Сенките

35

СМЕТКАТА ВЕЧЕ Е ПЛАТЕНА.

Трез, който тъкмо вадеше портфейла си, спря.

- Моля?

- Платено е. - Сервитьорът се усмихна и се поклони. - За нас бе удоволствие да ви обслужим.

Исусе, ако не знаеше, че сервитьорът е човек, би си помислил, че един от догените на Фриц ги беше последвал дотук. Обслужването беше феноменално.

- Насладете се спокойно на капучиното си.

Трез погледна към Селена, която отново съзерцаваше изгледа навън, но този път не се усмихваше. Съвършеният й профил бе изваян от сериозни линии.

Той се протегна и улови ръката й, усетил как го жегва страх.

- Добре ли си?

Другата му ръка се пъхна незабелязано в джоба на сакото и стисна мобилния телефон.

- О, да. - Само че не го поглеждаше.

Трез престана да чува тихото жужене на разговорите от съседните маси, движенията на келнерите наоколо изчезнаха от периферното му зрение.

- Селена, какво става?

- Не искам да свършва.

- Можем да дойдем отново.

- Да. - Тя стисна ръката му. - Разбира се.

Ресторантът все така се въртеше ли, въртеше и „Комодор“

за кой ли път изникна пред тях, високата му фасада - осеяна със светлинки, включително и на неговия етаж.

Вероятно Рив бе там.

Трез сведе поглед към чашата с кафе, която не беше докоснал. Парата, вдигаща се от нея, ухаеше на канела, която той никога не бе харесвал особено. Беше си го поръчал единствено защото неговата кралица като че ли не искаше да си тръгват.

- Толкова мило от тяхна страна - промълви тя. - Да платят за вечерята.

- Ще се погрижа за това, когато се приберем.

- Защо не ги оставиш да проявят тази малка щедрост.

Очите на Трез обходиха онова, което виждаха от тялото й, търсейки признаци за какъвто и да било проблем, който би наложил да се обади на Мани и Рейдж.

- Селена?

Тя се отърси и го погледна.

- Извинявай, какво каза?

- Искаш ли да си поръчаме още един десерт?

- Не. - Тя отново стисна ръката му, преди да го пусне, за да сгъне салфетката си и да я постави на масата. - Ще ставаме ли?

Трез скочи толкова бързо, за да й помогне, че краката на стола му изскърцаха върху гладкия под.

- Нека ти...

Ала неговата кралица се изправи съвсем сама с изящно движение, тялото й беше съвършено сигурно, съвършено спокойно. Или поне физически. Трез ясно усещаше тежестта на настроението й.

Докато прекосяваха ресторанта, съвсем прекрасно си даваше сметка, че всички ги гледат, чуваше шепота, носещ се над винени чаши и ленени салфетки, докато останалите гости се питаха какви ли знаменитости са те двамата. Приятно му бе да знае, че никога няма да разберат истината за тях.

Когато стигнаха до голямата стъклена врата, отвори едното крило и го задържа. Докато прекрачваше прага, Селена поспря и погледна през рамо, сякаш се боеше, че ще забрави някоя подробност от начина, по който ресторантът изглеждаше, миришеше, звучеше.

- Винаги можем да дойдем отново - повтори Трез.

- О, да.

Тя му се усмихна и те се отправиха към минималистичното открито пространство, където се намираше асансьорът. Трез натисна бутона за повикване и застана до нея, положил ръка на кръста й.

- Е, къде искаш да отидем след това? - попита я.

- Имаш предвид тази вечер? Доста съм уморена...

- Не. Утре вечер.

Тя го погледна.

- Аз...

- Хайде де. Избери следващото място, за да подготвя всичко за утре вечер.

Вратите на асансьора се отвориха и докато я въвеждаше, той бе така погълнат от нея, че почти не забеляза ужасяващата стъклена врата. Натисна копчето за приземния етаж и помилва Селена по рамото.

- Е...? - Когато не получи отговор, той се приведе към нея и я целуна по шията. - Това не е единствената нощ, която ще имаме.

- Как можеш да си сигурен? - Тя срещна очите му. - Не искам да разваля вечерта, но откъде можеш да си сигурен?

- Защото няма да допусна нищо друго.

Обърна я към себе си и притисна хълбоци в тялото й, докато я целуваше по устните.

- Освен ако не ти е писнало от мен. Или си разочарована от това, какъв съм пъзльо, когато става въпрос за височини.

Очите й, когато срещнаха неговите, изглеждаха много сини и много уплашени.

- Лодка.

Беше очаквал нещо друго.

- Моля?

- Ами... иска ми се да се разходя по реката с лодка.

- Бавно или бързо?

- И двете?

- Имаш го.

- Просто така? - прошепна тя. - Ще можеш ли да уредиш всичко?

Трез доближи устни до ухото й и прошепна:

- Ела в стаята ми и ще ти покажа точно колко съм талантлив.

Уханието й начаса се промени и той зарови лице в шията й, целувайки я, ухапвайки лекичко мястото над вената й. Не играеше честно, разбира се. Знаеше, че така ще отклони мислите й, и точно това искаше. Истината бе, че не можеше да й гарантира утре вечер, нито дори наближаващата зора, ала спомени завинаги, илюзията, че разполагат с цялото време на света, трябваше да заместят онова, което им беше подготвила съдбата.

Докато я целуваше, прегръщаше, наслаждаваше се на допира на тялото й до своето, извади дискретно телефона си и го вдигна зад гърба й. Съобщението до Мани и Рейдж бе кратко и по същество: Нпв бл.

На път за вкъщи. Благодаря.

Асансьорът ги свали във фоайето без проблеми, а за щастие, целуването погълна цялото му внимание. И ето че вече излизаха в студената, ветровита есенна нощ. Фриц ги чакаше отсреща с мерцедеса и побърза да се приближи в мига, в който ги видя.

Трез не изчака икономът да слезе и да им отвори - искаше самият той да задържи вратата на своята кралица. Докато тя се настаняваше на топло, до ушите на Трез долетя последният звук, който би искал да чуе, докато бе с нея.

Бам. Бам. Бам.

Изстрели.

Мамка му.

Хвърли се в колата и се приведе напред.

- Да се махаме от тук! Веднага!

Фриц реагира мигновено. Даде на заден ход и толкова рязко натисна педала на газта, че Трез едва не увисна на огледалото за обратно виждане като ароматизатор за въздуха. Бързо се съвзе и покри Селена с тялото си, за да се добере до предпазния й колан. Опъна го около нея и тъкмо го беше закопчал, когато центробежната сила го запрати в другия край на седалката. Удари си главата, но изобщо не го беше грижа. Запънал крака в стената и длани в тавана и рамката на вратата, той не позволи да се блъсне в Селена, докато колата се обръщаше в правилната посока.

Или по-точно - в неправилната посока на еднопосочната улица, на която се намираха.

- Потегляме! - надвика Фриц свирещите гуми.

Ревът на мерцедеса и рязкото понасяне напред напомниха на Трез за излитането на самолет. Докато тялото му хлътваше в седалката, погледът му се насочи към Селена.

Очите й бяха широко отворени.

- Какво не е наред? Какво се случи?

Сградите от двете страни на улицата с три платна - стомана, стъкло и светъл цимент - се носеха покрай тях все по-бързо и по-бързо. Трез погледна напред и видя предните решетки на паркираните коли, обърнати към тях като изпълнени с неодобрение родители, докато те се носеха в грешната посока.

- Всичко е наред! - надвика той шума. - Просто нямам търпение да останеш гола...

Веждите на Селена подскочиха още по-високо.

-Трез, чух нещо...

- ...защото толкова отчаяно искам да те имам!

- ...което приличаше на изстрели!

И двамата крещяха над рева на двигателя, докато Фриц ги отнасяше далеч от летящите куршуми.

А после започна истинската веселба. Бяха минали около две пресечки, когато се появиха полицейските коли. И за разлика от мерцедеса, бяло-черните автомобили с примигващи лампи отгоре се движеха в правилната посока.

- Ще се наложи да се кача на тротоара - извика Фриц. -Може да подруса...

Ненормалният иконом завъртя волана наляво и прескочи бордюра, закачайки един противопожарен кран, който естествено изригна зад тях, запращайки струя вода високо във въздуха. А после, слава богу, мерцедесът се приземи меко, прекрасните амортисьори бяха погълнали удара, който несъмнено си го биваше.

Трез се обърна и погледна назад. Полицейските коли обръщаха рязко, за да ги последват, докато Фриц помете редица автомати за вестници, запращайки пъстрите пластмасови кутии във въздуха. Те се строшиха и безброй вестници политнаха нависоко, като гълъби, освободени от клетките си.

Трез се обърна към Селена, опитвайки се да измисли как да я успокои...

Aи contraire.¹⁰

Стиснала вратата, Селена сияеше от възбуда, вампирските й зъби се виждаха благодарение на огромната усмивка върху устните й, а от гърдите й извираше весел смях.

- По-бързо! - извика тя на Фриц. - Нека се понесем още по-бързо!

- Както заповядате, господарке!

Нов рев, изтръгнал се от звяра, скрит под капака на мерцедеса, ги накара да полетят по тротоара с бясна скорост, за която не важаха не само пътните закони, но и законите на физиката.

Селена се обърна към него.

- Това е най-страхотната нощ в живота ми!

* * *

- Окей, да вървим.

Рейдж кимна към Мани.

- Чудя се какво ли са вечеряли. - Той отново погледна телефона си; щеше му се наистина да беше отишъл в заведението за пържоли. Беше го казал на Трез само за да го накара да се почувства по-добре. - Не спомена нищо нито за предястието, нито за десерта. Така де, можеше да даде малко повече подробности. А не само осем букви.

- Всъщност бяха пет.

- И аз това казах.

Ефектът от чипса беше отминал още преди час. Разбира се, понякога това му се случваше и след като се бе нахранил до пръсване.

Мани включи на скорост и потегли, набирайки постепенно скорост.

- Най-добре да съм готов. Фриц не е от онези, които карат полека. 9

- Дали са си поръчали ростбиф? В едно списание видях как го приготвят там...

Бам!

В мига, в който достигнаха едно кръстовище, нещо голямо изникна пред тях и се блъсна в капака на линейката. Мани натисна рязко спирачките и то отхвърча.

- Исусе Христе, това елен ли беше?

- Направо лос.

Рейдж стисна пистолетите си и тъкмо се канеше да изскочи навън, когато заваляха куршуми. С пронизително металическо дрънчене, те рикошираха от линейката и набраздиха дебелото стъкло.

- О, за бога - процеди Мани, а после се наведе към прозореца и изкрещя на стрелците: - Тъкмо я купих!

Рейдж посегна към дръжката на вратата.

- Пусни ме да сляза!

Дрън-дрън-дрън.

- Забрави! Ще те убият!

- Тук сме изложени на прицел!

- Не, не сме!

В миг линейката се смъкна с няколко сантиметра надолу и всеки сантиметър стъкло бе покрит с метал. Начаса шумът от изстрелите бе приглушен, превръщайки се в далечно думкане като барабан.

В относителната тишина Рейдж погледна към Мани.

- Ти си гений.

- Не аз. Харолд Рамис.

- Моля?

- Гледал ли си „Нашивки“? Най-любимият ми филм. Това нещо е вдъхновено от возилото на Бил Мъри.

- Знаех си, че те харесвам. - Рейдж си погледна телефона. Никой от братята не беше наблизо, което беше добре, като се имаше предвид огневата мощ навън. - Единственият проблем е, че не можем просто да си седим тук. Полицаите всеки момент ще довтасат...

LED монитор с размерите на телевизор се плъзна вертикално от контролното табло, заемайки по-голямата част от сега блокирания преден прозорец. Върху него се виждаше улицата с висока резолюция, така че съвсем ясно различиха двамата стрелци, когато те притичаха в светлината на фаровете им. И двамата носеха автомати, АК-47 според Рейдж; при всеки изстрел от

дългите цеви лумваше светлина. Не спряха да стрелят дори докато минаваха покрай колата на Мани.

- Лесъри - процеди Рейдж. - Прекалено бързо се движат, за да са хора. Освен това само лесъри биха били достатъчно тъпи, за да вдигат такъв шум. Пусни ме да сляза.

- Няма да тръгнеш след тях...

Рейдж го сграбчи за предницата на ризата и го издърпа на пътеката между седалките.

- Пусни. Ме. Да. Сляза.

Мани срещна погледа му. Изруга.

- Ще те убият.

- Не. Няма.

- Откъде си толкова сигурен?

- Защото владея трикове, с които никой не може да се справи. - Той кимна към прозореца. - Отвори го съвсем малко и ще се изпаря през процепа между бронираните плочки. Освен ако няма стоманена мрежа.

Ругаейки цветисто, Мани натисна един бутон и прозорецът откъм Рейдж се смъкна съвсем малко.

- В мига, в който изчезна, дай газ - нареди той. - Мястото ти е плътно зад мерцедеса. Говоря сериозно.

След това затвори очи, съсредоточи се и...

...се дематериализира. Щом прие физическите си очертания навън, удари по вратата на линейката. Стрелците ги бяха подминали, следващи своята плячка, което го поставяше в съвършена позиция. Когато двигателят, скрит под изобилието от метал, изрева и малката подвижна клиника на Мани се отдалечи, Рейдж се втурна да тича. По миризмата във въздуха разбра, че е познал -това наистина бяха двама убийци, въоръжени със страшно скъпи играчки... нещо, което не беше виждал... откога?

Не и откакто Леш, онова копеле, бе главен лесър.

Вдигнал пистолети, той се носеше напред, скъсявайки бързо разстоянието, когато изведнъж зад гърба му се разнесе вой на сирени и той бе облян в светлина, което определено не беше добре. Както бе въоръжен, ченгетата като нищо щяха да предположат, че той е шибаният проблем, а не решението, опитващо се да догони врага.

Както и очакваше, миг по-късно отекна мъжки глас, усилен от високоговорител:

- Полиция! Стой! Стой или ще стреляме!

Проклятие.

Хора: естествена противоотрова срещу хубавото изкарване.