Сенките

85

Беше около обяд, когато мери излезе от имението на Братството, а двете сенки се върнаха.

Рейдж тъкмо бе изпратил своята шелан у Хавърс, след като я беше уверил, че да, наистина е добре, когато охранителната система на входа се обади.

Оставяйки братята, които се бяха събрали в билярдната, макар че не ги свърташе на едно място, той изпревари Фриц до монитора, провиквайки се в мига, в който видя двете тъмни лица.

- Кой е? - попита Бъч.

- Онези, които очаквахме.

Рейдж отключи и застана пред вратата... и ето ги и тях - изглеждаха ужасно, изпити и измъчени, сенки на самите себе си.

Мнооого смешно.

Ала бяха живи. Бяха заедно. И да ги види на крака, живи и невредими, облекчи мъничко напрежението, легнало върху гърдите му от дълги нощи насам.

- Здрасти, мой човек - каза той, прегръщайки първо единия, а после и другия.

Гласът на Трез беше изтънял, но все пак достатъчно силен.

- Хей, благодаря за всичко.

- Толкова съм ти благодарен за...

- Трез, приятелю, радвам се да те видя...

- Исусе Христе, ама че история...

- Ай Ем, добре дошли...

Братята наизлизаха от билярдната, заедно със своите шелани, а поздравите и репликите, които си разменяха, бяха като на хора, оцелели във война. Или поне стигнали опасно близо до нея...

- Господи, връщате се тъкмо навреме за шоуто на Стив Уилко!

Всички млъкнаха и погледнаха към Ласитър, който стоеше на прага, гол до кръста, с черен кожен панталон, бейзболната си шапка със сребристо ламе и надпис „Искам секс“... и чифт гигантски пухкави пантофи, които, сложени един до друг, оформяха цял далматинец.

Ангелът се беше прибрал преди дванайсет часа, заявявайки, че двамата братя са в безопасност, но че не е сигурно дали Трез ще оцелее. И като никога, задникът изглеждаше напълно съсипан. Дотам, че бе неутешим.

В тишината, последвала това щастливо съобщение, Трез пое през фоайето... и избухна в смях. Горкото копеле се разсмя толкова бурно, че се хвана за корема и трябваше да избърше сълзите, избили в очите му.

Всички останали се присъединиха към него, а той отметна глава назад и каза към тавана:

- Благодаря ти, кралице моя. Имах нужда от това.

След това отиде до падналия ангел и го прегърна. Изречени бяха думи, толкова сериозни, че Ласитър наведе очи. Защото май се беше просълзил.

А после, напълно в свой стил, заяви:

- А сега си свали ръцете от задника ми. Аз не съм такова момиче.

Остатъкът от деня премина в същия дух. Досущ като бинт върху рана, всички в къщата се прилепиха към двете сенки, издърпаха ги в билярдната, предложиха им храна и пиене.

Ясно бе, че въпреки изблика на смях, Трез изпитва силна болка. Лицето му имаше почти същия цвят като сивите одежди, 15 които беше облечен, ала въпреки това изглеждаше твърдо peinen да остане с тях и да се включи.

На Ай Ем, от друга страна, като че ли му се виеше свят. Сякаш бе слязъл от лодка, люшкана от огромни вълни, той час по час се подпираше на нещо, за да запази равновесие - билярдната маса, дивана, барчето.

Отказа предложения му алкохол и вместо това си взе кока-кола.

Рейдж страшно се радваше, че двамата са се завърнали невредими, но въпреки това му беше трудно да бъде общителен. Казваше си, че е заради нападението над Обществото на лесърите в онова девическо училище, което щяха да предприемат заедно с Асейл и двамата братовчеди. Като нищо щеше да се окаже историческо клане.

И разбира се, шайката копелета също му бяха постоянно в главата. Дори ако той и братята му избиеха всички лесъри и на Омега му беше нужно известно време, за да възстанови загубите си, все така щяха да имат Кор и момчетата му, за които да се тревожат.

Ала истината бе, че все още не се чувстваше добре.

И след известно време си даде сметка, че не е единственият. Лейла също се държеше настрани; сложила ръка върху корема си, тя гледаше право напред, ала като че ли не виждаше нищо.

- Добре ли си? - попита Рейдж, приближавайки се до нея. -Имаш ли нужда от доктор Джейн или нещо друго?

Когато не получи отговор, той се приведе към нея.

- Лейла?

Избраницата подскочи и той протегна ръка, за да я успокои.

- Извинявай, какво? - промълви тя.

- Добре ли си?

- О! Да. - Отправи му същата усмивка, с която той се бе усмихнал на своята Мери. - Добре съм.

На Рейдж му се искаше да настои, че това не е вярно, но знаеше, че не би му станало приятно, ако някой постъпеше по същия начин с него.

- Искаш ли да повикам Куин?

Куин и Блей разговаряха с Ай Ем и кимаха, потръпвайки ужасено, сякаш не можеха да повярват на историята, която досега бяха чули единствено от втора ръка от устата на почитателя на Стив Уилко с фалическия символ на главата си.

- О, не. Не, благодаря ти.

Докато я гледаше, Рейдж си помисли какъв егоист бе само. Та тя бе изгубила своята сестра Селена едва преди няколко дни. Естествено, че щеше да изглежда като Трез.

Застанал до нея, Рейдж си мислеше, че би искал да й помогне по някакъв начин. Ала се боеше, че не е в състояние да стори нищо за нея, не и докато се опитваше да проумее разтърсващата промяна, настъпила незнайно как в него. На външен вид всичко си беше същото и съвсем в ред. Той просто се чувстваше различен без никаква причина.

И това...

...го ужасяваше.

* * *

Далеч от там, в имението на Абалон, Парадайз седеше в собственото си легло, в собствената си стая и се взираше в стената насреща си. Вероятно би трябвало да се радва. Според баща й заплахата от страна на с’хийб беше неутрализирана и всички бяха в безопасност, ала тя се чувстваше неспокойна.

Естествено, че се беше върнала у дома.

Въпреки цялото й репчене и опитите й за самостоятелност, да живее далеч от баща си в тези несигурни времена, бе прекадено опасно. А това бе стъпка назад по пътя й към независимост. Поне все още имаше работа...

Почукването, дошло откъм вратата й, бе съвсем тихо.

- Да?

Вратата се отвори и баща й застана на прага, облечен в тъмносиния си копринен халат, онзи, върху който на гърдите беше избродиран семейният герб, а коланът му стигаше до подгъва.

- Още ли си буден?

- Не можах да заспя.

- Толкова много неща се случват.

- Да. - Той се поколеба и се огледа из стаята й, сякаш беше забравил как изглежда. - Може ли да вляза?

- Разбира се, къщата е твоя.

- Наша - нежно я поправи той.

Когато баща й не се приближи повече от края на килима, Парадайз се намръщи.

Зле ли се чувстваш?

Той отвори уста, за да каже нещо. Затвори я. Опита отново. Безуспешно.

Парадайз прехвърли крака през ръба на леглото и стана.

Татко?

Баща й най-сетне пристъпи навътре и едва тогава тя видя, че държи нещо. Лист хартия. Който й подаде вместо отговор.

Какво е това? - попита тя, докато го поемаше.

Погледна надолу и се намръщи.

- О... господи - ахна тя. - Господи...

Беше молбата за тренировъчната програма на Братството. Попълнена с почерка на баща й. С нейните данни.

- Татко! - Тя подскочи и го прегърна. - Благодаря ти! Благодаря ти!

Баща й я притисна до себе си.

- Става въпрос за твоята безопасност - дрезгаво каза той. -Аз просто... ти си права. Трябва да се научиш да се биеш. Мисълта, че някога би могла да се окажеш незащитена по някакъв начин... - Той се отдръпна. - Права си. Трябва да се научиш.

Очевидно бе, че от мисълта направо му призлява, но това правеше жеста му още по-невероятен. Въпреки че се боеше, той щеше да я остави да отиде.

- Благодаря ти - повтори Парадайз и отново го прегърна. -Ще внимавам! Обещавам ти!

Стига да я приемеха. Май трябваше да започне да тренира още сега, ако искаше да покрие теста за физическа издръжливост.

- Обещавам - закле се тя. - Ще внимавам.

- Ще се моля за това - почти простена той. - Всяка божа вечер.

- Обичам те, татко!

Баща й затвори очи, сякаш се возеше на увеселително влакче, с което не бе сигурен, че ще се справи.

- А ти, прескъпа Парадайз, имаш цялото ми сърце.