Сенките

70

В МИГА, В КОЙТО СЛЪНЦЕТО СЕ СКРИ ЗАД ХОРИЗОНТА, РЕЙДЖ излезе от имението - прекрачи през френските прозорци в библиотеката и прекоси празната тераса, чиито железни мебели бяха внесени за зимата. Басейнът също беше източен и покрит, чадърите - прибрани, дори цветните лехи и плодните дръвчета бяха подготвени за наближаващия сняг.

Струваше му се подобаващо. Сякаш самото имение беше в траур заедно с тях.

В дясната си ръка стискаше моторен трион, готов за работа.

Денят беше истинско мъчение -- странният, неопределен ефект на смъртта, съчетан с това, че всички бяха принудени да си стоят вкъщи, бе превърнал къщата в царство на зомбита. Добрата новина бе, че най-сетне беше свободен и му предстоеше здравата да посече.

Рейдж се запъти към дърветата в другия край на поляната и шестметровата стена, която обграждаше земите на имението. На двайсетина метра от там имаше подсилена врата и той се приближи, въведе охранителния код и зачака да чуе издрънчаването, което означаваше, че вътрешното резе се е освободило.

Бутна вратата, прекрачи навън и я остави широко отворена за братята, както и за Бет, Хекс, Пейн и всички останали.

Дърветата, които се издигаха от другата страна, бяха най-вече борове и той ги огледа преценяващо. Щеше да избягва старите и да се придържа към най-младите.

Когато запали триона, го лъхна миризма на бензин и машинно масло и той се опияни от усещането за мощ, докато се приближаваше до дънер с диаметър около трийсетина сантиметра. Острието потъна в кората и сърцевината като кама в плът, прерязвайки го бързо и чисто като с хирургически нож. Кичестият бор се сгромоляса на земята, а Рейдж си избра друго дърво, запали отново триона и го отсече, като внимаваше то да падне така, че да не нарани никого.

Дошъл след него, Тор вдигна първия шестметров бор и го изтегли до вратата в стената. След него беше Бет. Зи. Пейн. Бъч. Джон Матю и Хекс. Блей и Куин. Те всички бяха там, работеха като на конвейер, без да продумват. Никой от тях не си беше дал труда да си сложи палто, нито дори работни ръкавици.

Кръвта, която се стичаше по дънерите от изподрасканите им длани бе техният начин да отдадат почитта си.

В есенния нощен въздух сладката миризма на боровата смола бе като тамян.

През деня Ривендж му беше помогнал да планират всичко. Според традицията на симпатите погребалните клади имаха две части: триъгълна основа от девет триметрови вертикални подпори, увенчани със здрава платформа от шест по-къси греди, и горна част, изградена от деветдесет и шест цепеници, деветдесет от които бяха дълги по три метра, а останалите шест - метър и половина. По-дългите греди в горната част бяха разположени на около двайсет сантиметра една от друга, а останалите бяха наредени перпендикулярно на онези под тях.

Целта бе въздухът да се движи свободно и да разпалва пламъците.

Щяха да го направят именно така - защото никой от тях не знаеше друг начин и защото, макар нито Трез, нито Селена да бяха симпати, най-вероятно бе добра идея да заложат на изпитан начин, вместо да рискуват с някое самоделно решение, което да се провали.

Така че Рейдж трябваше да отсече около шейсет и пет шестметрови дървета. Щяха да одялкат клоните и кората с помощта на ками, триони и други инструменти и да издигнат цялата конструкция върху един равен участък на поляната западно от къщата.

Докато Рейдж работеше, а трионът се нахвърляше на всяко дърво, сякаш бе диво животно, едва удържано на каишката си, мислите му непрекъснато се връщаха към собственото му минало с неговата Мери.

Някога и той се бе намирал на съвсем същото място, където Трез бе седял до леглото на своята любима. Изпитал бе същия вледеняващ страх, неспособен да повярва, че животът, с всичките му безкрайни вариации, бе стигнал до тази точка. Беше си отишъл у дома, където се бе съблякъл и бе коленичил върху диаманти, които се бяха врязали в коленете му... и превил глава пред единственото божество, което познаваше, бе умолявал животът на Мери да бъде спасен.

Скрайб Върджин бе дошла при него и бе изпълнила молбата му... ала срещу огромна цена. Неговата Мери щеше да бъде спасена, но в замяна на този дар тя нямаше да бъде с него. Това бе цената за невероятната благословия, противотежестта на чудото.

Болката бе като галактика, зейнала в гърдите му, безкрайна рана, толкова дълбока и смъртоносна, че бе истинско чудо, че не беше облян в кръв...

Рейдж загледа как поредното дърво рухна върху студената земя.

Да, той знаеше точно какво изпитва Трез в този момент.

Разликата? В нощта на живота му, преди около две години, след като се бе заклел да се откаже от нея, така че тя да бъде спасена от болестта, неговата Мери се бе втурнала в спалнята му, жива и здрава, излекувана и спасена.

И готова да бъде с него.

Това бе единственото слънце, което бе познал като възрастен - така сигурно, сякаш покривът над главата му бе изчезнал и слънцето бе изгряло само за него, обливайки ги в топлина и светлина, докато той прегръщаше своята жена.

В този миг и двамата бяха родени за нов живот от милостта на Скрайб Върджин.

По-късно бе научил, че тъй като Мери не можеше да има деца заради предишното си лечение, Скрайб Върджин бе решила, че това е достатъчно, за да балансира подарения й вечен живот.

Ето как двамата с Мери бяха заедно и до днес.

Трез не бе получил такова чудо. Селена не бе спасена. Ето че историята с Тор и Уелси се повтаряше отново.

Въпреки че Рейдж не би го признал пред никого, все още не разбираше защо той и неговата шелан бяха помилвани. Особено след начина, по който Скрайб Върджин го беше проклела по-рано с неговия звяр, заради това, че бе излязъл извън контрол.

И все пак тя му беше върнала любимата.

Благодарение на майката на расата неговата Мери сега бе свободна да живее вечно, докато сама не поискаше да промени този факт, което щеше да се случи, когато той отидеше в Небитието.

Това, че двамата бяха помилвани, му се струваше точно толкова произволно, колкото и причината Тор и Трез да бъдат осъдени. Поне брат му бе успял да продължи напред.

Можеше само да се надява същото да се случи и със сянката.

* * *

- Отнеси това в апартамента ми в „Комодор“ - каза Ай Ем на Фриц. - Сложи го пред вратата на терасата.

- За мен ще бъде удоволствие, господарю - отвърна икономът, ала после веждите му подскочиха. - Има ли още нещо?

- Не.

Фриц обаче остана пред стаята за прегледи с объркан вид, за учудване на Ай Ем...

А, да. Не беше пуснал бележката.

Заповядвайки на пръстите си да се разтворят, той отстъпи назад.

- Благодаря, мой човек.

- Ако се нуждаете от каквото и да било, вие или брат ви, моля ви да се обърнете към мен. Бих сторил всичко, за да съм ви от полза, особено сега.

Икономът се поклони ниско и се отдалечи по коридора, изчезвайки през стъклената врата на офиса.

Ай Ем се огледа наоколо, въпреки че все още беше сам. Очите му просто имаха нужда да правят нещо и в това отношение прекрасно разбираше защо Рейдж и братята се молеха за някаква работа, която да свършат. Както и защо жените, които не бяха в гората, бяха горе, за да помогнат с приготвянето на церемониалните ястия, които се поднасяха по традиция по време на траур. И защо Избраниците и Примейлът се бяха затворили във фитнеса, за да извършат древните ритуали, а уханният дим от свещените свещи, които горяха, изпълваше тренировъчния център с аромат, едновременно тъмен и сладък.

Беше такъв миш-маш от вярвания и традиции, смесили се около ядрото от скръб. Неговия брат.

Така че Ай Ем чакаше.

По някое време през следващите три часа Трез щеше да се появи, гол и облян в собствената си кръв. Белезите върху гърдите и корема на мъжа в траур бяха последната част от ритуала по прощаването с починала любима. А като най-близък родственик на страдащия, Ай Ем бе този, който трябваше да затвори раните със сол, запечатвайки ги завинаги върху плътта му.

Той претегли в ръката си черната кадифена торба, пълна със сол. Беше завързана с въже от златна нишка и много тежка.

Някъде на заден план в ума си не можеше да не мисли за онова, което предстоеше след това. Към залез-слънце на следващия ден. Към края на траура в с’хийб.

От доста време насам обмисляше решението, което включваше живот, прекаран на път. Всеки дълг, който имаха към Ривендж, бе изплатен, а със смъртта на Селена Трез като че ли бе свободен да продаде бизнеса си в Колдуел и да поеме на път.

Кралицата на сенките нямаше как да сложи ръка върху нещо, което не можеше да хване. Това със сигурност бе най-разумното нещо, което биха могли да сторят. Проблемът сега бе майкен.

Ай Ем отново се съсредоточи върху затворената врата, зад която почти можеше да види как брат му повива тялото на своята любима... и за миг се опита да си представи Трез достатъчно добре, за да тръгне да обикаля по света.

Вероятно нямаше да се случи.

Мамка му. Напълно бе възможно Трез да разреши проблема за всички им.

Като си пръсне мозъка.