Сенките

42

ИМАШ НАЙ-КРАСИВИТЕ РЪЦЕ НА СВЕТА.

Трез и Селена се бяха изтегнали чисто голи в леглото му. Сексът, който бяха правили, бе толкова необуздан, че завивките се бяха озовали на пода, а пламналата им кожа едва сега започваше да изстива, галена от хладния въздух в тъмната стая. - И преди си го споменавал - усмихна се тя.

От гърлото му се откъсна едно ммм-хммм.

- Харесвам ги върху себе си. Харесва ми да ги гледам. Да ги усещам.

Той сложи длан върху нейната и усети допира й по цялото си тяло. Така спокойно. Това бе така умиротворяващо.

- Харесва ми да виждам звездите - каза тя след малко. - През прозореца там.

- Аха.

Тъй като беше малко преди пет часа сутринта, капаците все още не се бяха спуснали за през деня - напредването на есента се усещаше не само по времето, но и по слънцето, което се появяваше все по-късно.

- Знаеш ли, никога досега не съм имал това - чу се да казва Трез.

Селена се обърна на една страна и облегна глава на ръката, която той милваше допреди миг. И сякаш знаеше, че допирът му липсва, тя му подаде другата.

- Какво не си имал?

- Такъв покой.

Искаше му се да бе знаел през всичките тези години на празни оргазми, че го очаква подобно дълбоко единение. То би направило цялото онова тъпкане с празни калории напълно безсмислено.

- Искаш ли да си пуснем музика или нещо друго? - попита изведнъж, в случай че само той се наслаждаваше на тишината.

- Не, така е... съвършено.

При тези думи просто трябваше да се обърне и да я целуне по устните. След това отново се отпусна върху възглавниците и се зае с ръката й, проследявайки всеки от пръстите й със своите, опъваше ги и раздалечаваше, играеше си с връхчетата им.

- Обичам звездите - промълви Селена, сякаш говореше на себе си.

- Дойде ми идея за тази вечер.

- Така ли?

Още едно ммм-хммм.

- Тя ще е изненада. Ще се наложи обаче да отложим разходката с лодка.

А той вероятно щеше да се нуждае от успокоително. На нея обаче страшно щеше да й хареса.

- Трез?

- Да?

- Искам да направиш нещо за мен.

Той се усмихна в мрака.

- То случайно да включва езика ми? Само кажи къде точно го искаш, кралице моя.

- Не.

Промяната в гласа й го спря. И за частица от секундата му се прииска да каже: Моля те, не. Мога да говоря за това, когато падне нощ. Нека оставим деня за фантазията, че разполагаме с цяла вечност.

Ала както винаги, не бе в състояние да й откаже абсолютно нищо.

- Какво е то?

Тя не отговори веднага - вероятно внимателно подбираше думите си.

Трез се опита да запази спокойствие.

- Недей да бързаш.

- Сестрите ми. - Тя се поколеба. - Онези, които си отидоха... намират се в едно гробище. Нали се сещаш, там, където ме откри.

Онзи плет, помисли си Трез. Онзи, през който бе зърнал мраморните статуи... които, боеше се сега, изобщо не бяха мраморни.

- Да, сещам се.

- Не им позволявай да ме отнесат там. - Тя издърпа ръката си от неговата и се надигна в леглото. Докато го гледаше, прекрасната й черна коса падна над раменете й, скривайки една от гърдите й, докосвайки кожата на бедрата й. - Те ще искат да го направят. Очаква се да си избереш поза... нали разбираш, когато дойде време, могат да те нагласят в каквато поза си избереш. След това намазват косата и лицето, и тялото ти. Такъв е ритуалът. Ето защо всички там са различни... в различни пози, искам да кажа.

Трез разтърка лице. Което с нищо не облекчи болката, която раздираше гърдите му.

- Селена, нека не говорим за това...

Тя стисна ръката му. Силно.

- Обещай ми. Когато удари часът, няма да мога да се застъпя за себе си. Искам да сториш това за мен.

И отново той не можеше да й откаже нищо... и като обвързан мъж, то бе не само нормално, но и правилно. Само че тази молба? Дори просто да кимне разкъса душата му.

- Добре. - Той се прокашля. - Ще се погрижа за това.

В миг тялото й се отпусна и тя въздъхна. А после, докато отново се настаняваше до него, поклати глава.

- Знам, че то е в разрез с всичко, на което са ме учили, и традициите на моята служба, ала част от мен се бои до смърт, че те са уловени като в капан там вътре.

- Извинявай... какво? Искаш да кажеш твоите сестри?

Селена кимна.

- Откъде можем да сме сигурни, че Небитието наистина съществува? Ами ако всичко, за което твърдят, че е истина, всъщност не е? Като всички други в Светилището, винаги съм се опитвала да избягвам онова гробище... ненавиждам тишината и неподвижността там вътре и, господи, онези злочести жени, с някои от които съм се хранила заедно и заедно съм служила на Скрайб Върджин. - Тя изруга тихичко. - Те са пленници в онова гробище, не просто замръзнали в собствените си тела, но и забравени от нас, останалите, защото не можем да понесем как се чувстваме, когато сме край тях. Ами ако те могат да ни видят? Ако ни чуват? Ами ако времето се простира до безкрай, докато те си остават пленени... - Селена потрепери. - Не искам това да се случи с мен. Когато си отида, искам да бъда свободна.

Очите й отново се вдигнаха към прозореца и звездите, които блещукаха високо над тях.

- Всеки биологичен вид има своя версия на живот след смъртта - каза Трез. - Човеците имат Рай. Вампирите - Небитието. Сенките имат Безкрая. Не може всички да грешим... Те всички са различни имена на едно и също място. Така че изглежда логично да има нещо след този живот.

- Ала няма никаква гаранция, а не можеш да разбереш истината, докато не стане твърде късно. - Селена като че ли се затвори в себе си. - Знаеш ли, по време на пристъпите мога да чувам... когато тялото ми е... извън контрол, аз виждам, чувам звуци, усещам миризми. Сетивата ми функционират, аз съм тук, ала не мога да направя нищо. Както казах и преди, няма по-ужасяващо чувство от това, да усещаш, че мозъкът ти е единствената част от теб, която работи.

„Да не си посмял да рухнеш - заповяда си Трез. - Да не си посмял! Стегни се и бъди до нея. Тук и сега.“

Селена притихна, а той се постави на мястото, което му бе описала, място, в което си дава сметка за всичко наоколо, ала не може да отвърне или да реагира.

Пресегна се и отметна дългата й черна коса назад. А после я целуна, нежно и бавно. Миг по-късно се озова върху нея и възбудата му откри нейната женственост. Докато проникваше в нея, докато нейната позната и въпреки това все така изумителна теснота го поемаше в себе си, той й се врече чрез този физически акт.

Понякога злото, с което се бориш, не е нещо, което можеш да простреляш или нарежеш на парчета. Понякога дори не можеш да го нараниш.

И това бе отвратително.

Докато хълбоците му се движеха, а ръцете й го притискаха към нея, Трез поддържаше ритъма си сладостен и внимателен, за да може да продължи да я целува през цялото време.

Някъде по средата долови дъждовния мирис на сълзи.

И двамата плачеха.

* * *

Във фитнеса на тренировъчния център Рейдж тичаше така, сякаш го преследваше собственият му звяр.

Бягащата пътека изобщо не беше във възторг. Той бе почти сигурен, че писъкът, който се носеше от лентата (достатъчно силен, че да го чуе над музиката, която беше надул в слушалките си, сякаш беше хероин), означаваше, че машината всеки момент ще сдаде багажа. Той обаче не искаше да спре дори за няколкото секунди, които щяха да са му необходими, за да се премести на съседната.

Ала когато пътеката започна да вони на лесър, той разбра, че решението бе взето вместо него. Отскочи настрани и натисна копчето за спиране. То подейства незабавно... или той бе скочил в мига, в който машината беше предала богу дух.

Докато успокояваше дишането си, Рейдж попи лице с една от грапавите бели кърпи. Бяха като направени от шкурка, ала на тях им харесваше така. От време на време Фриц се опитваше да ги замени с нещо по-мекичко, но той и братята веднага надигаха гласове в протест. Това бяха кърпи за фитнес. Очакваше се да са тънки и гадни, хавлиеният еквивалент на койоти.

Когато се потиш като прасе и не си усещаш стъпалата от изтощение, не искаш да се попиеш с някой пудел.

Наистина ли беше пробягал четиресет километра?

Мамка му, откога беше тук?

Свали си слушалките и установи, че не само краката му бяха изтръпнали, ами мускулите на чатала му горяха, а рамото, което беше пострадало преди пет нощи, също се обаждаше.

В крайна сметка се пльосна на една от дървените пейки, които минаваха покрай насрещната стена. Докато дишането му бавно се успокояваше, Рейдж имаше чувството, че е заобиколен от братята си, въпреки че беше сам - дали беше лежанката, която все още бе сложена на тристате килограма, които Бъч беше заредил вчера, или пък щангата, която Зи беше вдигал, или пък лостът, на който Тор се беше набирал - той съвсем ясно можеше да си представи всеки от бойците, чуваше гласовете им, виждаше ги да минават наоколо, усещаше погледите им върху себе си, докато говореха.

Всичко това би трябвало да го накара да се почувства повече, а не по-малко свързан с тях.

Ала истината бе, че дори мястото да беше претъпкано с всички онези огромни тела, той пак би се чувствал откъснат.

Отново прокара кърпата по лицето си и затвори очи, пренасяйки се в друго време и място... един спомен, който, осъзна сега, се бе опитвал да остави зад себе си от мига, в който той бе заплашил да изплува на повърхността.

Бялата къща на Бела. Онази нейна веранда, която минаваше по протежение на цялата къща, толкова уютна, че ти идваше да повърнеш... или да седнеш на нея, похапвайки ябълков пай. Видя се как излиза от входната врата, провесил глава, сякаш му я бяха отрязали и единствено тънка ивица кожа задържаше кратуната му на мястото й.

Неговата обична Мери в спалнята на горния етаж, след като току-що му беше заявила да се разкара. Само дето, естествено, не го бе направила толкова грубо.

Животът му бе свършил, когато си бе тръгнал от онази къща. Макар отвън да изглеждаше жив, отвътре той бе мъртъв...

...докато тя не бе изхвръкнала навън боса.

„Не съм добре. Рейдж... не съм добре.“

- Защо мислиш за това, мой човек. - Отново изтри лицето си с грапавата кърпа. - Най-добре престани... хайде де, мисли за нещо друго...

Само че мозъкът му отказваше да се отклони от посоката, в която беше поел. А следващият спомен бе още по-ужасен.

Болнична стая, ала не в имението, нито дори в клиниката на Хавърс. Човешка болнична стая и неговата Мери лежеше в нея.

Мамка му, все още помнеше цвета на кожата й. Ужасен. Не просто бледа, а посивяла.

За да я спаси, той се бе хванал за единствената сламка, за която се сещаше - беше се обърнал към Скрайб Върджин. Тръгнал си бе от човешката болница, отишъл бе в стаята си и бе коленичил върху шлифовани диаманти, докато коленете му не се бяха облели в кръв.

Беше се молил за чудо.

Рейдж изруга и се протегна, опъвайки се върху коравото дърво, стъпил от двете страни на пейката.

Неговата Мери нямаше да се прибере днес. Щеше да остане в „Убежището“. Майката на онова дете бе откарана в клиниката на Хавърс, след като бе изпаднала в кома. Персоналът бе решил да задържи детето в „Убежището“ за през деня и Мери искаше да бъде с него.

Господи, спомняше си колко мъчителни бяха дългите часове на деня, докато Мери лежеше в болницата. Не беше безопасно да стои там през деня и до смърт се боеше, че може да издъхне, без той да е в състояние да бъде до нея.

Вероятно биха могли да закарат малкото момиченце при майка му, ако се стигнеше дотам. Като претранс, тя можеше да излиза навън, дори когато грееше слънце.

Загледан в тавана, Рейдж се замисли за Трез и Селена. За тяхната среща. Бягството им от центъра. Как се бяха забавлявали, измъквайки се на човешката полиция.

За това си струваше да се бие. За всичко това.

Неговата Мери нямаше да си дойде днес и той не бе сигурен как ще издържи следващите дванайсет часа, докато отново не я видеше. И това бе при положение, че все пак можеше да й се обади или да й прати съобщение винаги щом пожелае.

Онова момиченце вероятно щеше да изгуби майка си.

Трез вероятно щеше да изгуби Селена.

Рейдж бе сигурен, че те всички се молят за чудо, също както той някога. И може би именно там беше проблемът.

Защо щастието се бе усмихнало на него? А не на Тор? Е, да, братът беше открил Есен и това бе безмерна благословия. Ала колкото и да я обичаше, загубата на Уелси едва не го бе убила.

Просто не разбираше. Освен ако Скрайб Върджин не се намесеше или някой не откриеше лек...

Защо той и Мери бяха пощадени?

Мозъкът му отново и отново се връщаше на същия въпрос и той трябваше да положи усилие да го изключи. Не искаше да полудее тук долу, съвсем сам.

О, да, помисли си кисело. Защото определено е за предпочитане да споделиш нещо такова с онези, които обичаш.

Плашещи времена. Плашещи времена.

Ако смъртта идваше три пъти, помисли си той вцепенено, кой ли щеше да бъде третият?