Сенките

58

- РАБОТЯ САМА - КАЗА КУРВАТА, ДОКАТО ОТИВАШЕ ДА СИ вземе дрехите. - Нямам сводник. Ако ме поискаш отново, знаеш къде да ме намериш.

Пред очите на Кор русокосата жена се облече със скорост само със секунда по-бавна от скоростта на светлината и си тръгна, без да се сбогува - беше изпълнила задълженията си и в замяна бе прибрала две хиляди долара. Когато вратата на къщичката се затвори след нея, Кор премести поглед към угасващия огън. Беше й платил, за да я чука както и където поиска, и той го бе направил. Многократно. Освен това беше пил от вената й.

За което й беше платил втората хилядарка.

Благодарение на острия си слух Кор я чу да се отдалечава по изпопадалите листа. А после гласът й долетя през тънките стени на къщата, която той бе купил за друга.

- Да, тръгвам си. Да. Грозен е, но се чука като животно...

Това бе последното, което чу - тя трябва да се беше дематериализирала.

Чисто гол, той седеше на пода пред огнището, подпрял лакти на свитите си колене, а ръцете му се полюшваха. Потта изстиваше върху кожата му, вампирските му зъби все още не се бяха прибрали след храненето.

Миризмата на всичко, което беше направил, тегнеше във въздуха, всяко вдишване бе напомняне за това, което тялото му бе сторило.

И с кого.

Отпусна глава и разтърка прекалено дългата си коса, мислейки си разсеяно, че трябва да се подстриже.

През ума му се гонеха образи, в които поставяше онази жена на четири крака и я възсядаше като куче. Беше се опитал да го направи колкото се може по-мръсно... дори я беше целувал. Навсякъде.

Искаше да омърси собствената си кожа с това преживяване. Да промени тялото си. Ума си.

Да изтрие миналото.

Вместо това, докато седеше на пода, установи, че бе направил тъкмо обратното. В този миг Лейла бе единственото, за което мислеше: прелестното й срамежливо лице, бледозелените й очи, толкова умни и нежни, тялото й, което той познаваше само загатнато. Сексът с курвата бе успял единствено да го помрачи, така че светлината на онази, която обичаше, гореше още по-ярко.

Стратегията му се беше оказала пълен провал.

Така че трябваше да намери друга. Или да опита отново с тази... да, щеше да опита отново с друга жена или със същата,

или пък три или четири заедно. Средствата им бяха оскъдни, ала Балтазар и Зайфър бяха толкова изкусителни, Кор бе сигурен, че ще успеят да го уредят.

И разбира се, винаги можеше да се обърне за помощ към алкохола. Както и битките, които бяха отличен начин за изразходване на енергията.

Онова, което нямаше да стори, бе да се обади на Лейла, за да чуе гласа й и да я умолява да се видят, въпреки онова, което й беше казал .

Това би означавало да умре още веднъж.

Блъдлетър го беше научил, че част от силата бе елиминирането на всяка слабост, и с течение на времето благодарение на близостта на Избраницата, чувствата му го бяха кастрирали: вземаше решения и се отвличаше с неща, които излагаха на опасност целостта на воинската му личност.

Незнайно как, тя си беше дала сметка за това и бе запратила тази истина в лицето му.

Това, че тя знаеше колко много бе пожертвал заради нея, го бе разтърсило и само един г лупак би си затворил очите. Налагаше се да промени посоката, в която гя се бе превърнала за него, да обърне гръб на тази невъзможна ситуация между тях, колкото се може по-бързо да се върне към яснотата, която притежаваше някога.

Защото какво бъдеще имаха? Още тайни срещи тук? Докато някой от братята не я проследеше, след като тя допуснеше някоя нищожна грешка, или пък си навлечеше подозрението им, без дори да забележи? С войниците му се нуждаеха от сигурно място, където да могат да си отпочинат и да презаредят през деня, и той нямаше да изложи скривалището им на риск.

Какво си беше мислил, като я доведе тук?

Той и копелетата му не разполагаха с нужните пари, за да се преместят отново толкова скоро; наемът на къщата бе тежко бреме върху портфейла им сега, когато Троу си беше отишъл.

Поне усещаше, че може да й има доверие. Избраницата бе разполагала с девет месеца, за да издаде местонахождението на поляната, където се бяха срещали, а и той все още знаеше къде се намира имението на Братството. Беше двустранно гарантирано примирие - издадеше ли това място, тя несъмнено знаеше, че следващият му ход ще бъде да организира масирано нападение над свещеното имение на Братството.

Където, както твърдеше мълвата, първородното дете на краля спеше в люлката си.

Не, Избраницата нямаше да каже нищо...

Зъъън.

Звукът на телефона му то накара да обърне глава. Апаратът лежеше на йода до вратата, оплетен в дрехите му.

Кор се хвърли натам и трескаво зарови из гънките на плата, издърпа го от джоба. Не беше получил никакъв отговор на съобщението, което беше издиктувал и превърнал в текст. Въведе четирицифрената парола, отключи устройството и влезе в текстовите си съобщения. Заради неграмотността си трябваше да използва приложение, превръщащо текста в глас, за да получава съобщения от войниците си и от нея.

Ала знаеше достатъчно, за да разбере, че това не бе от Избраницата.

Прибра телефона, без да изслуша съобщението. Това, че се вкамени, застанал на прага, сякаш се бе загубил, го вбеси.

Не можеше - нямаше - да позволи тази кастрация да продължи. Много неща в живота му бяха далеч по-пагубни от това да напусне една жена, която дори не беше негова: отвратена от външния му вид, майка му го беше изоставила; беше понесъл невъобразим продължителен тормоз в лагера на Блъдлетър и разбира се, последвалите векове на поквара в тази война; необузданата му омраза към света - движещата сила в живота му, която го правеше това, което е.

Случилото се с Лейла нямаше да го прекърши.

Заповядвайки си да се раздвижи, Кор отиде в банята и пусна водата. Кръвта, която беше взел от курвата, му бе вляла физическа сила, каквато не бе изпитвал, откакто...

Не, повече нямаше да мисли за Лейла. Трябваше да я заличи от ума си. Да изключи чувствата си. Беше като смърт, помисли си. А Съдбата му беше свидетелка, че бе прекрасно запознат и страшно умел с тази най-необратима разменна валута.

Пристъпи под студената струя, взе сапуна и започна да се мие... ала после спря.

Не, трябваше да запази вонята върху кожата си.

Целта на този душ бе просто да го изтръгне от летаргията след храненето, която замъгляваше мозъка му. След като се изкъпеше, щеше да говори с войниците си.

Време бе да се фокусират наново и да възобновят усилията си във войната.

Време бе да продължи да следва естествения ход на живота си.