Сенките

27

КОГАТО СЕ СЪБУДИ, ЛЕЙЛА ЛЕЖЕШЕ НА ЕДНА СТРАНА ВЪРХУ нещо много по-меко от пода на вестибюла. Обзета от паника, тя посегна към корема си. Беше си все така издут, ала, прескъпа Скрайб Върджин, дали нероденото й дете не беше пострадало? Спомняше си как слиза от колата, как изкачва с усилие стъпалата на имението, как припада...

- Малкото - промълви тя. - Малкото добре ли е? Малкото? Начаса разноцветните очи на Куин изникнаха пред лицето й. -Ти си добре...

Сякаш в този миг я интересуваше как е тя!

- Малкото!

Изруга наум, мислейки си как бе могла някога да се оплаква, че е бременна. Може би това бе наказание, задето...

- Всичко е наред. - Куин погледна през стаята, към някого, когото Лейла не можеше да види. - Добре е, просто... да, добре е.

Облекчението бе толкова огромно, че очите й се наляха със сълзи. Ами ако беше изгубила детето им, защото се срещаше с Кор? Защото го бе гледала, докато той... правеше онова нещо? Никога нямаше да си го прости.

Изруга, чудейки се защо бе поискала онези неща от Кор. Беше грешно по толкова много причини и правеше вината й още по-голяма, толкова, че почти се задушаваше. В крайна сметка, много по-лесно бе да се правиш на невинна жертва, когато не караш изнудвана си да мастурбира пред теб.

- О, господи - простена тя.

- Боли ли те нещо? Мамка му, Джейн...

- Тук съм. - Доктор Джейн коленичи до Куин; изглеждаше уморена, но готова за действие. - Здравей. Радвам се, че отново си с нас. Мани намести ръката ти. Счупването беше чисто. Гипсирахме те и...

Последваха обяснения за това, колко дълго щеше да продължи възстановяването й и кога щяха да й свалят гипса, ала тя не слушаше. Доктор Джейн и Куин криеха нещо от нея: окуражаващите им усмивки бяха изкуствени.

- Какво не ми казвате? - прекъсна ги тя.

Мълчание.

Опита да се надигне и Блей й се притече на помощ - улови нежно здравата й ръка, така че да има от какво да се оттласне.

- Какво е то? - настоя тя.

Доктор Джейн погледна Куин. Куин погледна Блей. А Блей... Блей бе този, който най-сетне срещна погледа й.

- Видеозонът показа нещо неочаквано - отвърна той.

- Ако ме накарате още веднъж да попитам „какво“ - процеди Лейла, - ще започна да хвърлям каквото ми попадне, а счупената ми ръка да върви по дяволите.

- Близнаци.

Сякаш времето и реалността бяха кола, чиито спирачки някой бе натиснал внезапно, в главата й отекна пронизителен стържещ звук.

Лейла примига.

- Извинявай... какво?

- Близнаци - повтори Куин. - Видеозонът показа, че носиш близнаци.

- Като и двамата са съвършено здрави - добави доктор Джейн. - Единият е значително по-мъничък и развитието му е било забавено, но се вижда съвсем ясно. Не видях втория зародиш при предишните ти видеозони, защото разбирам, след консулт с Хавърс, че вампирските бременности са различни от човешките. Очевидно е имало още една оплодена яйцеклетка, която се е загнездила в матката, но е навлязла в съществена ембриогенетична фаза много по-късно... последният ти ултразвук беше преди два месеца и тогава не видях нищо.

- Близнаци? - задавено повтори Лейла.

- Близнаци - потвърди един от тримата.

По някаква причина мислите й се върнаха към мига, в който бе открила, че е успяла да забременее. Въпреки че именно това бе целяла и че двамата с Куин бяха направили всичко по силите си, за да го постигнат, новината, че периодът й на нужда се бе увенчал с успех, я беше зашеметила. Струваше й се истинско чудо, така невероятно... щастливо предизвикателство, с което не бе напълно сигурна, че ще се справи.

Това бе същото. Само че без радостта.

Две от сестрите й бяха забременели с близнаци. Едната бременност се бе оказала неуспешна, а от другата се бе родило само едно живо детенце.

От очите й закапаха сълзи. Това не беше добра новина.

- Хей. - Блей се приведе към нея и й подаде кърпичка. -Това не е лошо. Наистина.

Куин кимна, макар че лицето му си оставаше безизразна маска.

- То е... неочаквано. Но съвсем не е лошо.

Лейла сложи ръце върху корема си. Две. Сега трябваше да опази живи две малки.

Две.

Прескъпа Скрайб Върджин, как се бе случило това? Какво щеше да прави?

Докато въпросите се гонеха в главата й, тя си помисли... е, какво пък. Като толкова много други неща в живота, това не зависеше от нея. Нещо невъзможно бе станало факт и сега нейната работа бе да направи всичко по силите си тя и малките да получат почивката, храната и медицинските грижи, от които се нуждаят. Това бе единственото, на което можеше да повлияе директно. Останалото зависеше единствено от съдбата.

- Възможно ли е да има и други? - попита тя.

Доктор Джейн сви рамене.

- Смятам, че е малко вероятно, но ми се ще да изпратя проба от кръвта ти на Хавърс. Той има много повече опит с това от мен и смята, че след като погледне вампирския хормон на бременността, ще може да прецени как стоят нещата. Все пак спомена, че тризнаци са нещо на практика нечувано и че начинът, по който се развиват нещата при теб, е типичен за протичането на този тип бременност. Ако забременееш е близнаци, освен в изключително редкия случай на еднояйчни близнаци, като Зи и Фюри, вторият ембрион обикновено забавя развитието си, докато бременността не напредне. Сякаш изчаква да види дали нещата изглеждат обнадеждаващо, преди да реши да се включи в купона.

Лейла сведе поглед към издутия си корем... и се зарече вече никога да не се оплаква от каквото и да било. Нито от подутите си глезени, нито от прекалено чувствителните си наедрели гърди, нито от ходенето до тоалетна през десет минути. Никакво мрънкане повече.

Никога.

Фактът, че бе припаднала, рухнала бе по лице върху мраморен под и въпреки това все още носеше това малко... тези малки, поправи се тя сепнато... на сигурно място в себе си, бе красноречиво напомняне, че всички болежки и дискомфорт бяха нищо в сравнение с най-важното, с голямата цел, голямата тревога.

Да ги роди в правилния момент и те да оцелеят.

- Е, съгласна ли си? - попита доктор Джейн.

- Извинявай, какво?

- Съгласна ли си да изпратим проба от кръвта ти за анализ при Хавърс?

- О, да. - Тя протегна здравата си ръка. - Направете го още сега...

- А, не, ние вече ти взехме кръв.

Което обясняваше памучното тампонче, залепено в сгъвката на лакътя й.

Мозъкът й не действаше както трябва.

- Затова ли е припаднала? - попита Куин. - Заради второто малко?

Доктор Джейн отново сви рамене.

- Жизнените й показатели са нормални и от доста време са стабилни. Кога за последен път се храни, Лейла?

Проблемът не беше дали наскоро бе пила от някого.

- Аз...

- Веднага ще се погрижим за това - заяви Куин. - И двамата с Блей.

Доктор Джейн кимна.

- Логично е сега, когато второто малко започва да се нуждае от повече хранителни вещества, да е необходимо да ядеш и да вземеш повече кръв, отколкото си даваш сметка, че ти трябва. Смятам, че е напълно възможно организмът ти да не е издържал.

Лейла усети, че се вцепенява, и трябваше да се насили да се усмихне.

- Ще внимавам повече. И благодаря, че се грижиш за мен.

- Няма защо. - Доктор Джейн стисна лекичко стъпалото й през тънките одеяла. - Почини си. Ще се справиш отлично.

Тя си тръгна, а Лейла си помисли за странните сексуални желания, които я изпълваха напоследък, както и за сравнително неочакваното увеличаване на физическите й симптоми. Дали беше заради второто малко...?

- Искаш ли нещо по-удобно от това? - попита Куин.

Тя тръсна глава и се съсредоточи.

- Извинявай, по-удобно от...?

- Тази болнична нощничка.

Погледна надолу и видя, че не е облечена в своите дрехи.

- Ами тук долу е доста хладно. Един халат ще ми дойде добре, но не искам да ви затруднявам.

- Няма проблем. Ще кача нещата ти в твоята стая и ще ти донеса нощница и един халат. А през това време... Блей, искаш ли да й предложиш вената си?

Вместо отговор, китката на боеца изникна пред лицето й.

И в този миг Лейла почувства непреодолим порив да им каже. Да си признае. Да изтрие напрежението от предишната година, каквито и да бъдат последствията. Искаше да се освободи от ужасния товар, който тегнеше отгоре й. Ужасяваше я. Съблазняваше я.

Несъмнено това щеше да подобри шансовете й да износи малките си без усложнения - колкото по-малко стрес в живота на една бременна жена, толкова по-добре, нали? А сега на риск бяха изложени още два живота освен нейния.

- Лейла?

Тя преглътна мъчително. Вдигна очи към двамата мъже, които стояха до леглото й със загрижени лица. Не искаше да предаде единственото семейство, което бе имала някога. Пък и ако им кажеше за Кор, те биха могли да направят имението по-сигурно. Или да се преместят другаде. Или...

Лейла се прокашля и стисна завивките, сякаш се носеше в кола, която всеки момент щеше да направи рязък завой, и те бяха единственото, за което можеше да се залови.

- Слушайте, трябва да...

Не довърши и Куин побърза да се намеси:

- Трябва да се нахраниш. Ето от какво имаш нужда.

Сякаш го бяха чули, вампирските й зъби начаса се издължиха и тя си даде сметка, че наистина се нуждае от нечия вена.

И не, не можеше да им каже. Просто... нямаше смисъл. От тази ситуация нямаше добър изход. Щяха да я намразят, задето бе изложила себе си и бременността си на опасност, а Кор все така щеше да знае къде живеят, защото братята никога нямаше да напуснат имението. Това бе техният дом и щяха да го отбраняват, когато Кор ги нападнеше, след като тя престанеше да се вижда с него. Щеше да има убити. Хора, които обичаше.

По дяволите.

- Благодаря ти - каза тя дрезгаво на Блей.

- Всичко, от което имаш нужда - отвърна той, приглаждайки косата й.

Лейла се опита да забие зъби възможно най-внимателно, ала Блей дори не трепна. Но разбира се, когато двамата с Куин правеха любов, той несъмнено бе свикнал с много по-груби ухапвания.

Докато тя отпиваше първите глътки от течността, която щеше да даде на тялото й онова, от което се нуждаеше и което можеше да получи единствено от някой мъж от своята раса, Куин се приближи до стола в ъгъла, върху който бяха оставени дрехите й, и ги опипа, сякаш търсеше нещо. Миг по-късно разноцветните му очи се обърнаха към нея, а тялото му застина.

Лейла сведе поглед, преструвайки се, че е погълната от онова, което правеше. Нямаше представа какво бе открил, нито защо я гледаше по този начин. Ала като се имаше предвид животът й, тя имаше много за криене.

* * *

- Кога трябваше да отидеш?

При тези думи на Трез Селена насочи цялото си внимание към купичката с топла овесена каша, която той току-що й беше приготвил. Тъй като отдавна беше съмнало, всички догени се бяха оттеглили, за да си починат, така че двамата с Трез бяха сами в огромната кухня, седнали един до друг на дъбовата маса.

- Селена, кога си на преглед?

Защо не си беше държала езика зад зъбите? Само преди две секунди те се наслаждаваха на прекрасната каша с потоци от гъста сметана и поляни от кафява захар, сгрявани от онова, което бяха правили под душа, спокойни и отпуснати.

А сега? Нищо такова.

- Щом се събудя.

Трез погледна телефона си.

- Добре, това е добре. Сега е около осем часът, така че дори да си довършим закуската, пак можем да пристигнем горе-долу навреме.

- Не искам да ходя. - Усети как той прикова поглед в нея. -Не искам. Изобщо не изгарям от желание пак да се върна там.

- Доктор Джейн каза, че трябва да направим рентгенови снимки на ставите ти, за да следим...

- Е, аз пък не искам. - Хапката, която пъхна в устата си, нямаше никакъв вкус. - Съжалявам, но сега съм добре. Не искам да ходя там, за да ме ръчкат и бодат отново.

Не искаше да отиде, защото тези мигове сега бяха хубавата част и тя нямаше представа колко дълго ще продължат. При положение че никой не бе в състояние да спре случващото се, защо да си губят времето...

- За мен ще означава много, ако отидеш да се видиш с Джейн.

Селена вдигна очи. Трез се взираше в прозореца зад нея, въпреки че капаците бяха затворени и през тях не се виждаше нищо. Очите му бяха измъчени. Сякаш знаеше, че тя няма да отиде в клиниката и че той е безсилен да направи каквото и да било.

- Знаеш ли от какво най-много се боя? - чу се да казва.

Лицето му се обърна към нейното.

- От какво?

Тя разбърка овесената си каша. Лапна нова хапка, която усети единствено като нещо топло.

- Боя се да не се озова в плен.

- Какво искаш да кажеш?

- Не искам да бъда хваната в капан тук - задавено каза тя, а после докосна гърдите, ръцете, бедрата си под масата. - В тялото си. Боя се от пристъпите. Аз съм жива, тук вътре, хваната като в капан, и... когато то се случи, ми е трудно да виждам и да чувам, но все пак си давам сметка какво се случва. Разбрах, когато ти дойде за мен. То промени всичко. Когато ти беше с мен, не се чувствах... чак толкова окована.

Трез не отговори и тя го погледна. Отново бе приковал очи в прозорците, през които не се виждаше нищо от деня отвън, дали бе облачно, или слънчево, дали валеше дъжд, или пък вятърът гонеше есенните листа по кафявата трева.

- Трез?

- Извинявай. - Той тръсна глава. - Извинявай, отнесох се за миг.

Завъртя стола си и подпря крака върху пречките на нейния. След това улови свободната й ръка и я положи върху дланта си.

- Имаш най-красивите ръце, които съм виждал - промълви той.

Селена се засмя.

- Подозирам, че си пристрастен, но ще приема комплимента.

Трез се намръщи, веждите му се сбърчиха.

- Мога да си представя как... - Пое си дъх, бавно и продължително, а после го изпусна. - Не мога да си представя нищо по-ужасяващо от това, да бъдеш уловен като в капан в място, от което не можеш да избягаш, а когато този капан е собственото ти тяло? Това е невъобразимо. Съсипващо.

- Да.

След тези думи се възцари дълго мълчание. Трез седеше пред изстиващата си овесена каша, без да я докосва, а Селена си играеше със своята, оформяйки S-образни фигурки с лъжицата си.

Спорът им се разиграваше безмълвно във въздуха между тях; неговото моля-те-отиди-за-собственото-ти-добро воюваше с нейното не-и-докато-не-е-абсолютно-наложително. Нямаше причина да изричат думите на глас. Тя нямаше да отстъпи. Което означаваше, че единственото, което му оставаше, бе да я метне през рамо като някой пещерен човек и да я отнесе насила в тренировъчния център.

Когато не можеше да издържа повече, Селена промени темата:

- Понякога се чудя... - Тя сви рамене. - Искам да кажа, ами ако всички лъжат за смъртта? Ами ако Небитието не съществува и вместо това оставаш прикован в тялото си завинаги, в съзнание, ала неспособен да помръднеш?

Страхотно. Беше искала да разведри настроението.

Добър опит.

- Е, телата... - Той се прокашля. - Ами те се разлагат.

- Имаш право.

- Макар че, ако ще говорим за задгробни кошмари, аз пък се тревожа за зомби апокалипсиса. - Взе лъжицата си и без да пуска свободната й ръка, се зае с овесената си каша. - Би било отвратително. Ритваш камбаната, а после започваш да бродиш из света и овоняваш всичко, като през цялото време си на диета без въглехидрати... до безкрай.

Селена вдигна лъжицата си, за да го прекъсне.

- Задръж за малко... в такъв случай ще бъдеш просто гладен, нали така? И ако откриеш хора, които да изядеш, ами тогава животът като зомби всъщност никак няма да е лош.

- Не и ако долната половина на лицето ти окапе. Как ще се храниш без челюст? Тогава ще си гладен и неспособен да направиш каквото и да било по въпроса. Истинска гадост.

- Сламки.

- Какво?

- Просто имаш нужда от сламки.

- Трудно е да прекараш бедрена кост през сламка.

- И блендер. Сламки и блендер. И си готов.

Трез отметна глава назад и се разсмя толкова гръмогласно, че бе истинско чудо как не събуди половината къща.

- Господи, това е върхът. - Приведе се към нея и я целуна. -Направо върхът.

И ето че Селена също се усмихваше толкова широко, че бузите я заболяха.

- Направо върхът. На това ли му казват черен хумор?

- Аха. Особено ако продължим в същия дух. - Трез отново стана сериозен. - Е, добре, не е нужно да ходиш.

- Къде? На бесилото⁹? Това е истинско облекчение.

- При Джейн. Ако не искаш да ходиш, няма да те карам насила.

Селена изпусна шумно дъха си.

- Благодаря ти. Наистина го оценявам.

- Не ми благодари. Не съм аз този, който решава. А ти. - Той прокара лъжицата си по вътрешността на купата. - Смятам, че именно ти трябва да имаш думата за всеки аспект от живота си и най-вече що се отнася до заболяването ти и неговото лечение. Предполагам, имаш чувството, че нямаш почти никакъв избор относно... относно съдбата си, затова всяка възможност да решаваш сама е особено важна. - Той я погледна. - Аз може и да имам мнение по въпроса и бъди сигурна, че ще го споделя с теб, но последното, което искам да усещаш, е натиск от моя страна.

И така те притискат достатъчно много неща. Не искам и аз да бъда едно от тях.

- Откъде разбра? Господи, сякаш знаеш точно какво си мисля.

Трез сви рамене, с далечен поглед в очите, а после докосна главата си.

- Просто добро предположение. - Той отново се съсредоточи върху нея. - Така че въпросът е: къде искаш да отидеш?

- Моля?

- Къде искаш да отидеш? След като не е в клиниката, къде тогава?

Селена се облегна в стола си. Сега бе неин ред да впери поглед в прозорците.

- Харесва ми имението на Ривендж, ако това имаш предвид.

- Бъди по-дръзка. Мисли по-мащабно. Хайде де, все трябва да съществува някое вълнуващо място. Тадж Махал, Париж...

- Не можем да отидем в Париж.

- И защо не?

- Ааа...

- Никога не съм срещал този Ааа, не го познавам, не ме е грижа колко е голям. Ако той ни пречи да го направим, ще убия кучия син.

- Толкова си сладък. - Селена се приведе и го целуна но устата. След което се опита да накара мозъка си да измисли нещо, каквото и да е. - Ама и аз съм една. Най-сетне мога да правя каквото си поискам, а нищо не ми идва на ума... О, сетих се!

- Кажи ми и го имаш.

- Искам да отида в „Кръговрата на света“.

Трез също се облегна в стола си.

- Ресторанта?

- Аха. - Тя избърса устата си с една салфетка. Искам да вечерям в „Кръговрата на света“.

- Това е онзи, който се върти и се намира на върха па...

- Най-високата сграда в Колдуел! Видях го по телевизията веднъж, докато правех компания на Лейла в стаята й. Можеш да седиш до прозореца и да виждаш целия град, докато се храниш. - Тя се намръщи, когато го видя да преглъща с усилие, и то не защото беше лапнал голям залък каша. - Добре ли си?

- О, да, абсолютно. - Той кимна и изду мъжкарски гърди. - Смятам, че идеята е страхотна. Ще накараме Фриц да направи резервация за тази вечер. Имам известно влияние в този град, така че няма да е проблем. А те сервират вечеря до десет часа.

Селена се усмихна и си се представи - облечена в една от одеждите си на Избраница, с хубава прическа и нормално тяло... и Трез, седнал насреща й на една от лъскавите черни маси, които беше видяла по телевизията, със снежнобели салфетки, съвършено подредени чинии и сребърни прибори, които грееха на светлината на свещите.

Съвършено.

Романтично.

И никакви болести.

- Толкова се вълнувам.

Следващата хапка, която сложи в устата си, бе сладка, сметанена и най-съвършената... Как го наричаха хората? За-кус-ка?

Нямаше никакъв смисъл. Но кой го беше грижа.

- Отиваме на среща, нали? - осъзна тя изведнъж. - Слава на Скрайб Върджин, имам среща!

Трез се засмя и звукът отекна в широките му гърди.

- И още как! А аз ще се държа с теб като с кралица. Моята кралица.

Докато и двамата се хранеха с апетит, Селена си помисли в колко странен емоционален пейзаж се беше озовала: дълбоки долини на отчаяние, последвани от ширнали се панорами, толкова емоционално чисти и красиви, че за нея бе чест да ги има. Сякаш животът й, със своята съкратена продължителност, беше навит като руло плат - в началото може и да бе гладък и съвсем обикновен, ала сега бе набразден от прекрасни вълни.

Би предпочела лукса на това, да разполага с векове. Ала сега, в този момент, тя се чувстваше така неизмеримо жива. По начин, който не бе познавала преди.

- Благодаря ти - каза изведнъж.

- За какво?

Тя прикова поглед в купичката с овесена каша, усетила как бузите й поаленяват.

- За тази вечер. Това е най-прекрасната нощ, която съм имала някога.

- Все още не сме отишли никъде, кралице моя.

- Въпреки това - тя погледна в тъмните му очи - е най-прекрасната нощ в целия ми живот.