Сенките

20

АЙ ЕМ ПОСЛЕДВА ИНСТРУКЦИИТЕ НА С’ЕКС СЪВСЕМ ТОЧНО И изчака час и половина, преди да се дематериализира от апартамента до покрайнините на Територията на с’хийб. След като прие физическите си очертания в гората, прекоси тристатината метра до реката, която правеше завой покрай гранитно скално образувание във формата на главата на онзи човешки президент, Линкълн.

Откри облеклото там, където палачът беше обещал, че ще бъде - пъхнато под брадичката на импровизираното лице. След като смени дрехите си с традиционната одежда фарши на необвързан слуга от нисшите класи, с изненада установи колко уязвим се чувства под широката сива одежда.

Естествено, задържа камата и пистолета си - беше принуден да разчита на С’Екс, но това не означаваше, че му имаше доверие.

Територията се намираше на север от Колдуел, в земите между върховете на Адирондак и равната местност около Платсбърг. Имотът, който се простираше върху две хиляди квадратни акра, приел фасадата на артистична колония, беше обграден от солидна бетонна стена, висока и дебела като дъб по цялото си протежение. Малцината човеци, живеещи наоколо, отдавна бяха свикнали с присъствието на „художниците“ и като че ли им доставяше удоволствие да защитават неприкосновеността на имота и „изкуството“, което се твореше край тях.

Което вършеше отлична работа на с’хийб.

Иронията, естествено, бе, че едва двайсет мили на север, от другата страна на планината, се бяха разположили симпатите.

Което беше логично. Нито едните, нито другите изгаряха от желание да си общуват; и едните, и другите не уважаваха нито хората, нито останалите вампири, така че колкото по-изолирани бяха - толкова по-добре. Естествено, между двете раси никога не бяха съществували дипломатически връзки и мисии. Те бяха толкова разделени, колкото и двама непознати, седнали един до друг в автобуса, искащи единствено да бъдат оставени на мира.

Ай Ем не можеше да повярва, че се канеше да се върне там.

Остави дрехите си на мястото, където беше намерил онези, с които беше облечен сега, и се отдалечи. Кожените сандали приличаха повече на ръкавици, отколкото на обувки и той съвсем ясно усещаше под краката си съчки, камъчета, дори неравностите на земята. За сметка на това бяха безшумни - ако не се броеше някое и друго припукване от време на време, той беше тих като лунната светлина, сипеща се от небесата.

Много скоро стигна до високия зид, нашарен с петна от пръст, увивни растения и паднали клони, стърчащи под странни ъгли тук-таме.

Порутеният му вид обаче не можеше да го заблуди. Той се дематериализира над него, мислейки си, че бе забравил колко е дебел.

След като прие физическата си форма, му трябваше миг, за да се ориентира. Толкова отдавна не бе стъпвал в земята на расата си, но нямаше защо да се тревожи, че нещо се е променило - за разлика от фасадата за пред света навън, отвътре стената, опасваща земите на сенките, беше съвършено поддържана; избелелият от слънцето бетон се миеше редовно, а в основата му не растеше нито една тревичка.

И никаква непокорна гора. Дърветата, които растяха тук, бяха подредени като фигури върху шахматна дъска, всяко си имаше свое място и дори короните им бяха подкастрени така, че да не излизат от него. Тревата също се поддържаше чиста като килим. Въпреки че беше есен и листата падаха, нищо не разваляше ширналия се простор.

Ай Ем неведнъж си беше мислил, че Територията е като снежен глобус - изкуствено създадена версия на действителността, уловена в плен.

Все още си мислеше същото.

Ускори крачка и притича през кафявата трева. Не след дълго изникнаха първите жилища, дървени бараки, боядисани в черно, със светли ламаринени покриви. Също като дърветата, и те бяха подредени в стройни редици; вътре не грееше никаква светлина, не се носеше миризмата на готвено, не се чуваха гласове. Слугите в палата, които живееха тук, ги използваха единствено за спане и секс. Всичко друго правеха в крилото за прислугата в двореца - там се хранеха, обличаха и къпеха.

След известно разстояние се появиха стените на палата, още по-високи от първия зид. Облицовани с лъскав бял мрамор, те бяха грижливо поддържани от двете страни - всеки ден прислужници, покачени на десетметрови стълби, ги търкаха на ръка. При условие че нещата все още се правеха както преди. Което беше почти сигурно, тъй като тук нищо не се променяше.

Ай Ем тръгна покрай стената, докато не стигна до врата, покрита със символи.

Успял беше от първия опит.

Погледна си часовника и зачака. Това беше задната част на палата, далеч от мястото, където живееха аристократите и средната класа... разбира се, заради периода на траур от всички граждани се очакваше да са вътре, коленичили, изпращащи съболезнованията си за загубата на кралицата към нощното небе.

Така че вероятно би могъл да се приближи дори откъм предната страна.

Планът бе палачът да му отвори и да го преведе тайно през лабиринта от коридори до библиотеката. Тъй като Ай Ем беше облечен в дрехите на прислужник, никой нямаше да задава въпроси. Като екзекутор на кралицата, С’Екс открай време имаше пълна власт над мястото и служителите...

Ударът дойде отзад. Стовари се толкова силно върху черепа му, че начаса всичко наоколо потъна в мрак.

Дори не си даде сметка как се просва по очи на земята. Нямаше време да изругае, задето бе допуснал грешката да се довери на палача, нито да посегне към оръжията си.

Твърде късно.

* * *

В имението на Братството Селена излезе от подземния тунел и спря, за да се ориентира в голямото фоайе. Сякаш беше минал цял век, откакто бе идвала за последен път.

Как се бе стигнало до тук, помисли си, докато заобикаляше подножието на пищното стълбище.

От една страна, изобщо не бе очаквала да е жива, още по-малко пък - да е в състояние да се движи... макар и с усилие. От друга, беше стигнала от нетърпение да каже на Трез какво изпитва към него... до това да го сдъвче, както биха се изразили братята.

- ...Първото хранене сега. А след приготовленията...

При гласа на Фриц Селена пое по стъпалата. Краката й все още бяха слаби, мускулите се мъчеха да задействат стави, които си оставаха сковани и болезнени. За да запази равновесие, беше принудена да се улови за позлатените перила с една ръка, а когато наближи върха - и с двете. Одеждите й, които очевидно бяха изчистени по някое време, сякаш тежаха петдесет килограма.

Обзе я огромно облекчение, когато стигна до втория етаж, без да я забележат. Не че не харесваше Фриц и останалите прислужници, както и братята, просто се чувстваше изложена на показ. Да пази болестта си в тайна, бе едно от нещата, които й бяха помагали да се справя с нея. Така, когато не беше сама, можеше да се преструва, че е досущ като останалите, че я очаква дълъг живот, изпълнен е неща като работа, сън и храна.

А сега всички щяха да знаят.

В имението нямаше никакви тайни и това беше хубаво. Хората бяха прекрасни и се подкрепяха един друг. Просто... беше й отнело дълги години да приеме болестта си.

Останалите бързо щяха да научат истината, а тя не искаше да я съжаляват.

Отправи се към коридора със статуите и спря пред една ненатрапчива врата вляво. Отвори я с разтреперана ръка и се изправи срещу ново стълбище. Трябваше й миг, за да събере силите си.

В крайна сметка ги изкачи по-бавно, отколкото голямото стълбище, но пък вече нямаше нужда да бърза, за да се скрие. Единствените, които живееха тук, бяха Първото семейство (чиито покои бяха тройно заключени и отделени, и само Фриц имаше достъп до тях) и Ай Ем и Трез.

Спалнята на Ай Ем се оказа широко отворена. В далечния й ъгъл гореше лампа и осветяваше спретнатото семпло помещение с неговите антики и изящни тъкани.

Тази на Трез беше затворена.

Селена почука, а после доближи ухо до вратата. Когато не получи отговор, почука отново. Може би не се беше качил в стаята си?

Знаеше, че има бизнес в света на хората, но й се беше видял толкова изтощен, когато си беше тръгнал от клиниката. Струваше й се логично...

- Да?

Селена преглътна с усилие и отговори:

- Аз съм.

Дълго мълчание. Толкова дълго, че тя се зачуди дали не беше открехнал прозореца и не се бе дематериализирал от стаята, само и само да я избегне.

- Добре ли си? - разнесе се гласът му най-сетне.

- Може ли да...?

- Изчакай.

След една минута вратата се отвори и Селена неволно отстъпи назад. Беше толкова едър... и толкова гол... не че се виждаше нещо. Беше си сложил халат и голата му тъмна кожа се показваше между реверите.

Невъзможно бе да не си представи как изглежда останалата част от него отдолу.

- Добре ли си? - повтори той.

По някаква причина Селена се подразни от загрижеността му. Което беше нелепо. Той беше учтив и грижовен... ала от това тя имаше чувството, че за него не е нищо друго, освен болестта, която носеше в себе си.

- Аз, ъъъ... - Огледа се наоколо. - Може ли да говорим насаме?

Вместо отговор той се дръпна настрани и махна с ръка. Селена прекрачи прага и чу как вратата се затваря след нея.

- Искам да се извиня. - Спря до прозорците и се обърна. -Съжалявам. Чувствата ми точно сега са като оголен нерв и откровеността ми взе връх.

Трез скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.

Лицето му беше непроницаемо, тъмните му очи - мрачни, веждите - сключени.

Тишината се проточи и Селена се прокашля. Пристъпи от единия си крак на другия. Запълни времето, като огледа разхвърляното легло. Черните дрехи, метнати върху един стол. Обувките, събути до дрешника. Хавлията, която висеше върху отворената врата на мраморната баня.

- Е... - Тя отново се прокашля. - Затова дойдох.

Прескъпа Скрайб Върджин, какво ставаше между тях?

- Колко дълго? - попита той дрезгаво.

- Моля?

- Колко дълго ти остава? До следващия... каквото и да е. Кога беше последният?

Две седмици... или по-точно тринайсет дни.

- Преди месец. Може би повече.

Раменете му се отпуснаха.

- Исках да те попитам по-рано.

Отново се умълча.

- Трез, наистина съжалявам...

- Няма за какво да се извиняваш. Каза каквото мислиш. Не съм обиден и няма да се опитвам да променя онова, което изпитваш.

- Изглеждаш обиден.

- Не съм.

- Трез...

- Как се чувстваш?

- Добре - сопна се тя. А после овладя раздразнението си. -Съжалявам. Просто... имам чувството, че ме изключваш.

- Не е така.

- Не говориш с мен.

- Тогава защо устните ми се движат?

- Как така това се случва отново? - промълви тя и също скръсти ръце на гърдите си. - Просто ми се ще нещата между нас да бъдат... нормални.

- Те са.

- Глупости! Стоиш насреща ми като статуя... а това е моята работа, окей? Аз съм тази, която би трябвало да се вкамени. Защо не бъдеш откровен и не ми кажеш да се разкарам или че се държах като кучка, или...

- Искаш да бъда откровен?

- Да, по дяволите! - Господи, все по-малко звучеше като Избраница. Ругаеше, използваше разговорни изрази. Но пък и все по-малко се чувстваше като Избраница. - Ехо? Ще кажеш ли нещо?

- Сигурна ли си?

- За бога... виж, искаш ли просто да си отида...

- Не. Искам те по гръб, в леглото ми, с разтворени крака и устата ми да бъде навсякъде по тялото ти.

Селена престана да говори. Да диша. Да мисли.

Едната му вежда подскочи.

- Това достатъчно откровено ли беше? Или искаш отново да започна да се преструвам, че в този миг не мисля за секс. С теб.

Сега бе неин ред да притихне. Той се изсмя дрезгаво.

- Не това очакваше, а? Не те виня. - Натисна бравата и отвори вратата, повтаряйки подканващия си жест. - Ако искаш да продължим да разговаряме, предлагам да ме оставиш да се облека и да се видим на неутрална територия.

Селена сведе поглед към хълбоците му. Беше познала тялото му напълно само веднъж, когато бе отнел девствеността й, и прекрасно знаеше, че е страховито надарен.

Беше ли корав сега?

- Селена? - По лицето му пробяга раздразнение. - Нека се видим долу. В кухнята.

Без осъзната мисъл, тя сложи ръце върху колана на одеждите си.

Очите му начаса проследиха движението й.

- Какво правиш?

Тя развърза възела и остави коприната да падне настрани. С всяко нейно поемане на дъх одеждата й се разтваряше малко по-широко, докато не разкри пътечка от плът, тръгваща от гърлото и стигаща до венериния й хълм. Погледът на Трез, този тъмен поглед, се спусна надолу и изведнъж миризмата му изригна, изпълвайки стаята с еротично ухание.

Селена свали одеждата от раменете си, оставяйки мекия плат да се свлече на пода.

- Ще затвориш ли вратата? Нека имаме малко уединение.