Сенките

18

- ТУК ЛИ ДА ЗАВИЯ? - ПОПИТА ЛЕЙЛА, ПРИВЕДЕНА НАД волана на колата.

- Да - Тук.

Тя даде мигач и тихото цък, цък, цък на мерцедеса й напомни как Куин я беше учил да шофира. Естествено, и през ум не му беше минавало, че тя ще използва уменията си, за да откара Кор където и да било.

- Къде отиваме? - попита го.

На светлината на фаровете виждаше единствено тесен черен „път“, от двете на страни на който се издигаха плътни редици есенни дървета. Ниска каменна стена очевидно се опитваше да удържи напора на растенията, ала тесният банкет беше обрасъл с храсталаци и избуяла трева.

Псе далеч. Остават само няколко километра.

Това ли беше краят, зачуди се Лейла. Това ли беше нощта, в която параноята й щеше да се окаже основателна, нощта, в която Кор щеше да се възползва от ситуацията по начин, който щеше да нарани не само нея, но и детето й, и Куин... макар те да нямаха никаква вина.

Прескъпа Скрайб Върджин, трябваше да се махне от...

Светлината на фаровете се люшна настрани и онова, което Лейла видя, накара сърцето й да спре, а кракът й да се вдигне от педала за газта.

Беше малка къщурка, която, въпреки че мястото наоколо беше обрасло, бе просто очарователна. Имаше червена врата и с двата еркерни прозореца и двете капандури на горния етаж, тя сякаш се усмихваше, отворила широко очи. От лявата й страна се издигаше кичесто дърво със златни листа с цвета на залези, каквито Лейла бе виждала единствено по телевизията и в книгите и списанията, както и застлана с плочки пътека, отвеждаща до гостоприемната фасада.

- Харесва ли ти? - попита Кор напрегнато. Сякаш се боеше от отговора.

- Може би съм наивна - прошепна тя, - но изглежда така, сякаш тук не може да се случи нищо лошо.

- Това е къщата на пазача. Самото имение, което се намира в края на онази алея, е изоставено, но само допреди месец една стара икономка живееше тук. - Той я погледна. - Да влезем вътре.

Лейла слезе, без да гаси двигателя, но Кор се погрижи за това, като се пресегна и го изключи, докато тя минаваше пред фаровете. Когато светлината им угасна, Лейла видя, че в къщичката горят свещи... или поне предположи, че на това се дължи треперливата златиста светлина.

Когато стигна до вратата, докосна боята й. Беше избеляла

от времето, напукана, но не и излющена. С цвета на захаросана ябълка. И несъмнено - лъскава, когато я бяха поставили.

- Отвори - каза той. - Моля те.

Медното резе беше старо и изтъркано, излъскано там, където го бяха докосвали безброй ръце. Разнесе се леко изскърцване, когато Лейла натисна учудващо тежката врата, ала звукът бе по-скоро весело приветствие, отколкото зловещо предупреждение.

Не бяха свещи. А огън.

Озоваха се в дневна с ламперия от червеникаво дърво и огнище от речни камъни с най-различни размери, форми и цветове. Подът беше гол, с широки дъски, които говореха под краката й, бъбреха така, сякаш им беше липсвало да си имат компания. Лейла пое дълбоко дъх и усети миризмата на сладък пушек, а под нея - чисто, дървесно ухание.

От едната страна на огнището имаше нисък диван, разположен така, че от него можеше да гледаш през еркерния прозорец. Беше покрит с цял куп плетени одеяла, подредени едно върху друго, а цветовете им бяха толкова разнообразни, че заедно оформяха свой собствен уникален десен. Имаше и голямо кресло, старовремски книги върху къси рафтове и кръгла тъкана черга, която прекрасно довършваше всичко.

- Кухнята е оттук - каза Кор, докато затваряше вхо; и шта врата.

Лейла мина покрай него, огромното му тяло беше съвършено неподвижно, очите му отказваха да срещнат нейните. Банята беше скромна, с душ кабина, тоалетна чиния и умивалник. Стъпалата, отвеждащи на втория етаж, бяха стръмни и тесни, и застлани с износена черга, а кухнята в другия край беше пълна със стари уреди и плотове.

Лейла се обърна.

- От колко време я имаш?

- Както казах, икономката, която се грижеше за нас, умря преди един месец. Нямаше никакви роднини. - Кор се обърна и се зае да съблече тежкото си палто. - Семейството, за което работеше, живеело в голямата къща, но до един загинали при нападенията. Тя останала тук, защото нямало къде да отиде. Лесърите не се върнали и тя продължила да живее тук.

Кор отново се обърна и започна да сваля оръжията си; широките му рамене се напрегнаха, докато разкопчаваше ножницата на камите, които носеше върху гърдите си, както и кобура на кръста си.

По някаква причина Лейла много ясно си даваше сметка за тялото под дрехите му - как мускулите му се издуваха и отпускаха под тънката черна риза, начина, по който панталонът му се опъваше върху бедрата, прасците, дупето му.

Говореше и бавно, с отмерени срички, ала тя не чуваше думите му.

Топ се обърна. Погледна я. Млъкна.

Не искаш ли да останеш? - попита тихо.

Защо ме доведе тук?

Тон се прокашля.

Не мога да понеса да стоиш в студа навън в нощите, в които ее срещаме. Не и когато бременността ти е така напреднала.

Лейла усети, че я залива гореща вълна. И не мислеше, че е заради огъня.

Ила. - Той се отдръпна, правейки й място да мине. - Тук е по-топло.

Лейла пристъпи към него. И го подмина.

Настани се на стола и придърпа одеждите си надолу. Загърна ее в палтото си. Загледа се в пламъците.

Кор обиколи стаята, за да дръпне всички пердета, а после се настани на дивана.

- Благодаря ти - чу се да казва Лейла. - Тук е много по-удобно.

- Да.

Мълчанието се проточи. Странно бе - навън, с безкрайното небе над тях и поляната наоколо, тя не бе усещала присъствието му така ясно. Между тези четири стени обаче то сякаш беше усилено, всяко негово движение, било то поемане на дъх или мигване, тя усещаше хилядократно по-отчетливо.

Възцари се странна неловкост, дори веселото припукване на огъня не можеше да разпръсне нарастващата тягостност в къщата.

- Възнамеряваш ли да консумираш уговорката ни? - избъбри тя. - Дойде ли... време?

* * *

- Тук горе няма нищо - обади се Ви от тавана, докато Рейдж надничаше в банята на главната спалня.

- Тук също. Освен цял куп розово.

Върна се в спалнята и се огледа наоколо. Всичко беше розово - килимът, завесите, тапетите, чаршафите... а миризмата на Кор се усещаше навсякъде. Очевидно това беше неговата стая... и Рейдж изпита немалка доза удовлетворение при мисълта, че копелето е трябвало да търпи целия този естрогенен кошмар. Като да спиш в шибана утроба.

Рейдж потръпна, докато излизаше в коридора.

- Чудя се дали не го е обзело желание да носи високи токчета.

- Ама че картинка. - Ви се показа от дупката на тавана и пое надолу по сгъваемата стълба. - Изоставено. Изнесли са се оттук.

Нищо. Не бяха открили абсолютно нищо подозрително или заплашително, никакви капани, заложени за тях, никакви бомби, никакви аларми.

Тук също нямаше и следа от лични вещи също като в дневната долу имаше купчини боклуци, но никакви дрехи, оръжия, компютри или мобилни телефони.

Двамата слязоха бързо по стълбището и прекосиха празната къща. Дематериализираха се през отворения прозорец в кухнята и се присъединиха към Фюри и Зи.

- Нищичко - заяви Ви.

Рейдж извади телефона си. Нямаше отговор на никое от съобщенията му и като се намръщи, той отново го прибра. След това бръкна в другия джоб на якето си и извади близалка... оказа се оранжева, така че я смени с такава с вкус па грозде. Лилавата хартийка се обели лесно, сякаш захарното топче нямаше търпение да се залови за работа, и той го пъхна в устата си.

- Съвсем чисто ли е? - попита Фюри. - Нещо не е наред.

Рейдж извади близалката.

- Не ме разбирай погрешно... според мен обезвреждането на бомби и смъртоносни капани е досадно, но бях готов да го направя. Просто не разбирам. Тръгват си, понеже Троу дезертира? Със сигурност им е ясно, че ще се появим веднага щом докопаме адреса от онова копеле.

Белите очи на Ви обходиха къщата.

- Пропуснали са една очевидна възможност.

- Не мислех, че Кор е толкова глупав... или мързелив. Рейдж сви рамене. - Може би са го закъсали за пари.

- Съмнявам се, че е недостиг на средства - измърмори Фюри. - Ако се съди по убийствата им в града, са добре въоръжени.

Последва бърза размяна на предложения и беше решено да се върнат и да докладват на Рот, че Троу не беше излъгал. Миг преди да се дематериализират обаче, Рейдж се обади, без да вади близалката от устата си:

- Слушайте, момчета, имате ли нещо против, ако направя малко отклонение?

- Няма проблем, ние ще отидем да докладваме - отвърна Ви.

Благодаря. Трябват ми само десетина минути.

Стисна ръцете на братята си и един по един всички се изпариха...

...ала вместо отново да приеме физическите си очертания в задния двор на старата къща на Дариъс, където Рот даваше аудиенции, Рейдж се материализира пред голяма, но далеч не толкова разкошна къща в предградията. Синьо волво комби беше паркирано на алеята и въпреки че пердетата бяха дръпнати, всички прозорци на триетажната постройка светеха.

Рейдж извади телефона си и набра един номер. Докато слушаше звъненето от другата страна, пристъпваше от крак на крак.

- Здрасти - каза, когато му вдигнаха. - Добре ли си?

- Здравей. - Неговата Мери, неговата съвършено красива и брилянтна жена звучеше особено. - Как разбра?

Начаса звярът му надигна глава, готов да разкъса всичко и всеки, който заплашваше тяхната жена.

- Какво става?

- Имаме неприятности с една от майките.

Погледът на Рейдж обходи прозорците.

- Мога ли да помогна с нещо?

- Къде си?

- Отвън на моравата ви.

- Ей сега слизам.

Рейдж затвори, след което приглади косата си, опъна якето и подръпна кожения си панталон.

Мариса беше създала „Убежището“, за да помага на жертвите на домашно насилие сред расата. Макар човеците да имаха много програми и възможности за жените и децата си, женските вампири и техните малки нямаха към кого да се обърнат, преди Мариса да отвори центъра. Тук имаше социални работници, подготвени с помощта на човешкия свят (вечерни училища или онлайн курсове), и медицински сестри под ръководството на доктор Джейн и Елена и нуждаещите се можеха да останат, без

заплащане, колкото дълго им беше необходимо, за да си стъпят на крака и да се почувстват в безопасност.

Вътре не се допускаха мъже.

Доколкото Рейдж знаеше, в момента в къщата имаше поне дванайсет жени, макар че броят им се променяше... а благодарение на пристройката „Уелесандра“, изградена с дарението на Тор в памет на обичната му първа шелан, винаги имаше предостатъчно място.

Входната врата се отвори и Мери излезе навън, затваряйки след себе си. Обвила ръце около тялото си, тя потрепери, докато прекосяваше тичешком моравата... и Рейдж трябваше да повика на помощ и последната си капчица самоконтрол, за да не стопи разстоянието между тях. Ала трябваше да уважава границите на имението.

Разтвори широко ръце и се отпусна на колене, така че, когато тя се приближи, я притисна до гърдите си и я повдигна от земята. За него тя не тежеше нищо, но, господи, колко беше жива, тялото й до неговото бе така топло, ръцете й се обвиха около врата му, уханието й го връхлетя като ксанакс⁸ и силно еснресо едновременно.

- Моята Мери - прошепна той. Дълбоко в него звярът му издаде звук на задоволство. - Моя малка Мери.

Беше започнал да я нарича така преди известно време. Нямаше представа защо. Може би защото всеки път когато го направеше, тя се усмихваше.

Внимателно я сложи да стъпи на земята, без обаче да я изпуска от прегръдките си. Отметна косата й с цвят на какао назад и се сепна, когато видя колко е бледа.

- Какво става, по дяволите?

От гърдите й се откъсна звук на безсилно раздразнение. Изтощение. Тъга.

- Спомняш ли си майката и детето, които ти и Бъч спасихте преди около две години? Може би две и половина? Майката от години беше жертва, детето - също.

- Да, те бяха първите в програмата ви.

- Е, майката никак не е добре. Когато за първи път дойде тук, на никого не каза, че е бременна. Толкова умело го криеше, че никой от нас и представа си нямаше какво става. Бременността трае осемнайсет месеца, но от това, което Хавърс ни каза, понякога бебето умира в утробата и просто си остава там. При хората е невъзможно, но Хавърс каза, че и преди го е виждал, макар и много рядко.

- Я чакай. Какво? Да не искаш да кажеш...

- Да. Толкова е ужасно.

Рейдж опита да си представи жена, носеща мъртво дете в утробата си.

Исусе.

Тя все повече се разболяваше и отслабваше... докато не припадна и трябваше да повикаме доктор Джейн и Елена. Джейн извади бебето, но майката... - Мери поклати глава. - Майката пс се оправя. Има слаба инфекция, която не ще да се излекува, и съвсем не изглежда добре. На всичкото отгоре отказва всякакво допълнително лечение и с нищо не можем да я убедим.

Което означаваше, че Мери е била на предната линия.

Рейдж я притисна до гърдите си и се почувства като истински задник заради сексуалните си закачки, докато тя се занимаваше с въпроси на живот и смърт.

- Мога ли да помогна с нещо?

Тя се отдръпна лекичко и вдигна очи.

- Всъщност тази малка почивка ми вдъхна нови сили. Не можеше да се появиш в по-подходящ момент.

Мислите му се насочиха към онова, което се случваше в клиниката със Селена. По някаква причина то му тежеше, въпреки че не беше особено близък с Трез.

Добър мъж обаче. Кораво копеле с добро сърце.

- Е, кажи ми, ако има нещо, от което се нуждаеш. - Рейдж отново отметна косата й назад. - От каквото и да е, по всяко време.

Тя се повдигна на пръсти, а той се наведе и я целуна по устните веднъж, два, три пъти. Тя бе, дори повече от сърцето в гърдите му или братята, най-важното нещо в живота му. От мига, в който за първи път му бе проговорила, а той бе затворил очи и се бе олюлял при звука на гласа й, той се бе изгубил в нея.

Ако тя не беше северът в неговия компас? Той би бил по-зле от прокълнат.

- Обичам те - прошепна. - Сега и завинаги.

- Ще се опитам да се прибера призори, но не знам как ще се развият нещата.

- Върши си спокойно работата. Ще ме държиш в течение, когато имаш възможност.

- Винаги си така изпълнен с разбиране.

Сякаш знаеше, че за него беше истински ад да бъде далеч от нея през деня.

- Ти правиш същото за мен, моя малка Мери. А работата ти тук е много важна.

Тя наклони глава на една страна, големите й очи гледаха сериозно.

- Благодаря ти. Това... това е много мило от твоя страна.

- То е самата истина. - Рейдж отново я целуна. - Върви сега. Върни се при пациентката си.

Неговата Мери улови ръката му и я стисна.

- И аз те обичам.

Рейдж остана на мястото си, загледан след нея, докато тя прекоси моравата тичешком, извади ключа си и влезе вътре. Миг преди да изчезне в къщата, му помаха.

Вратата се затвори и той си я представи как заключва и пуска резетата, уверявайки се, че всички са в безопасност. Как работи, за да подобри живота на жените и децата вътре.

След миг извади мобилния си телефон и отново го провери. Нищо. Трез все още не му беше отговорил.

Това бе второто съобщение, което беше пуснал.

Той изруга и изпрати молекулите си към някогашната къща на Дариъс. Докато се носеше натам, образът на Трез, изхвръкнал от стаята за прегледи, го преследваше. Разяждаше го.

Мамка му, надяваше се Селена да е добре.

По някаква причина това беше жизненоважно за него.