Сенките

14

ЛЕЙЛА ИМАШЕ ЧУВСТВОТО, ЧЕ Я ПРЕСЛЕДВАТ, ДОКАТО НАТИСКАШЕ педала на газта и стискаше с две ръце волана на бледосиния си мерцедес. Куин й беше купил този Е350 4matic, каквото и да означаваше това, преди три месеца. Беше искал да й вземе нещо по-лъскаво, по-голямо, по-бързо, но в крайна сметка седанът бе моделът, в който тя се бе чувствала най-удобно. Беше си избрала цвета, защото й напомняше за баните в Светилището.

Селскостопанските земи, заобикалящи Колдуел, се простираха наоколо, следвайки възвишения и долини. Колко обичаше тези прекрасни, ширнали се поля, върху които през юли и август изкласяваше царевица, само за да бъде обръсната като брада през неплодородните месеци. Вече познаваше цялата местност наизуст, пътя, който изкачваше едно определено възвишение и я отвеждаше до една определена поляна, до едно сега важно дърво.

Когато стигна до подножието на невисокия хълм, тя угаси фаровете и остави колата да спре. Идването тук никога не й беше приятно, ала след като бе видяла в какво състояние е Селена и знаеше какво означава това, сърцето й бе натежало повече от обикновено.

Измъкна се иззад волана и като сложи длани на кръста си, се изви, излъчвайки гърди, в опит да отпусне мускулите си, които като че ли бяха постоянно схванати...

- Подранила си.

Лейла ахна и се обърна. Кор стоеше само на няколко крачки от задния калник на колата й и тя начаса усети, че нещо с него не е наред. Не че суровото му лице беше различно от обикновено; всичките му черти - от заешката устна, която го караше да изглежда така, сякаш е постоянно озъбен, до проницателните очи и масивната челюст - си бяха съвсем същите. Нямаше промяна и в подстриганата до кожата коса, нито в дългото черно кожено яке, кожения панталон и войнишките ботуши, нито във всички оръжия, които тя знаеше, че носи у себе си, но които винаги внимаваше да останат скрити от нея.

Не беше сигурна какво го беше издало. Ала инстинктът й не лъжеше и никога не грешеше.

- Добре ли си? - попита го тя.

- А ти?

Лейла сложи ръка на корема си.

- Добре съм.

- Какво стана снощи? Защо не дойде?

Образът на Куин, кръстосващ билярдната, докато тя и Блей седяха на дивана, изникна в ума й. А после си представи тях тримата в стаята за прегледи, застанали до Селена, докато лошите новини валяха една след друга.

- Имаше спешен случай в семейството - каза тя. - Всъщност - два.

- Какви?

- Нищо, което да те засяга.

- Малко са нещата, свързани с теб, които не ме засягат.

Лейла вдигна поглед към дървото, под което сядаха обикновено, и усети, че я побиват тръпки.

- Аз...

- Студено ти е. Да влезем в колата ти.

Както обикновено, той пое контрола - отвори вратата й и отстъпи встрани в безмълвна заповед. За миг Лейла се поколеба. Въпреки благородния порив да опази краля и Братството в безопасност, с цялото си същество знаеше, че никой никога няма да одобри тези срещи, думите, времето, прекарано със заклетия враг нд брадята.

Онзи, който бе планирал гибелта на Рот не веднъж, а два пъти.

Да седи с Кор в колата, която Куин й беше купил, подтикван от добротата си, оскверняваше всички връзки, на които държеше най-много.

Ала нали защитаваше онези, които обичаше, напомни си тя.

- Влез - каза Кор.

И тя се подчини.

Кор затвори вратата и заобиколи колата. Докато почукваше на прозореца, а тя отключваше вратата, Лейла неволно си помисли за невярната митология за вампирите, която хората си бяха създали, в която уж неживите трябваше да бъдат поканени да влязат, преди да могат да прекрачат нечий праг.

Толкова далеч от истината.

Едрото тяло на Кор сякаш изпълни цялата кола, когато се настани на седалката, прекалено голяма за нея, дори сега, когато беше бременна. Лейла си пое дъх, за да се успокои, ненавиждайки това, че харесва начина, по който той миришеше... ала наистина беше така. Всъщност той винаги се стараеше да бъде чист, когато се срещат, а кожата му миришеше на одеколон, който Лейла отчаяно искаше да намира противен.

Много по-лесно й беше да преглътне всичко това, ако се съсредоточеше върху факта, че е принудена да търпи този контакт, това съприкосновение, тази близост. Защото да бъде тук с него по собствено желание...

Господи, какво й ставаше днес!

- Карай - каза той. - Моля те.

- Какво? - Сърцето й задумка в гърдите. - Защо...

- Тук вече не е безопасно. Трябва да се срещаме на друго място.

- Защо? - Припомнила си изведнъж колко малко го познава и му вярва, тя съвсем ясно почувства колко откъснати бяха в този момент. - Какво се е променило?

Той я погледна.

- Моля те. В името на твоята безопасност. Аз никога няма да те нараня... трябва да го знаеш... и затова ти повтарям, че тук вече не е безопасно за нас.

Лейла задържа погледа му в продължение на един дълъг миг.

- Къде ще отидем?

- Погрижих се да осигуря друго място. Карай на запад. Моля те.

Когато тя не помръдна, той сложи ръка върху нейната и я стисна.

- Тук не е безопасно.

Отдръпна ръка, без да откъсва очи от нейните. Миг по-късно Лейла се видя сякаш от много далеч как посяга и натиска копчето на стартера.

- Добре.

Когато мина на скорост, в колата се разнесе тихо пиукане.

- Предпазният колан - обясни. - Трябва да си го сложиш.

Той се подчини, без да каже нищо, опъвайки колана до краен предел, за да обхване масивните му гърди, след което го закопча.

- Колко далеч? - попита Лейла, пронизана от нов пристъп на страх, от който сърцето й отново заби учестено.

- Десет мили. - Кор свали прозореца си съвсем малко и пое голяма глътка въздух, сякаш се опитваше да долови някаква миризма във въздуха. - Там ще сме на сигурно място.

- Отвличаш ли ме?

Той се сепна.

- Не. Както винаги, ти си свободна да идваш и да си отиваш.

- Добре.

Надяваше се, че казва истината. Молеше се да е така. Което говореше страшно много за смъртоносната игра, която беше подхванала.

Това трябва да спре, помисли си тя. Водеше се война с лесърите. Той беше изменил на нейния крал.

Бременността й напредваше.

Проблемът бе, че не знаеше как да разплете въжетата, които ги свързваха.

* * *

Рейдж беше последният от братята, материализирал се на моравата пред имение, което сякаш бе слязло от страниците на някое особено лъскаво списание. Докато оглеждаше внушителната постройка, в главата му отекна гласът на разказвача от стария сериал за „Ватман“: „Междувременно, обратно във великолепното имение „Уейн“.

Къщата в стил „Тюдор“ се издигаше в задната част на грижливо поддържани морави, сякаш бе прекалено добра, за да общува с когото и да било, освен с Белия дом; осветлението вътре беше запалено.ц я обгръщаше в мек жълт разкош, сякаш лампите до една имаха златни абажури. Един иконом тъкмо минаваше забързано пред редицата прозорци, облечен с официална униформа, достойна за самия Фриц.

Вероятно водеха при един и същи шивач.

- Готови ли сме за Негово кралско Височество? - сухо попита Ви.

Петимата изръмжаха утвърдително и Вишъс се изпари. Планът бе да се присъедини към Бъч в чисто новичкия му рейндж роувър, паркиран на около четири мили на изток. Кралят седеше на мястото до шофьора и негодуваше заради всички тези мерки за сигурност. Бъч и Ви щяха да го докарат дотук с колата... след като бяха подготвили цял куп начини да го разкарат от там, ако положението вземеше кофти обрат.

На Рейдж изобщо не му харесваше, че го водят да се срещне с Троу, но Рот отказваше да изпрати свой представител, така че какво друго им оставаше? Да го завържат за някой шибан стол, та да не може да дойде сам?

- За ваше сведение не мога да ви гарантирам, че няма да накълцам онова копеле на парченца. - Рейдж извади един от черните си кинжали.

- Аз ще го държа да не мърда - подхвърли някой в отговор.

От север долетя студен вятър, разпилявайки сухи листа върху тежките му ботуши, и Рейдж хвърли поглед през рамо. Нищо не се движеше отляво. В храстите нямаше никого. Във въздуха не се усещаха никакви лоши миризми.

Ала той беше на нокти.

Е, много ясно. Каквото и да е свързано с шайката копелета, определено не бе, като да прекара нощта, изтегнат на дивана вкъщи, преструвайки се, че не гледа „Скандал“. Или „Истински съпруги от Ню Джърси“, ако Ласитър беше добарал шибаното дистанционно.

Десет минути по-късно рейндж роувърът се зададе иззад завоя на алеята и изкачи възвишението, а фаровете му осветиха къщата и малката им групичка.

Бъч обърна пред имението, така че джипът да е готов за бягство, ако се наложи, а после Рот отвори вратата си и слезе. Извисяваше се високо над покрива на колата и за разлика от тях, не носеше нито палто, нито яке. Само черна риза. Която криеше задължителната бронирана жилетка.

Поне това имаха.

Благодарение на Бет.

Рейдж и останалите обградиха Рот с телата си и поеха напред. В мига, в който стигнаха до входа, Абалон им отвори, сякаш се беше взирал през прозореца в очакване да се появят.

-Господарю. Братство. Добре дошли в дома ми.

Първият съветник се поклони дълбоко под одобрителния поглед на Рейдж. Апълботом⁶ беше един от малцината аристократи, които Рейдж познаваше, който притежаваше не само акъл, но и сърце под лъскавата си префърцунена фасада.

- Оттук, ако обичате? - покани ги той, махвайки е ръка.

Част от предварителната им уговорка бе срещата да се състои в библиотеката. Един от прозорците щеше да е открехнат леко, в случай че се наложи Рот да се дематериализира. Троу, който щеше да чака в отделна гостна, щеше да бъде доведен и изведен от един от братята.

Имаше и още едно-две условия.

След като се озова в пълната с книги стая, Рейдж й направи бърз, но старателен оглед и заяви:

- Нека отида да доведа онзи задник.

- Сигурен ли си? - попита Ви.

- Няма да го изям. Засега.

Сложи край на всякакви по-нататъшни възражения, като излезе във фоайето, където Абалон крачеше напред-назад е вид, сякаш бе потънал в спор със себе си дали да повърне върху обувките си, или да се опита да стигне до банята, преди да се е издрайфал.

- Е, къде е братовчед ти? - Рейдж му отправи насърчителна усмивка. Сякаш и с пръст нямаше да докосне онова копеле. - Там?

Абалон кимна към една затворена врата насреща им.

- Да. Намира се в мъжката гостна.

Рейдж сложи ръка на рамото му.

- Не се тревожи, Апълботом. Нищо работа.

Направо му съчувстваше, когато го чу да въздъхва с облекчение.

- Да, господарю. Благодаря.

С една последна усмивка Рейдж влезе в гостната и затвори вратата след себе си.

Троу стоеше насреща му - досущ изискания мъж, който бе някога в Древйата'страна... въпреки обикновените си дрехи.

- Рейдж? - каза той, пристъпвайки напред.

- Аха.

Троу имаше време само да му протегне ръка... и това беше всичко. Рейдж го стисна за китката, завъртя го като балерина и го блъсна с лицето напред в най-близката стена.

- Какво...

- Претърсвам те, задник. - Е, добре де, може би щеше да го направи малко по-грубичко, отколкото се налагаше. - Разтвори крака.

- Причиняваш ми...

- Ако открия оръжие, ще го използвам върху теб. Ясно?

- Нужно ли е да бъдеш толкова...

- Обърни се. - Рейдж го стисна за колана, завъртя го като пумпал и го залепи за стената с лицето напред. - Не. Главата нагоре.

Сложи ръка на брадичката му и бутна красивата му физиономия нагоре. След като опипа учудващо яките му гърди, продължи надолу и толкова силно го стисна за чатала, че гласът на Троу изтъня.

Ако обичаш!

Тука няма нищо. Изобщо не се учудвам.

Надолу по бедрата. Прасците. Отново очи в очи.

Ето какви са правилата. Опиташ ли с моя крал нещо, което да не ми хареса? Мъртъв си, преди да си паднал на пода. Разбрахме ли се?

Дойдох с мир. Приключих с битките...

Разбрахме ли се? Ако само се изкихаш отгоре му, ако опиташ да се ръкуваш с него или да погледнеш ботушите му за втори път? Лично ще ти купя билета за моргата.

- Винаги ли си толкова краен?

- В момента съм спокоен и овладян, копеле. Изобщо не искаш да ме видиш, когато съм ядосан.

Рейдж го блъсна към вратата, отвори я и го улови за врата.

- И сам мога да вървя - провлачи Троу.

- Така ли? Сигурен ли си? - Рейдж го сграбчи за мутрата и го поведе, стиснал в шепа очите, носа и устата му. - Така повече ли ти харесва? Не? Е, в такъв случай да си беше държал езика зад зъбите.

Нарочно правеше така, че на Троу да му е трудно да запази равновесие - беше страшно забавно да го гледа как минава покрай Абалон и влиза в библиотеката, сякаш танцува степ.

- О, добре започваме - измърмори Ви и си запали ръчно свита цигара.

- Поне не се е стигнало до сос за барбекю - подхвърли ченгето.

- Засега. - Ви изпусна струя дим. - Още е рано.

Рейдж се прокашля.

- Господарю и владетелю мой, Рот, син на Рот, кръвен баща па Рот, представям ти Троу, Жалко лайно.

С тези думи той блъсна копелето към персийския килим и я виж ти. То се препъна и се озова там, където му беше мястото. В краката на единствения истински крал.