Сенките

60

ПРИ ДУМИТЕ НА СЕЛЕНА ТРЕЗ СЕ РАЗСМЯ И ТЯ СЕ УСМИХНА.

И двамата бяха в ужасно състояние - нейното лице бе подпухнало и зачервено от крясъците и плача, неговата ръка кървеше от парченцата стъкло, които го бяха порязали, телата им трепереха, когато се изправиха на крака.

- Наистина ли си упражнявала всичко това? - попита той, отмятайки косата й назад.

- О, да. В продължение на часове.

Отведе я до леглото и я сложи да седне, настанявайки се до нея... преди и двамата да бяха паднали на осеяния с парченца стъкло под.

- И как протече този разговор в главата ти?

Селена посегна към кутията с кърпички до будилника. Предложи му една, а после извади друга за себе си. След като и двамата се изсекнаха, тя отново си пое дълбоко въздух.

- Разви се прекрасно. Ти беше трогнат от моето великодушие. Смирен пред чистотата на любовта ми. А когато се просълзих, беше като в „Безсъници в Сиатъл“... не като това тук.

Когато тя посочи лицето си, Трез я притегли към себе си и я целуна.

- По-красива си отвсякога.

Селена направи физиономия.

- О, я стига. Току-що ти казах, че искам да прекараш остатъка от живота си във въздържание.

- Нищо не би могло да ме зарадва повече.

- Трез, бъди сериозен. Това беше адски гадно от моя страна.

- Мислиш ли, че аз бих постъпил по-различно? - Той сви рамене. - Човече, ако знаех, че ще умра, нямаше да искам дори да погледнеш друг мъж... камо ли пък да бъдеш гола с него. - Той потръпна от отвращение, представяйки си този кошмар. - О, мамка му, не. По никой начин.

- Наистина ли?

- Абсолютно. Напълно.

Селена погледна към килима и по лицето й се разля най-красивата усмивка.

Господи, прекрасно бе да мислят по един и същи начин.

А после лицето й помръкна.

Възцари се мълчание и Трез имаше чувството, че се досеща накъде бяха поели мислите й.

- Животът може да бъде много дълъг - каза тя. Сякаш си представяше времето, което го очакваше занапред... и как би могло да се промени всичко.

- Така е. - На Трез му се струваше, че през последните две нощи бе преживял поне три живота. - Ала паметта ми е по-силна от времето. Когато става дума за теб, паметта ми ще бъде безсмъртна.

- Ако все пак се случи... - Селена се прокашля. - Ако все пак срещнеш друга, искам да знаеш... че бих те разбрала. Обичам те твърде много, за да те виня за това.

- Няма да се случи.

Селена си извади друга кърпичка, но не я използва. Вместо това сгъна тънкото квадратче през средата. А после още веднъж. И още веднъж.

- Не искам да живееш като вкаменен в свое собствено гробище - заяви тя най-сетне. - Предполагам, че това се опитвам да ти кажа. Страхът ми е да не бъда завинаги пленена в тялото си, уловена като в капан. Боя се да не би в скръбта ти с теб да се случи същото. Да, признавам си, има част от мен, на която й се иска да наведеш глава и да оставиш годините да отминават покрай теб, но има и друга, по-голяма част, която не иска да се озовеш в подобен затвор. Предполагам... това, което се опитвам да кажа, е, че ако някога се почувстваш виновен, задето нещо ти се е сторило забавно, или пък хапнеш ястие, което ти хареса, или пък има филм, който искаш да гледаш, или си щастлив заради подаръка, който някой ти е направил, просто знай, че те обичам. Навярно би могъл дори да се престориш, че тези мигове са подарък от мен от Небитието. - Тя се усмихна печално. - Целувка от мен за теб.

Мамка му, като нищо щеше да се разциври.

- Можеш ли да ми обещаеш това, Трез? Че ще допуснеш хубавите мигове от живота до себе си дори когато мен няма да ме има? - Тя прокара пръсти по лицето му. - Дори ако тези мигове се случват, понеже до себе си имаш друга жена? Единственото по-страшно от това, да умра, е и двамата да си отидем, дори ако твоето голямо, силно сърце продължава да бие в гърдите ти.

Трез затвори очи.

- Не искам да мисля за това.

- Нито пък аз.

В последвалата тишина той за пореден път трябваше да се изправи срещу факта, че няма нищо, с което да се бори, никого, на когото да се разкрещи, никого, когото да прониже с камата си, за да спре всичко това.

- Искаш ли да слезем при доктор Джейн? - попита я.

- Предпочитам да ми отговориш.

Трез взе ръцете й в своите.

- Ако това ще ти донесе душевно спокойствие, тогава, да, добре. Обещавам ти, че... - Господи, не можеше да го изрече на глас. - Че ще продължа.

Лицето, раменете, цялото й тяло се отпуснаха от облекчение.

- Благодаря ти. Това наистина помага. Не можеш да си представиш колко много ми помага в този миг.

Той я целуна нежно, а после се изправи и отиде в дрешника. Нямаше представа какво си облича, но покри тялото си и дори се сети да си сложи дезодорант. Когато се върна в стаята, имаше чувството, че някой беше изстъргал вътрешността на стомаха му.

- Готова ли си да отидем в клиниката?

Селена се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо. А може би просто се опитваше да отложи неизбежното още мъничко.

- Съжалявам за прозореца ти - рече тя.

- Няма нищо. Капакът все още си е на мястото, той ще спре студа и вятъра.

- И за лампата.

- Сякаш ме е грижа.

Тя кимна и се изправи. Носеше впити черни дънки и широка бяла блузка... и Трез бе поразен от това, колко добре изглеждаше в обикновени дрехи, а не в официалните одежди на Избраниците. И интересно, речникът й също се променяше, ставаше по-разговорен.

По дяволите, помисли си... колко би му харесало да има деца от нея.

* * *

Пътят до клиниката сякаш бе безкраен и Селена не бе сигурна дали това е хубаво, или лошо. От една страна, беше готова да чуе новините, каквито и да бяха те, така че да може да се подготви. От друга, не би имала нищо против поне още мъничко да остане в неведение.

Трез нито за миг не пусна ръката й, дори докато въвеждаше различните кодове или когато трябваше да вървят един след друг през склада. Докато крачеха по коридора към кабинета на доктор Джейн, Селена си мислеше за всички стаи, в които биха могли да влязат, вместо онази, към която отиваха.

Когато стигнаха до стаята за прегледи, тя вдигна поглед към Трез.

- Не бих могла да го направя без теб.

Той се наведе и докосна устните й със своите.

- Добрата новина е, че не се налага.

Заедно, двамата прекрачиха в болничното помещение и начаса Селена усети, че й е трудно да диша, връхлетяна от миризма на химикали и ярка светлина. Почувства се още по-зле, когато доктор Джейн и Мани вдигнаха глави от компютъра на бюрото и си лепнаха еднакви професионални усмивки.

- Лоши новини, а? - каза, а когато и двамата лекари започнаха да увъртат, ги прекъсна: - Моля ви. Имайте достатъчно уважение към мен и времето ми, за да не си хабите думите, опитвайки се да подсладите истината. Искам да знам какво ви е казало тялото ми.

- Забелязахме някои промени в ставите. - Доктор Джейн отстъпи назад. - Навсякъде, където направихме снимки.

Сякаш я удариха в слънчевия сплит. Въпреки че бе очаквала точно такъв отговор.

Двамата лекари се редуваха да обясняват разни неща, а Трез кимаше. Тя обаче бе приковала очи в компютърния екран, върху който бяха изведени две снимки за сравнение: едната бе направена след последния й пристъп, а другата - преди няколко часа. Разделяха ги само два дни, ала сега между костите в ставите имаше сива мъгла.

- Сякаш отново се активизира - каза доктор Джейн. - Може би тялото ти го удържа.

- Докога? - попита Трез.

- Нямаме представа. - Мани се протегна и се заигра с контраста на монитора, сякаш търсеше нещо. - Бихме те посъветвали през следващия ден да идваш за нови снимки на всеки шест часа. Така ще разберем дали нещата продължават да се променят.

- В момента изпитваш ли болка? - попита доктор Джейн.

- Не.

- Защото можем да ти дадем нещо, което да я облекчи, ако се наложи.

- Има ли някакви лекарства, които можем да опитаме?

Прескъпа Скрайб Върджин, умът й като че ли беше изключил.

- Обсъдихме го. - Мани хвърли поглед към Джейн. - И се озовахме в задънена улица.

Доктор Джейн пое от там:

- Едно от нещата, които обмисляхме, са противовъзпалителни. Оралните стероиди биха били проблематични, защото те потискат имунната система, а не е ясно до каква степен именно защитните сили на организма ти спомагат за забавянето на следващия пристъп.

- Нивото на белите ти кръвни телца е много високо - обади се Мани. - Така че в момента определено протича някакъв процес.

- А стероидни инжекции в ставите, дори и ако се ограничим само с най-големите, биха били частично решение. - Джейн прокара пръсти през късата си коса. - Изглежда логично да започнем с нестероидни противовъзпалителни.

- Те нямат много отрицателни странични ефекти - добави Мани.

- Ще облекчат болките до известна степен, а освен това имат противовъзпалително действие, което няма да се отрази на имунната ти система.

Селена затвори очи и й се прииска да бъде където и да било, но не и тук. Да бъде на мястото на всеки друг, но не и на своето. Само като си помислеше, че имението беше пълно с хора, които не се страхуваха, че няма да се събудят привечер.

Не че им завиждаше за тази благословия. Ни най-малко. Просто й се щеше и тя да бъде една от тях.

Разговорът продължи, ала нейният ум вече бе далеч от клиниката и медицинските приказки. Вместо това се намираше в спалнята на Трез и отново преживяваше случилото се преди малко, където толкова неща най-сетне бяха казани направо, което ги беше сближило повече отвсякога.

Трез беше прав. През тези четиресет и осем часа те бяха преживели цял един живот.

- ...мислиш? - попита я той.

- Моля? - промълви тя.

- Какво мислиш? Искаш ли да опиташ с лекарствата? - Когато не получи отговор, той се наведе към нея. - Добре ли си? Имаш ли нужда от малко време?

- Имам нужда да ти приготвя вечеря - избъбри тя. А после се отърси. - Извинявай, да, разбира се, ще опитам всичко, което искате да ми дадете. Но след като взема хапчетата... искам да ти направя вечеря. В планината. Само ние двамата.

Трез се усмихна лекичко.

Добре. Щом искаш да планираш тазвечерната ни среща, така да бъде, кралице моя.

Селена си пое дълбоко дъх и кимна на лекарите.

- Ето какво искам да направя. А после искам да се разходим с лодка.

И двамата лечители казаха точно каквото трябваше, мили, загрижени думи, произнесени, докато държаха ръцете й, докосваха раменете й... и Селена им беше благодарна за това. То я караше да се чувства така, сякаш не беше просто някаква машина, която се опитваха да ремонтират от разстояние, а някой, на когото държаха и обичаха. Няколко минути по-късно й тикнаха в ръката оранжево шишенце с бяла капачка, придружено от инструкции, които тя не чу.

Още кимане. Още благодарности. А после двамата с Трез си тръгнаха.

Селена изчака вратата да се затвори зад гърба й.

- Запомни ли нещо от това, което ни казаха? Като например какво се предполага да правя с тези? - Хапчетата изтракаха в пластмасовото шишенце, когато гя погледна надолу. - А, има етикет.

- Запомних всичко - отвърна Трез, обвивайки ръка около раменете й. - Да вървим.

Поведе я обратно към офиса. През склада с материали. По влажно миришещия, безкрайно дълъг тунел.

- Може ли да ти кажа нещо?

Селена вдигна очи към него.

- Разбира се. А аз обещавам да не хвърлям повече лампи... не че в момента има такива наблизо, но все пак.

- Можеш да хвърляш каквото си поискаш. - Той спря и я обърна с лице към себе си, отмятайки косата й назад. - Ти си най-храбрият човек, когото познавам.

Селена избухна в смях.

- Стига си се опитвал да повдигнеш духа на мъртвата, става ли?

- Говоря сериозно. И недей да го казваш.

- Ти живееш с Братството. Те са най-храбрите в расата.

- Не - прошепна Трез.

Докато се взираше в нея, възхищението, изписано по лицето му, беше... смайващо. И незаслужено.

- Трез, до смърт се боя от всичко. - Тя вдигна шишенцето с таблетки. - Боя се да ги взема. Боя се да заспя...

- Ти си много храбра...

- Боя се да ти приготвя вечеря. - Тя вдигна показалец. - А, между другото, ти също би трябвало да се боиш. Не мога да правя дори печени филийки. Което е просто хляб. В тостера. Нищо работа, ала въпреки това съм изгорила безброй филии.

Трез поклати глава.

- Смелостта не означава да не те е страх. - Той се наведе и я целуна. - Господи, обичам те толкова много. Толкова дълбоко. Завинаги.

Селена обви ръце около него и го прегърна с всички сили... и може би избърса няколко сълзи в ризата му.

- Е, добре, мислиш, че съм смела, а пък ти си най-романтичният мъж, когото съм срещала или за когото съм чувала.

Сега бе негов ред да се разсмее и дълбокият тътнещ звук отекна прекрасно до ухото й.

- Аха. Абсолютно.

Притиснала тяло до неговото, Селена каза:

- На света няма нищо по-романтично от това, да обичаш някого с цялото си сърце, дори когато знаеш, че той ще си отиде.

Трез се вкамени.

- Нима един мъж би могъл да обича достойна жена като теб по друг начин, освен с цялото си същество? И без никакво съжаление.

Докато стояха в тунела, по средата между подземието и главната постройка, Селена си помисли колко подходящо бе, че онова, което се намираше от двете им страни, сякаш се простираше до безкрай. А те имаха единствено тази средна точка, тук и сега, и трябваше да направят така, че да си струва.

- Не ми е нужна церемония, за да се обвържа с теб - заяви тя.

- Не?

- В този миг ние изживяваме обетите си.

- Опитваш се да кажеш, че няма да се обвържеш с мен?

- Предложение ли ми правиш? - подразни го тя.

- Искаш ли да падна на едно коляно?

Той се отпусна на пода и улови ръцете й.

- Селена, ще бъдеш ли моята шелан? Единствената за мен? Нямам пръстен, но можем да отидем да ти купим... Така правят хората. Освен това, не знам, иска ми се да ти купя нещо скъпо.

Първият й порив бе онзи, на който бе обучена - престорено скромно отклоняване на вниманието, суетене, удоволствие. Ала както би казал нейният мъж - майната му на това.

- Би било прекрасно. Всичко би ми харесало. Церемония, пръстен, тържество, всичко. - Тя отвори сърцето си широко и остави любовта да го изпълни цялото. - Всичко!

- Само така, кралице моя - промълви той. - За това ти говорех.

И ето как Селена се оказа... сгодена.

Докато се навеждаше, за да го целуне, си помисли колко странно бе, че двамата се люшкаха напред-назад между толкова крайни емоции. Ала гази ситуация като че ли засилваше възходите и спадовете, всяко преживяване сякаш минаваше през мегафон, който усилваше всичко до краен предел.

- Значи, пръстен? - попита тя до устните му.

- Аха, пръстен.

Ръцете му се плъзнаха по задната част на бедрата й.

- И може би още нещичко, което не можеш да си купиш в магазина.

- И какво ли ще е то? - провлачи тя.

- О, нали се сещаш. Ще трябва да ти го покажа на горния етаж...