Сенките

78

ОТНЕ ИМ ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, ДОКАТО СЕ ДОБЕРАТ ДО СВЕЩЕНАТА астрологическа стая.

Или поне на Катра й се стори така. И нищо чудно, след като зад всеки ъгъл и в края на всеки коридор очакваше някой да й се нахвърли, да я арестува, да я затвори в килия.

Докато вървяха, С’Екс й показа тайни стаи и коридори, за които дори не беше подозирала... и доказа, че е невероятно способен: имаше сигурна крачка и бърз ум, едновременно предпазлив и агресивен.

Най-сетне се добраха не само до палата, но и до сърцето на владенията на майка й, където малцина бяха допускани, а охраната бе най-строга. Поне имаха едно преимущество на своя страна - стражите бяха прекалено заети с това, да я издирват навън, твърдо убедени, че са претърсили вътрешността на двореца из основи, а останалите от войниците на С’Екс се събираха в централния двор, готвейки се за битка.

Колко страшно бе всичко това. Но пък то им позволяваше да се движат по-бързо и поне засега, незабелязано.

Част от нея искаше да провери дали майка й наистина е заета с ритуалите, да се увери, че не ги грози опасността да ги заловят в астрологическата стая, ала не можеше да рискува да бъдат разкрити. Имаха една-единствена възможност да се доберат до архивите.

Оттук - прошепна С’Екс, заковавайки се внезапно на място.

Катра се намръщи под качулката си.

- Входът на стаята не е ли по-нагоре?

- Не, ще влезем оттук.

Ръката му се показа от широкия ръкав на одеждите му и се допря до стената. Начаса една врата се плъзна настрани.

Миризмата на тамян, която ги лъхна, красноречиво говореше, че са съвсем близо, ала мястото, открило се пред тях, тънеше в непрогледна тъмнина.

Катра пристъпи вътре, без да се колебае, и усети огромното тяло на С’Екс да влиза след нея. Когато вратата се затвори, тя се почувства, сякаш бе с вързани очи.

- Протегни ръка напред - тихо каза палачът.

Тя го послуша и напипа нещо грапаво.

- Тръгни наляво. Води се по стената.

Катра се подчини и се блъсна право в гърдите му.

- Извинявай.

Той я завъртя на обратната страна.

- Другото ляво.

Докато вървеше напред, Катра едва успяваше да диша. Сигурно вървяха успоредно на коридора, помисли си, това скрито пространство бе като сянка на онова отвън.

- Аз построих тези тунели - прошепна палачът. - Познавам ги наизуст.

- Много находчиво от твоя страна.

- Спри.

Тя се подчини и отпусна ръка.

- Сега какво?

- Погледни надясно.

В първия миг видя единствено още мрак. Ала... не. В стената имаше миниатюрни процепи, искрящи в червено, сякаш призрачна ръка, стиснала мистична писалка, я бе нашарила е точици.

Плочки, помисли си със страхопочитание. Намираха се от другата страна на отделение, покрито с плочки. Протегна ръка и ги докосна.

- Нека аз вляза пръв - каза С’Екс. - И недей да идваш, докато не те повикам.

Катра се отдръпна настрани, за да му направи път, и загледа как огромната му длан прокара пътека върху деликатната кубична шарка...

А после натисна и плочките се разделиха. Нищо не се счупи обаче - беше построено така, че да позволи подобен достъп. От другата страна имаше необикновен източник на светлина.

С’Екс пристъпи в кръглото помещение, вдигнал назъбен нож пред себе си, готов за нападение.

- Чисто е - изсъска той.

Катра си пое дълбоко дъх и пристъпи в изумителната светлина. Само че в нея нямаше нищо магическо - беше просто светлината на свещи, запалени в стая от великолепен червен мрамор.

Всъщност не, не бяха свещи. А слънцето, което струеше през огромно извито стъкло на тавана. Нощем, досети се тя, от там можеха да се наблюдават звездите.

Безмълвно, двамата прекосиха стаята, а меките подметки на обувките им не вдигаха почти никакъв шум. В средата на помещението върху пода беше изрязан кръг, навярно за подиум, издигащ се отдолу като онзи в приемната зала на палата. Нямаше никакви мебели, по стените не висеше нищо. Нищо, което да попречи на пълно вглъбяване.

И най-вече - нямаше никого.

Три врати. Имаше три врати: една, която водеше към голямата зала. Друга, зад която вероятно се намираха личните покои на главния астролог. И трета...

- Стаята с архивите е там - заяви С’Екс, посочвайки към нея.

Свещеното място, със златната каса на вратата и думите,

гравирани над нея, не можеше да бъде сбъркано и Катра почувства как я жетва благоговение, въпреки че напрежението и липсата на време притъпяваха всичките й емоции.

Пристъпи напред, протегнала ръка...

- Не. Няма да стане с твоята длан.

С’Екс докосна гладкия панел и...

Нищо не се случи.

Той опита отново.

- Явно са ме махнали от компютъра. И вероятно току-що задействахме алармата. - Той се обърна към нея. - Трябва да се махаме от тук. Още сега.

- Не! Трябва да видя...

- Няма време за спорове. - Сграбчи я за ръката и я издърпа обратно в тайния проход. - Не искам смъртта ти да ми тежи на съвестта.

Съпротивлявайки се, въпреки че той далеч я превъзхождаше по сила, Катра избъбри:

- Мисля, че майка ми е подправила документите за ражданията!

С’Екс се вкамени.

- Какво?

Катра все така се мъчеше да се отскубне... без никакъв успех. Спокойно би могла да бъде завързана за някое дърво.

- Не мога да съм сигурна, докато не проникна там. Но вярвам, че тя преднамерено е подправила архивите за собствени цели. Трябва да вляза там, за да се уверя. Моля те.

С’Екс свали качулката си и я пусна на пода; очите му, придобили маслиненозелен цвят, се присвиха.

- Колко сигурна? - попита той.

- Достатъчно, за да рискувам живота си. И твоя.

Решението му си пролича в мига, в който погледна към заключената врата... а после, без да каже нищо, той се хвърли към нея и заби назъбения си нож там, където очевидно имаше пролука. А може би я направи острието му?

След това стисна дръжката на ножа с две ръце, натисна с цялата си огромна сила... и ето че малката златна стая се отвори пред тях.

- Побързай - мрачно каза той.

Без да губи нито миг, Катра скочи вътре и се плъзна по златния под, разпервайки ръце, за да запази равновесие.

Числа. Пред очите й се разкриха хиляда златни чекмеджета, обозначени с числа. Всичко беше подредено по дата на раждане, не по имена.

Тя затвори очи и изруга. Нямаше представа кога е роден Трез.

Само че, я чакай малко... в горната дясна част имаше две чекмеджета, които не бяха златни. А бели.

С разтуптяно сърце и треперещи ръце, тя се повдигна на пръсти и издърпа най-горното. То се оказа доста дълбоко и тя трябваше да го улови от другата страна, за да не позволи съдържанието му да се изсипе на пода. Ала не, то имаше капак.

Свали го на пода, отвори го и откри четири свитъка пергамент, завързани с копринени панделки и запечатани с червен восък, върху който бе поставена звездата на кралицата. Не бяха надписани по друг начин. Един от тях беше по-малък от останалите.

Катра извади първия, който й попадна, строши печата и го разви. Беше толкова стар, че пергаментът беше прокъсан, освен това напълно отказваше да бъде изпънат, така че бе принудена да пъхне единия му край под ръба на чекмеджето и да коленичи върху другия, за да може да го разгледа.

Свещени символи и думи, написани с черно мастило, бяха пръснати между безброй червени и златни точици, които, установи тя, когато се отдръпна назад, оформяха съзвездие.

Беше рождената карта на майка й.

Остави пергамента да се навие сам и го сложи настрани. Следващият, който също отказваше да бъде събуден от дълбокия си сън, се оказа нейната карта. Третият...

Третият се разви сам в мига, в който тя развърза панделката и строши печата, а когато се наведе над него, я лъхна миризмата на прясно мастило и боя. Тази съвсем нова карта принадлежеше на новороденото, а ритуалната му смърт бе отбелязана във всеки от ъглите с черни звезди - символ, че душата бе върната на небесата. Или поне такова бе нейното тълкуване.

След един изпълнен с тъга миг, тя остави картата настрани.

Четвъртата, най-малката, трябва да бе тази на Трез. И наистина, когато я разгъна, установи, че е права. Преди всичко, беше отбелязано, че става дума за момче, което имаше близнак - забележително събитие, привлякло вниманието към Трез и Ай Ем. През целия си живот Катра бе чувала служителите в двореца да обсъждат тази необичайна случка.

Неговата карта не бе толкова голяма, колкото другите три, защото той не беше от кралско потекло, ала в четирите ъгъла имаше златни звезди, които показваха издигане до най-висок статус в двора на сенките.

Катра приседна на стъпалата си и се зачете. А после поклати глава. Толкова бе сигурна... ала всичко изглеждаше съвсем наред.

- Не се приближавайте - отекна гласът на С’Екс в този миг. - Или, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да ви убия до един.

Катра се обърна рязко и погледна през импровизираната врата, която той бе отворил. Трима стражи, облечени в черно, бяха наобиколили палача с извадени ножове.

О, всесилни звезди... какво беше направила?

Допуснала бе ужасна грешка, идвайки тук. Ама че арогантност, да си помисли, че се е добрала до тайна, която щеше да спаси всички тях. А сега нямаше къде да избяга. Нямаше как да надвие онова, което, без съмнение, бе само първият от отрядите, изпратени за тях.

Не искаше да умре.

Пресегна се и вдигна дългото, тясно, тежко чекмедже. То бе единственото оръжие, с което разполагаше...

По някаква причина (и по-късно тя щеше да се почуди защо ли) погледът й бе привлечен от картата на Трез, която се нави от само себе си, приемайки формата, с която беше свикнала.

Когато беше влязла, подът беше съвършено чист, без нито една прашинка, петънце или драскотина. Ала ето че сега имаше люспи боя там, където пергаментът се беше навил.

Катра се намръщи, остави чекмеджето настрани и отново разгъна картата.

Докато от стаята за наблюдение долитаха звуците на битка, плющене на одежди, тежко дишане и стонове, тя се приведе над свещеното писмо. В средата на картата част от боята се беше излющила.

Разкривайки...

Гърдите й се свиха толкова силно, че въздухът изскочи от дробовете й със свистене.

И за да се увери, че не й се привижда, тя отново го прочете. След това обели с нокът подправеното място.

- О... съдби... - прошепна.

Скочи на крака и се втурна към шкафовете, където се съхраняваха картите на останалите от с’хийб. Откри датата, която търсеше, издърпа чекмеджето, сложи го на пода и повдигна капака.

Цивилните архиви, около двайсетина на брой, бяха завързани с връвчици, върху които имаше малки етикети, и нахвърляни без ред. Задъхана, с разтреперани ръце, Катра зарови из тях с цялата бързина, на която беше способна. Когато откри онова, което търсеше, изтича обратно при подправения документ. Сложи ги един до друг и като ги затисна с чекмеджето, ги разви.

Както бе очаквала, втората карта също бе подправена в средата, толкова грижливо, че тогава със сигурност не би могло да бъде забелязано. С течение на годините обаче бе започнало да си личи.

Катра олющи боята и откри... че Помазаният всъщност... не беше Трез. От двамата близнаци той беше роден втори, не първи.

Ай Ем бе свещеният мъж.

Въпреки смъртната опасност отвън, тя рухна върху документите и закри лицето си с ръце. Защо ги бяха разменили? Защо...

- Принцесо - изкрещя С’Екс. - Трябва да се махаме от тук...

- Тя е разменила картите.

- Какво?

Катра го погледна през рамо и потръпна при вида на кръвта, с която бяха оплискани одеждите, лицето, ръцете му. Нямаше обаче време да се разстройва от това.

- Кралицата е разменила картите на двете новородени, Трез и Ай Ем. Ала не знам защо. - Тя посочи фалшифицираните места в пергаментите. - Ето тук. Главният астролог е този, който изготвя свещените карти за всички с кралска кръв, не летописецът. Той трябва да го е направил, а АнсЛай също е знаел. Ала какъв е смисълът... Зад теб! - изкрещя тя.

В същия миг, в който стражът, появил се зад С’Екс, замахна с ножа си към главата му, палачът се обърна, вдигнал собственото си оръжие на нивото на гърлото. Надви нападателя си само за миг, като преряза шийната му вена, от която рукна алена кръв.

Ужасена от гледката на смъртта, Катра усети как мозъкът й си отива, като зрител, решил да си тръгне от двубой, станал изведнъж прекалено жесток. Ала както С’Екс бе казал по-рано - съжалението не беше лукс, който тя можеше да си позволи.

Нави картите на Трез и Ай Ем и ги прибра при нейната и тази на майка й. Онази на дъщеричката на С’Екс все още беше на пода и тя замалко да я остави там. В последния миг обаче посегна към нея и понечи да я навие... и именно тогава усети необикновено хладно място. В средата.

Защо пергаментът бе студен?

Отново го разви и прокара пръсти по повърхността му. Не беше се излъгала - в средата имаше едва забележима промяна в температурата. Защото слоят боя, по-дебел от онези наоколо, все още изсъхваше.

Бяха подправили картата и на новороденото.

- Времето ни изтича, принцесо - подкани я С’Екс настойчиво. - Трябва...

- Дай ми ножа си.

- Какво?

- Избърши ножа си и ми го дай - нареди тя, протягайки ръка.