето на Рот. За щастие, Джордж беше потънал в сън до трона на господаря си.

Братята се скупчиха около бюрото на Рот, докато Бъч разгръщаше голяма синьо-зелена карта.

- Ето тук - посочи ангелът с показалец. - Намерих го точно тук. Цялото място е обградено от висока стена. Тук и тук има жилища. Палатът е ей тук. Охраната е сериозна, а от онова, което видях, е ясно, че мобилизират войските си.

„Мобилизират войските си?“, помисли си Трез.

- Трябва да ги изпреварим - измърмори Рот. - Първият удар е жизненоважен. Не искаме да дойдат в Колдуел.

Какво ставаше, по дяволите?

- ...не могат да открият тази къща. Никой не може да открие тази къща - каза Ви. - Но да, аз ще остана. Не ми харесва, но някой трябва да е тук, за всеки случай.

Ласитър го погледна през бюрото и заяви, доказвайки, че когато се наложи, може да бъде сериозен:

- Можеш да разчиташ на мен. Аз също ще съм тук.

За частица от секундата двамата мъже останаха така, вперили поглед един в друг.

- Добре - каза Ви. - Това е добре.

- Къде е Ай Ем? - попита Рот.

- Когато го видях за последно - отвърна Рейдж, - отиваше на горния етаж, за да нагледа Трез и да поспи.

- Трябва да се погрижим да задържи Трез под този покрив. Не искам да го отвлекат по средата на всичко това. Нямам нищо против да се бия. - Мамка му, очаквам го с нетърпение, но не ми се ще да се докопат до горкото копеле. Това е усложнение, за което не искам да се тревожа.

Какво, по дяволите?

* * *

Трез остана в кабинета заедно с братята, докато не научи всичко, което трябваше да знае, а после се наложи да се изнесе, преди Ривендж да се върне, след като бе подготвил симпатите в колонията им на север. Старият му приятел щеше да усети присъствието му в стаята.

Когато дойде време да си тръгне, не пое никакъв риск. Излезе изпод вратата във формата си на сянка, спусна се по голямото стълбище, прекоси мозаечния под и се промуши през миниатюрните пролуки в касите на вратите на вестибюла и входа.

Навън слънцето вече се издигаше над есенния пейзаж, златно-розови лъчи огряваха жълти, оранжеви и червени листа, както и щръкналите тъмнозелени иглички на боровете и клоните на кедрите.

Не прие физическите си очертания, докато не се отдалечи на известно разстояние от къщата, въпреки че охранителните камери несъмнено бяха уловили присъствието му. Добрата новина, ако можеше да се нарече така, бе, че братята обсъждаха предстоящата битка, така че нямаше да наблюдават мониторите на охранителната система. А ако някой от догените случайно го забележеше, щеше да предположи, че е излязъл да се поразходи, за да си проясни мислите.

Не си беше облякъл яке и беше доволен, че е така. Студът го събуди окончателно.

Въпреки че го осмисляше вече от цял час, все още не можеше да повярва на нищо от чутото: че кралицата се канеше да обяви война на Рот и Братството; че те отказваха да го предадат; че симпатите щяха да се включат във войната на страната на вампирите.

Не можеше да повярва, че толкова много бяха готовите да се сплотят заради него.

- Селена? - Отметна глава назад и вдигна очи към небесата.

Нямаше звезди - заради дневната светлина. Нито пък облаци. Нищо освен бледа синева.

Мислите му се върнаха към времето, когато се беше опитал да избяга от палата и беше избил всички онези стражи пред очите на С’Екс. Толкова много пролята кръв. Ала тогава той дори не ги познаваше.

Ако си мислеше, че онова изживяване бе ужасно, колко по-страшно щеше да бъде, ако Братството отидеше в Територията? В крайна сметка те щяха да победят, със симпатите до себе си, но щеше да има убити. Осакатени.

Още съсипани животи.

Трез се обърна и погледна към внушителното сиво имение. Колкото и суров вид да имаше отвън, отвътре то преливаше от живот, обич и семейна топлота. Ако войната наистина избухнеше, същата непоносима болка, която изпитваше в момента, грозеше тази къща и всички в нея.

Той не би поставил дори някого, когото мрази, на свое място, принуден да живее с тази самота и разбито сърце. И със сигурност не би го причинил на онези, които обичаше. Не и ако имаше начин да го спре.

В мига, в който взе решение, един слънчев лъч се плъзна по покрива, разливайки се по грижливо подредените керемиди.

Селена го беше накарала да се закълне, че ще продължи да живее без нея, и той го бе направил, макар и само защото тя го беше принудила. Не че наистина го беше вярвал.

Ала сега, когато си представи всички животи, които бе в състояние да спаси, и възможността да защити всички тези мъже, жени и техните деца?

- Не мога да стигна по-далеч, кралице моя.