Сенките

87

МЕТЕОРНИЯТ ДЪЖД СЕ СЛУЧИ ТОЧНО В ПОЛУНОЩ.

Трез напусна топлината на имението, прекоси двора и остави част от спускащата се алея зад гърба си, след което излезе извън обхвата на външното охранително осветление и вдигна поглед към небето.

Върху кадифената чернота, осеяна от безброй ярки бели звезди, бяха разпилени проблясващи светлинки, като златен прашец, полетял от отворена шепа.

Трез се усмихна печално.

- Благодаря ти, кралице моя. Имах нужда от това.

Докато гледаше представлението, се чувстваше едновременно невероятно сам и част от всичко, което го заобикаляше, особено когато помислеше за необятността над него.

Ако някой искаше да почувства безкрая на времето и съществуванието, достатъчно бе да вдигне очи към нощното небе и да усети как скъпите му покойници го гледат от там. Това бе великият дуализъм на единение и раздяла.

Беше точно както Селена му бе казала на прага на Небитието.

Искаше я до себе си толкова отчаяно, че отново се бе събудил с мокро лице и подгизнала възглавница. Ала въпреки това беше тук, изправен, готов да се опита да намери начин да продължи да диша, докато онази, заради която дробовете му работеха, бе от другата страна.

- Сега ще си вървя. Ела с мен...

Трез подскочи и се обърна рязко.

Макар да знаеше, че зад него няма никого, би могъл да се закълне, че бе усетил как върху рамото му ляга нежна ръка. Молеше се да е призракът на неговата шелан. Ако не беше тя, вероятно губеше разсъдъка си.

Което нямаше да отнеме много дълго.

Затвори очи и изчака за миг, докато успее да се съсредоточи... а после се понесе, разпръсвайки молекулите си в студената, ясна есенна нощ.

Прие физическите си очертания пред „Сал“.

Вероятно би могъл да мине през задната врата, ала не. Това беше голяма нощ, нещо като повторно представяне. Щеше да влезе през главния вход.

Приближи се до охранителния панел, въведе кода и си отвори, пристъпвайки в декора, изваден сякаш от петдесетте години на миналия век - червено-черните тапети се запечатаха върху ретините му, усещането, че бе идвал тук хиляда пъти - едновременно вярно и лъжовно.

Изкачи двете стъпала, подмина мястото на хостесата, прекоси трапезарията и се озова в бара в дъното. Летящата врата на кухнята беше отдясно и докато отиваше към нея, той свали коженото си яке и го остави върху бара.

Мястото беше празно, както винаги в понеделник.

Неговите клубове също бяха затворени.

Утре вечер обаче щеше да отиде там. Защото... е, точно това щеше да направи. Освен ако братята не се нуждаеха от него.

Исусе, а преди той си беше мислил, че е длъжник на Ривендж! То бе нищо, в сравнение с онова, което изпитваше към Братството на черния кинжал и техния крал. Би направил абсолютно всичко за тези мъже.

Завинаги.

Когато стигна до прага на кухнята, усети, че се колебае, взирайки се в двукрилата врата с кръгли плексигласови прозорчета, така че келнерите да не се удрят един друг, докато внасят и изнасят подноси.

Сложи длан върху дясното крило...

...и най-сетне влезе.

Начаса го лъхна миризмата на прочутата маринара на брат му... и за първи път, откакто Селена бе починала, почувства глад.

Ай Ем стоеше до печката и разбъркваше голяма тенджера с лъжица, дълга колкото ръката му.

- ...правилното количество риган. Всичко зависи от това.

Вляво, в далечния край на плота от неръждаема стомана, имаше малка кръгла масичка, застлана с ленена покривка. Отгоре й бяха подредени прибори, в средата имаше цветя, а кралицата на сенките седеше до нея. Главата и косата й не бяха покрити, красивото й добро лице бе обърнато към брат му, а в очите й грееше такава отдаденост и любов, че Трез начаса се изпълни с обожание към нея.

Тя го забеляза преди Ай Ем, някога мълчаливия му брат, на когото сега не можеха да затворят устата.

В миг по лицето й се разля червенина и то се промени, напрежение скова чертите му, изтривайки усмивката й.

Ай Ем се обърна рязко.

- О, здравей, братко, ето те и теб.

- Аха. - Трез пъхна ръце в джобовете на дънките си. - Ето ме.

- Ами... добре. - Ай Ем се приближи и макар че двамата не бяха от онези, които се прегръщат, този път го притисна до гърдите си. - Ами... да. Благодаря, че дойде.

- Благодаря, че ме поканихте.

И двамата погледнаха към кралицата, която бавно се изправи и приглади блещукащите си одежди.

Диаманти. Върху тях имаше фина мрежичка от диаманти.

И за миг гърдите на Трез се свиха от паника, гледката на метала, инкрустиран със скъпоценни камъни, го върна към...

Не, помисли си той. Това не беше необходимо. То вече не бе действителността, в която живееха.

Беше свършил. Кошмарът беше свършил веднъж завинаги и той трябваше да го повярва, защото тази жена щеше да стане част от семейството му. Нямаше начин двамата е Ай Ем да не се обвържат възможно най-скоро. Дори и през всички тези италиански подправки, Трез съвсем ясно усещаше миризмата на обвързване.

Отдръпна се от брат си и се приближи до високата стройна жена. Усещането беше адски странно, но дяволите да го вземат, той коленичи и падна в краката й.

- О, моля те, недей - прекъсна го тя, когато той подхвана правилния поздрав. - Не, моля те. Аз...

Когато вдигна очи, Трез видя, че тя бе коленичила до него.

- Моля те. Казвай ми майкен. Ай Ем ме нарича така.

Майкен. Като прислужница, помисли си Трез.

Ха. Ето че имаше още една причина да я харесва. Протегна ръка и заяви:

- Здравей. Аз съм братът на Ай Ем... Трез.

Тя се усмихна. А после се разсмя и стисна ръката му.

- Здравей. Аз съм неговата... Как беше думата?

- Съпруга. Е, бъдеща - дрезгаво каза Ай Ем и дойде при тях. - Ала тук, в Колдуел, ти ще бъдеш моята „съпруга“.

Тя изпъна рамене и опита отново:

- Здравей. Аз съм съпругата на Ай Ем... майкен.

Трез й се усмихна в отговор.

- Приятно ми е да се запознаем... майкен.

* * *

Около два часа по-късно тримата все още седяха около малката масичка. След първоначалната неловкост бе истински шок колко бе лесно да бъдат заедно. Но разбира се, въпреки че беше кралица, майкен беше непринудена, забавна, мила.

И господи, колко само беше влюбена в Ай Ем. Не можеше да откъсне очи от своя мъж и всеки път когато той я погледнеше, тя пламваше.

Исусе, ако можеше да избере жена за брат си, Трез би избрал именно нея.

- Още каноли? - попита Ай Ем, докато се изправяше с празната си чиния. - Аз имам нужда от още един.

- Не, благодаря - каза майкен. - Преядох и ми се струва, че дрехите ми ще се пръснат.

- Ще ми се да се беше запознала с моята кралица - избъбри Трез.

Другите двама замръзнаха и той поклати глава.

- Не, не се стряскайте. Аз... просто исках да го кажа. Мисля, че Селена страшно би те харесала.

Майкен погледна към Ай Ем. И отново към него. А после му протегна ръка.

- Сигурна съм, че бих я обикнала. Ай Ем прекара по-голямата част от следобеда, разказвайки ми за нея.

- Наистина ли? - Трез погледна към брат си.

Ай Ем се върна с още няколко каноли.

- Да. Исках майкен да знае коя е била снаха й.

И ето че очите на Трез изведнъж запариха.

Мамка му.

Извърна се към печката и се прокашля няколко пъти.

- Мисля, че това е страхотно. Това е просто... наистина страхотно. Благодаря ви.

Когато отново бе в състояние да ги погледне, откри, че те се взират в очите си, сякаш бяха толкова благодарни, че са заедно, сякаш знаеха точно какъв късмет имат... сякаш възнамеряваха да ценят като най-скъп дар всяка нощ заедно, която им оставаше.

И дано те бяха поне сто хиляди.

Докато ги гледаше, Трез си помисли, че неговата кралица беше права. Ако беше останал в Небитието с нея, Ай Ем нямаше да има този миг, тази жена, годините, които му предстояха.

Селена се бе оказала напълно и съвършено права.

Колкото и болезнено да беше да живее без нея, колкото и мъчителни нощи да го очакваха... да види брат си щастлив и влюбен, го изпълваше с неочакван покой. Някак си, насред необхватния безкрай и въпреки траура си, Трез знаеше, че се намира точно където трябваше да бъде в този момент.

Навярно такава бе волята на съдбата.

Докато Ай Ем се привеждаше към своята жена, за да я целуне, Трез отметна глава назад и устните му оформиха безмълвно: Благодаря ти, кралице моя. Нуждаехме се от това.

Следва

книга четиринайсета от

поредицата БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ