Сенките

5

В МЕДИЦИНСКАТА ЧАСТ НА ТРЕНИРОВЪЧНИЯ ЦЕНТЪР ЛУКАС, синът на Дохстронг, лежеше в болничното легло, облегнат на няколко възглавници. Смазаното му тяло бе опънато пред него, като пейзаж, надупчен от бомби; белези и липсващи парчета превръщаха онова, което някога действаше нормално, в каша от мъчителна, осакатяваща дисфункция.

Най-големият проблем беше левият му крак.

Откакто го бяха извадили от нафтения варел, в който лесърите го бяха натъпкали, беше в период на „рехабилитация“.

Странна дума за онова, което се случваше с него в действителност. Официалната дефиниция, която той беше потърсил в интернет, бе възстановяване на някой или нещо към предишното му нормално функциониране.

След дълги месеци на физикална и трудова терапия той уверено можеше да заключи, че еженощните упражнения бяха успели да го доближат до някогашното му „аз“ толкова, колкото и да върнат времето назад. Със сигурност знаеше единствено, че: изпитваше болка; все още не бе в състояние да ходи; четирите стени на болничната стая - всичко, което виждаше, откакто бе прикован в това състояние на стазис¹, го побъркваха.

За кой ли път се зачуди как животът му го бе довел дотук. Което беше глупаво. Прекрасно знаеше фактите. В нощта на нападенията лесърите бяха проникнали във великолепното имение на семейството му, както и в домовете на мнозина други. Бяха убили родителите му и сестра му. Него обаче бяха решили да оставят жив, за да го използват като опитно зайче, върху което да изпробват дали е възможно да превърнат вампир в лесър. Бяха го обезвредили, след което го бяха натъпкали във варела за нафта, пълен с кръвта на Омега, отнасяйки го бог знае къде.

Експерименти обаче не бяха последвали. Или бяха изгубили интерес, или го бяха забравили, или пък се бе случило нещо друго. Неспособен да се освободи, той бе страдал в лепкавата черна бездна, на ръба между живота и смъртта, очаквайки гибелта си сякаш цяла вечност. Без да е сигурен дали не бе превърнат в нещо друго.

Умът му, с който някога страшно се гордееше заради академичните си постижения и способности, бе осакатен също като тялото му; някога ясните пътеки на мисълта му се бяха преплели в мрачен кошмар на параноя и ужас.

И тогава брат му, онзи, за когото никога не бе имал време, онзи, на когото винаги бе гледал с презрение, онзи, когото смяташе, че превъзхожда... се беше появил и го бе спасил. Куин, дефектен, с едно синьо и едно зелено око, срамът на семейството с огромния си недостатък, онзи, когото бяха изхвърлили от вкъщи, поради което го нямаше, когато се бе случило нападението, именно той го беше освободил.

Именно той се бе оказал и най-силният представител на кръвната им линия - живееше и работеше заедно с Братството на черния кинжал, биеше се достойно, защитавайки славно расата от враговете им.

Докато Лукас, някогашното златно момче, наследникът на род, който вече не съществуваше, се бе оказал онзи с дефектите.

Карма?

Лукас вдигна осакатената си ръка и се взря в чуканите, останали от четири от петте му пръста.

Вероятно.

На вратата се почука леко. Той пое голяма глътка въздух и когато долови миризмите от другата страна, се стегна и придърпа завивката по-нагоре върху слабите си гърди. За разлика от предишната вечер, този път Избраницата Селена не беше сама. И той знаеше на какво се дължи това.

- Влез. - Гласът му все още звучеше чужд в ушите му. След преживяното изйитание, той бе по-дрезгав, по-дълбок.

Куин пръв прекрачи прага и Лукас се сепна. Досега бе виждал брат си само в цивилно облекло. До тази вечер. Очевидно тъкмо се връщаше от бойнатА сцена - черни кожени дрехи обгръщаха силното му тяло, оръжия висяха на кръста, на бедрата, върху гърдите му. Две от тези оръжия привлякоха вниманието му - чифт черни кинжали върху гърдите, препасани с дръжките надолу.

Странно, помисли си той. Доколкото бе чувал, тези остриета бяха запазени единствено за членове на Братството. Може би вече разрешаваха и на войниците си да ги носят?

- Здрасти - каза Куин.

Зад него Избраницата Селена беше безмълвна като призрак; белите й одежди се разстилаха около стройното й тяло, тъмната й коса бе сплетена на плитки и вдигната високо, в традиционния за свещения й орден стил.

- Добра вечер, господарю - поздрави го тя с изящен поклон.

Лукас погледна към крака си. Ужасно му се искаше да стане от леглото и да й окаже уважението, което тя заслужаваше. Това обаче беше невъзможно. Както винаги, кракът му беше бинтован от пръстите до коляното, а под стерилната превръзка? Плът, която отказваше да се излекува, горещината на инфекция, къкреща като съд с вода, която всеки миг щеше да кипне.

- Чух, че си престанал да се храниш - каза Куин и Лукас извърна поглед; щеше му се в стаята да има прозорец, за да може да се престори, че нещо е привлякло вниманието му. - Е? - настоя брат му. - Вярно ли е?

- Избранице - промълви Лукас. - Ще бъдеш ли така любезна да ни оставиш насаме за миг?

- Разбира се. Ще очаквам да ме призовете.

Вратата се затвори безшумно. И Лукас установи, че всичкият кислород в стаята бе изчезнал заедно с Избраницата.

Куин си придърпа стол и седна до леглото му, подпрял лакти на коленете си. Раменете му бяха толкова широки, че коженото яке изскърца в знак на протест.

- Какво става, Лукас? - попита той.

- Това можеше да почака. Не беше нужно да идваш направо от битка.

- Не и според жизнените ти показатели.

- Значи, лекарката те е повикала, така ли?

- Разговаря с мен, да.

Лукас затвори очи.

- Имах... - Той се прокашля. - Преди всичко това да се случи, имах ясна представа за онова, което щях да правя, какво щеше да бъде бъдещето ми. Бях...

- Щеше да бъдеш като баща ни.

- Да. Исках... всички неща, заради които, както ме бяха учили, си струва да живееш. - Той отвори очи и погледна яростно тялото си. - Това не е то. Това... сякаш съм малко дете. Други се грижат за мен, носят ми храна, къпят ме, бършат ме. Аз съм мозък, пленен в едно развалено вместилище. Нищо не мога да направя сам...

- Лукас...

- Не! - Той махна с осакатената си ръка. - Не ме успокоявай е обещания за оздравяване в бъдещето. Минаха девет месеца, братко. Предшествани от пленничество в Ада, което продължи цял век. Отказвам да бъда затворник повече. Отказвам.

- Не можеш да се убиеш.

- Знам. Тогава няма да вляза в Отвъдното. Но ако престана да се храня и да пия кръв, това... - той посочи крака си - ще победи и ще ме отнесе на онзи свят. Няма да бъде самоубийство. Смърт от сепсис... нали точно от това се бои доктор Джейн?

С едно рязко движение Куин свали якето си и го пусна на пода.

- Не искам да те изгубя.

Лукас закри лицето си с ръце.

- Как можеш да го кажеш... след цялата жестокост у дома ...

- Вината не беше твоя. А на родителите ни.

- Аз също участвах.

- Вече ми се извини за това.

Тук поне беше постъпил както трябва.

- Куин, остави ме да си отида. Моля те. Просто... ме остави.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че Лукас започна да диша по-леко, решил, че е успял да го убеди.

- Знам какво е да нямаш надежда - дрезгаво каза Куин най-сетне. - Ала съдбата може да те изненада.

Лукас отпусна ръце и се изсмя горчиво.

- С нищо хубаво, боя се. С нищо хубаво...

- Грешиш...

- Недей...

- Лукас. Казвам ти...

- Аз съм сакат, по дяволите!

- Аз също цях. - Куин посочи очите си. - През целия си живот.

Лукас изворна йоглед и се взря в кремавата стена.

- С нищо не можеш да ме разубедиш, Куин. Това е краят. Уморих се да се боря за живот, който не искам.

Поредното проточило се мълчание. Най-сетне Куин изруга под носа си.

- Просто трябва да се храниш и да си възстановиш силите...

- Никога вече няма да взема от вената й. Най-добре го приеми още сега и не си губи времето с още доводи, които не означават нищо за мен. Аз бях дотук.

* * *

Селена чакаше в коридора отвън, обзета от изтощение, което я обгръщаше като дебело невидимо наметало. Въпреки това беше неспокойна и непрекъснато подръпваше дрехите, косата, ръцете си.

Не обичаше времето, в което не бе погълната от задълженията си. Когато нямаше какво да прави, мислите и страховете й ставаха толкова оглушителни, че не можеха да си намерят място в главата й. И все пак би могла да се възползва от тази самота. Стига само да знаеше как.

Онова, което би трябвало да стори, докато стоеше тук, бе да упражнява своето сбогом. Би трябвало да се опита да намери думите, които искаше да каже, преди времето й да е изтекло. Би трябвало да събере смелостта, от която щеше да се нуждае, за да изрече на глас онова, което се криеше в сърцето й.

Щеше да се подчини на порива да се сбогува с Трез.

От всички, които щеше да остави след себе си - Примейла и другите Избраници, братята и техните шелани - Трез бе този, за когото вече скърбеше. Макар да не го беше виждала от... много, много нощи насам.

Въпреки че не бе оставала сама с него от... много, много месеци насам.

Всъщност след като бяха сложили край на своята... връзка или каквото и да бе онова, той почти се беше изнесъл от имението. Независимо по кое време идваше и си отиваше тя, двамата нито веднъж не се бяха срещнали очи в очи и само от време на време бе зървала широките му рамене да се отдалечават в обратната посока.

Това, че я избягваше, в началото й бе донесло предателско облекчение. С него щеше да й бъде най-трудно да се раздели... още по-трудно, ако бяха продължили да се срещат. Ала сега, когато й оставаше все по-малко време, тя бе решила, че иска да му каже...

Прескъпа Скрайб Върджин, какво всъщност щеше да каже?

Селена погледна нагоре и надолу по коридора, сякаш очакваше да види как съвършеният монолог се задава към нея, с достатъчно бавна стъпка, че да има време да го запомни.

Та той като нищо вече бе забравил времето, което бяха прекарали заедно. Сам си беше признал, че отлично умее да си намира човешки жени за развлечение. Несъмнено вече бе продължил напред.

А ако това не беше достатъчно, той беше обещан на друга.

Селена отпусна глава в ръцете си. През целия си живот бе черпила утеха и усещане за цел от своя свещен дълг... затова бе истински шок да установи, че с приближаването на смъртта единственото, което бе твърдо решена да направи както трябва, бе раздялата с един мъж, който не й принадлежеше. С когото бе имала само една неимоверно мимолетна авантюра.

Колко ли нощи бе прекарала в спалнята си, мъчейки се да убеди сама себе си, че случилото се с Трез бе лудост. Ала сега, когато времето й изтичаше, над нея се бе спуснала странна яснота. Причините нямаха значение. Важно бе само да осъществи целта си и да му каже какво изпитва, преди да умре.

Не искаше обаче да го направи твърде рано - би било доста неловко да си излее душата пред някого, когото може би изобщо не го беше грижа, а след това да живее още седмици или месеци наред.

Само ако можеше тя да има срок на годност, сякаш е кутия с мляко...

Куин излезе от болничната стая и напрегнатото изражение върху суровото му лице прогони собствените й тревоги.

- Толкова съжалявам - промълви тя. - Все така ли отказва?

- Не мога да го накарам да се вслуша в думите ми.

- Волята за живот е нещо сложно. - Тя се пресегна и сложи ръка на рамото му. - Знай, че съм на разположение и за двама ви. Ако той размисли, по което и да било време аз ще дойда.

- Ти си достойна жена, наистина.

Куин я прегърна силно за миг, а после се отдалечи по коридора, сякаш се канеше да излезе навън. Пред вратата на главната стая за прегледи на доктор Джейн обаче поспря и след миг я отвори.

Докато се молеше двамата братя да намерят решение, Селена усети как я връхлита нова вълна на изтощение, още по-силна от онази, която я бе заляла пред Тормент, и тя се подпря на стената, за да не падне.

Обзе я паника; сърцето й се заблъска в гърдите, безброй мисли нахлуха в главата й: направи това, направи онова, бягай. Ами ако беше пристъп? Ами ако беше последният й...

- Хей, добре ли си?

Обърна обезумели очи по посока на звука и видя Тормент да излиза от стаята за прегледи.

- Аз....

Начаса усещането, че светът се върти около нея, се отдръпна, сякаш бе някой, опитал се да я нападне, за да я обере, само за да се откаже в мига, в който бе зърнал Брата.

Селена повдигна лекичко първо единия, а после и другия си крак, без да срещне смъртоносното съпротивление, от което толкова се боеше.

- Селена? - Тормент се отправи към нея.

Тя се облегна на стената и когато вдигна ръка, за да приглади косата си, откри, че челото й е мокро от пот.

- Вярвам, че ще е най-добре да се оттегля в Светилището. -Тя изпусна дъха си. - Там ще се освежа. Налага се.

- Отлична идея. Но сигурна ли си, че ще успееш...

- Добре съм.

Селена затвори очи, съсредоточи се и...

...с едно завъртане на света и на молекулите й, предизвикано от ума, а не от тялото й, се озова в спокойното свещено обиталище на Скрайб Върджин.

В миг, сякаш беше взела нечия вена, тялото й бе изпълнено едновременно от облекчение и сила, но не и умът й... въпреки прекрасната зеленина на тревата и листата на дърветата, въпреки пастелните цветове на лалетата, които цъфтяха без прекъсване, и великолепния бял мрамор на техните покои, съкровищницата, храма за уединение и езерцето, тя имаше чувството, че я преследват, макар да се намираше на сигурно място.

Разбира се, когато страдаш от смъртоносно заболяване с непредсказуема продължителност, понякога е трудно да направиш разлика между „нормални“ симптоми и такива, които предвещават нещо по-сериозно.

Известно време тя остана на мястото, на което беше пристигнала, боейки се, че ако помръдне, болестта й отново ще се обади. Най-сетне тръгна да се поразходи наоколо. Температурата на неподвижния въздух беше съвършена, не бе нито прекалете студено, нито прекалено топло, небето над главата й бе сапфиреносиньо и баните грееха под необикновената светлина, в която бе обгърнато всичко наоколо... а Селена имаше чувството, че се намира в някоя от задните улички на Колдуел.

Колко време, запита се тя. Колко разходки й оставаха?

Потрепери и се загърна по-плътно в одеждите си, завладяна от познатото усещане за тъга и безсилие, което я връхлетя с такава сила, че й беше трудно да диша. Не се разплака обаче. Вече бе изплакала всичките си сълзи; оставила бе зад себе си всички „защо аз?“, „ами ако?“ и „трябва ми повече време“... доказателство, че бе възможно да свикнеш дори с кипяща вода, стига да останеш в нея достатъчно дълго.

Беше се примирила не само с факта, че не й бе отреден цял живот, но и че почти не бе живяла, и именно затова трябваше да се сбогува с Трез. Той бе най-близкото подобие на нещо свое, което бе имала, нещо лично, а не предначертано, нещо придобито, макар и за съвсем малко, а не възложено.

Сбогувайки се с него, тя зачиташе онази част от живота си, която бе само нейна.

Щеше да говори с него на следващия ден. Гордостта й можеше да върви по дяволите...

След известно време си даде сметка, че краката й са я отвели до гробището... в което нямаше нищо чудно, като се имаше предвид насоката на мислите й.

Избраниците бяха на практика безсмъртни, създадени за живот много отдавна като част от програмата за размножаване на Скрайб Върджин, в която най-силните мъже се обвързваха с най-интелигентните жени, за да осигурят продължението на расата. В началото жените за възпроизвеждане били държани тук в изолация, а Примешгът бе единственият мъж, използван за осеменяване. През хилядолетията обаче ролята на Избраниците се беше променила и те бяха започнали да служат на Скрайб Върджин и духовно, записвайки историята на вампирите, докато тя се разгръщаше на земята, боготворейки майката на расата и осигурявайки кръв за необвързаните членове на Братството... заради които някои се отказваха от положението си и ставаха смъртни в замяна на любов, свобода и възможността¹ да родят деца, които нямаше да бъдат ограничавани от строги правшА и наложени им от други роли.

А след това се бе появил настоящият Примейл и още повече бе охлабил задълженията им.

Селена погледна през потъналия в увивни растения вход на гробището; мраморните статуи на нейните сестри се извисяваха над нея, въпреки че бяха на доста голямо разстояние, самите ге бяха потънали в пищна зеленина.

Въпреки ползата си, древната програма за възпроизвеждане бе имала и един коварен резултат, един затвор, от който дори Примейлът, колкото и да бе напредничав, не бе в състояние да освободи Селена и нейните сестри.

Дълбоко в клетките на Избраниците се спотайваше една критична слабост, дефект, който се дължеше именно на ограничения генетичен фонд, който би трябвало да направи вампирите непобедими.

Жертва, принесена в намерението за сила. Доказателство, че дори майката на расата трябваше да се съобразява с Майката природа.

Статуите на гробището я изпълваха с ужас. Изящните фигури пред нея всъщност не бяха изваяни от каменни блокове. Те бяха вкаменените тела на онези, които имаха същото заболяване, от което страдаше и тя.

Това бяха мъртвите тела на нейните сестри, изминали същия път, по който я водеха и нейните стъпки, замръзнали в пози, които те си бяха избрали, запечатани във фин минерален гипс, който, съчетан със странните атмосферни свойства на Светилището, щеше да ги запази за вечността.

Отново я побиха тръпки...

...и отново отминаха.

Този път обаче не бяха последвани от усещане за нормалност.

Сякаш гледката на сестрите й, замръзнали в последната фаза на заболяването, бяха подействали като вдъхновение на онова, което я измъчваше, ставите в долната част на тялото й се вкочаниха, а после същото се случи и с гръбнака, и с лактите, с шията и с китките й. Селена се вкамени на мястото си, съвършено неподвижна, ала в пълно съзнание; сърцето й биеше, очите й виждаха ясно, ужасеният й мозък работеше трескаво.

Извика и опита да се отърси от вцепенението; помъчи се да раздвижи крака, ръце, каквото и да било.

Успя единствено да помръдне съвсем леко наляво и то бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Тя политна и падна по лице на земята, стръкчета трева изпълниха носа, устата, очите й.

Знаейки, че я грози опасността да се задуши, тя вложи цялата си сила, за да извие глава на една страна, така че да може да диша.

И се оказа последното движение, което направи.

Гледайки под този странен ъгъл, тя сякаш виждаше всичко, заснето от прекатурена камера, сякаш някой прожектираше Светилището върху екран: стръкчетата трева бяха толкова близко, че бяха големи като дървета, и храмът така далеч, че виждаше единствено покрива му.

- Помощ... Помощ...

Борейки се със собствените си кости, тя опита да си спомни кога за последен път бе виждала някоя от сестрите си тук горе. Беше...

Преди твърде много нощи. А дори и тогава никой не идваше тук - гробището се посещаваше само за свещените възпоминателни ритуали... до които оставаха месеци.

- Помощ!

С неимоверно усилие Селена се бореше с тялото си, ала единственият резултат бе леко потръпване на ръката, драскане на пръстите й в тревата.

Това беше.

Сълзи изпълниха очите й, а сърцето задумка в гърдите й... само ако не си беше пожелала да имаше срок на годност... От дълбините на чувствата й се надигна образът на Трез - черните му очи с формата на бадеми, ниско подстриганата черна коса, тъмната му кожа.

Трябваше да се сбогува по-рано.

- Трез... - простена тя в тревата.

Съзнанието я напусна - изведнъж, като врата, затворила се меко, ала решително, откъсвайки я от света наоколо...

...така че тя не забеляза дребната безмълвна фигура, която се появи след известно време, реейки се над тревата, а изпод развените й черни одежди струеше ярка светлина.