Сенките

1

Нощен клуб „сЕнКи”, Колдуел, Ню Йорк

НЯМАШЕ ПОЧУКВАНЕ. ВРАТАТА НА ОФИСА ПРОСТО СЕ ОТВОРИ рязко, сякаш някой я беше взривил с динамит. Или беше нахлул с джипа си. Или...

Трез „Латимър“ вдигна глава от документите на бюрото. -Роб?

...беше изстрелял гюле.

Докато вторият в командването на охраната му взе да заеква и да маха с ръце, Трез хвърли поглед над рамото му към огромното еднопосочно огледало зад командния пулт. Там долу новият му клуб кипеше от живот, хора се шляеха из преустроеното складово помещение, всяко едно от жалките копелета представляваше няколко стотачки печалба в зависимост от това, какъв точно бе неговият порок и от колко голяма доза се нуждаеше.

Днес бе откриването на „сЕнКи“ и Трез очакваше неприятности.

Но не и такива, от които един обръгнал охранител да се държи като дванайсетгодишно момиченце.

- Какво става, по дяволите? - попита Трез и като се изправи, заобиколи бюрото.

- Аз... ти... аз... онзи тип... той...

„Намери си думите по-бързичко - помисли си Трез. - Или ще ти помогна с два-три плесника.“

- Трябва да го видиш с очите си - успя да изкара най-сетне охранителят. .

Трез го последва навън и слезе тичешком по стълбите. Кабинетът му се заключваше сам, не че той държеше някакви тайни в него. Имаше обаче един-два готини кожени дивана, както и оборудване за видео наблюдение, които можеше да бъдат задигнати, пък и не обичаше да му навлизат в личното пространство.

- Мълчаливия Том се опитва да овладее положението - надвика шумотевицата Големия Роб, когато слязоха на приземния етаж.

- Да не е химически разлив?

- Не знам какво е.

Музиката гърмеше толкова силно, че беше като физическо присъствие във въздуха, превръщайки се в нещо, през което Трез трябваше да си пробива път с усилие, докато минаваха покрай служителя от охраната, който стоеше на входа на коридора, където се намираха частните помещения.

Също както и в другия му клуб, „Желязната маска“, и тук трябваше да има местенца, далеч от чужди очи, за клиентите му. Достатъчно тънка работа бе да ръководи мрежа за проститутки в Колдуел, Ню Йорк, без хората да си развяват голите задници пред очите на всички.

- Тук отзад - каза Големия Роб.

Мълчаливия Том беше същинска стена от плът пред затворената врата на третата стая по коридора. Трез обаче не се нуждаеше от повече обяснения - носът вече му беше казал какво става.

Коридорът беше пропит с отвратителната сладникава воня на лесъри, по-силна от миризмата на пот и секс, която се излъчваше от всички други наблизо.

- Нека да погледна - мрачно каза той.

Мълчаливия Том се дръпна встрани.

- Все още мърда. Каквото и да е.

Да, вероятно беше така. Копелетата трябваше да бъдат убити по точно определен начин, иначе продължаваха да дерзаят... дори ако бяха нарязани на парчета.

- Ще се наложи да повикаме линейка - обади се Големия Роб. - Аз го направих. Не исках...

Трез вдигна ръка.

- Всичко е наред. И задръж с бързата помощ.

Отвори вратата, сбърчвайки отвратено лице, когато миризмата се усили, и прекрачи в стаята. Стените и подът бяха боядисани в черно, таванът беше покрит с огледала, една-единствена лампа хвърляше мека светлина. Убиецът се беше сврял под вградената пейка за секс в далечния ъгъл; скимтеше и кървеше с подобна на грес течност, която вонеше на мърша, смесена с пресни овесени курабийки и бебешка пудра.

Да ти се доповръща. И да ти убие всякакъв апетит за курабийки, които Трез, така или иначе, не обичаше... и всякаква симпатия към малки деца, по които той и бездруго не си падаше.

Погледна си часовника. Полунощ. Хекс, главата на охраната му, си беше взела свободна вечер, за да я прекара със своя мъж, Джон Матю... нещо, което не правеше често - всъщност Трез направо я беше принудил да си вземе почивка, защото това бе единствената нощ тази седмица, в която нейният хелрен нямаше дежурство с Братството на черния кинжал.

Щеше да се наложи да се оправи с това сам.

Трез се върна в коридора.

- Окей, какво стана?

Големия Роб скришом му показа цяла шепа целофанени пакетчета, пълни с бял прах, както и пачка банкноти.

- Заловихме го как се опитва да ги пробутва. Взе да ми се отваря, аз му праснах един, той не ми остана длъжен... страшно си го биваше, а после извади нож и усетих, че положението става напечено. Направих каквото трябваше.

Трез изруга, разпознал символа, отпечатан върху пакетчетата с хероин. Не беше човешки език... и не го виждаше за първи път.

Беше Древният език на вампирите... и отново го намираше у лесър? Този път като дилър?

Трез взе наркотиците и ги прибра в джоба си. Охранителят му можеше да задържи парите.

- Имаш късмет, че не си бил убит.

- Ще говоря с полицията. Всичко е записано от камерите.

Трез поклати глава.

- Няма да намесваме ченгетата.

- Не можем да го оставим тук. - Големия Роб погледна към безмълвния си колега. - Той ще умре.

Нужен бе само миг, за да надвие умовете на двамата човеци. Като сянка Трез притежаваше умението на всички вампири -можеше да нахлува в мозъците и да размества мисли и спомени така, сякаш бяха кресла и дивани в някоя дневна.

Или пък направо да ги изнесе от къщата.

Начаса тялото на Големия Роб се отпусна и той кимна.

- Както кажеш. Ние ще останем тук. Няма проблем, шефе... и не се тревожи. Не искаш никой да влиза там? Дадено.

Трез го потупа по гърба.

- Винаги мога да разчитам на теб.

Докато се връщаше в кабинета си, не спря да ругае. Беше отишъл при братята още преди месеци, когато за първи път беше открил тази гадост у един убиец. Беше възнамерявал да изчака и да види как ще се развият нещата. Само че животът му беше поднесъл изненади - като появата на с’хийб, онова със Селена...

Само при мисълта за Избраницата той затвори очи и се олюля.

Заповяда си обаче да се съвземе. Нямаше друг избор, освен ако не искаше напълно да излезе извън контрол. Добрата новина? През последните девет месеца беше прекарал ужасно много време, мъчейки се да отклони мислите, чувствата, душата си от темата за Селена.

Така че беше свикнал.

За съжаление, тя си оставаше в мислите му, сякаш постоянно имаше не много висока температура, която отказваше да спадне, колкото и да се мъчеше да си отспива и да се храни добре.

А имаше и нощи, когато тя напълно изпълваше ума му... поради което се налагаше да се махне от имението на Братството и да отиде в апартамента си в „Комодор“. Защото обвързаните вампири можеха да бъдат опасни и фактът, че не беше (нито пък би трябвало да бъде) с нея, не означаваше абсолютно нищо за тази част от него. Особено когато тя хранеше бойци, които по една или друга причина не можеха да пият от своите жени.

Беше си направо мъчение.

Тя беше добродетелна служителка на Скрайб Върджин, а той беше поправил се сексуален маниак, над чиято глава бе надвиснала доживотна присъда... и въпреки това, според пениса и топките му, това беше рецепта за истинска любов.

Да. На това му се казваше благочестива математика.

Господи, почти беше доволен, че на някакъв лесър му изтичаше кръвта в една от стаите за секс. Поне имаше нещо за правене... което беше за предпочитане пред това, да се взира в анонимната тълпа от непознати, които задоволяваха собствените си страсти с помощта на жените и алкохола, които той им осигуряваше.

Докато чакаше неизбежното.

При с’хийб.