Сенките

72

- ВСЪЩНОСТ... МИСЛЯ, ЧЕ ПРЕДПОЧИТАМ ДА ОСТАНА ТУК. Докато го казваше, Парадайз вдигна глава от бюрото си. Баща й стоеше пред нея, отпуснал до тялото си доклада, който тя току-що му беше дала, сякаш бе поразен.

- Но несъмнено би желала да се прибереш у дома.

В стаята нямаше никого... всъщност в цялата къща нямаше никого, освен Вучи и останалата прислуга. Нещо се беше случило в имението на Братството и Рот бе отменил всичките си ангажименти през следващите няколко нощи, тъй като той и братята щяха да бъдат в траур. Парадайз не знаеше никакви подробности, но каквото и да бе, то се бе случило внезапно. Молеше се никой да не беше загинал във войната.

- Тук съм... наистина щастлива. - Това не бе съвсем вярно, но беше достатъчно близо до истината. - Харесва ми да си имам свое място.

Баща й се огледа наоколо, а после си донесе стол.

- Парадайз.

А, да. Неговото „бъди сериозна, миличка“. Обикновено когато започнеше по този начин, тя се оказваше прикована на мястото си, защото бащинският му тон имаше достатъчно центробежна сила, за да надвие земното притегляне.

Не и тази вечер.

- Не - заяви тя. - Няма да се върна вкъщи.

Страхотно. Оказа се, че има нещо по-лошо - болката, припламнала в очите му при думите й.

Тя вдигна ръце към лицето си.

- Моля те, недей.

- Аз просто... не разбирам.

Не, вероятно наистина не разбираше.

- Татко, нуждая се от нещо, което да е само мое... и не говоря за мъж, дете и голяма къща някъде.

- Няма нищо срамно в това, да имаш семейство.

- Не би трябвало да има нищо срамно и ако една жена иска да има свой собствен живот.

- Може би, ако срещнеш подходящия...

Парадайз отпусна ръце на бюрото, стоварвайки ги върху ръба на клавиатурата така, че тя подскочи.

- Не искам да се обвързвам. Никога.

Баща й пребледня. Сякаш му бе казала, че иска да изтича навън гола посред бял ден.

- Представянето ти наближава.

- Сега имам работа.

Възцари се дълго мълчание, в което баща й я гледаше изпитателно. Тя не трепна.

- Това, защото се скарахме, ли е? - попита най-сетне.

- Не.

Тогава какво... какво се промени, Парадайз?

- Аз.

Раменете на баща й увиснаха съкрушено и в този миг Парадайз си даде сметка, че макар да беше неин настойник според Древните закони, той не бе в състояние да я принуди да направи каквото и да било.

За съжаление, вероятно е трябвало да го разбере отдавна.

- За програмата в тренировъчния център ли става дума? -попита той.

- И да, и не. Става дума за това, сама да вземам решенията в живота си, вместо те да ми бъдат налагани от другиго. Просто... искам да бъда свободна.

Баща й поклати глава.

- Предполагам, че аз съм от различно поколение.

Парадайз сплете ръце върху бюрото и като се облегна на тях, се замисли за думите на онзи цивилен, онзи, който бе дошъл за молба... и макар да й бе казал името си, бе отказал да стисне ръката й.

Онзи, когото очакваше да види всеки път щом входната врата се отвореше.

- Въпрос на безопасност е, татко.

- Моля?

- Това, че искам да изкарам курса. Мисля, че ми се ще да умея да се защитавам. То не означава, че ще тръгна да се бия с лесъри. Означава обаче, че ако с мен се случи нещо, ще бъда далеч по-готова да го посрещна.

- Ти си напълно защитена. Независимо дали си тук, или у дома...

- Ами ако искам да посещавам и други места?

В последвалото мълчание Парадайз много добре знаеше какво се случва в главата на баща й. Въпреки че рядко го изричаше на глас, на нея открай време й беше ясно, че сред многото неща, които му липсваха след загубата на любимата му шелан, бе и желанието майка й да можеше да вземе участие в неловки разговори като този. Той като че ли смяташе, че присъствието на друга жена би довело до по-хармоничен изход... нещо, в което спокойно можеше да продължи да вярва, защото нямаше как да го подложи на проверка.

Може би нейната мамен би му помогнала в моменти като този. А може би не.

Въздишката, изтръгнала се от него, съдържаше цял куп неизречени неща.

Телефонът до Парадайз иззвъня и тя побърза да вдигне -който и да беше от другата страна, щеше да й бъде по-лесно да се оправи с него, отколкото с тези семейни истории.

- Добър вечер.

Последва миг мълчание, а после мъжки глас със странен акцент попита на Древния език:

- Това е къщата за аудиенции на Рот, син на Рот, ли е?

Парадайз се намръщи и също премина на Древния:

-Да, тя е. С какво мога да ви помогна?

- Намира се на Уолас Авеню номер 816, нали?

Докато мъжът от другата страна казваше адреса им, тя погледна към баща си.

- С какво мога да ви помогна?

- Можеш да предадеш на краля си важно съобщение. Ако утре в полунощ, на границата на Територията, Помазаният ТрезЛат не бъде върнат на сенките, Нейно Светейшество кралица Рашт, владетелка на с ’хийб, ще приеме укриването на гореспоменатия мъж като акт на война срещу нашия народ. Тя възнамерява свещеното обвързване с престолонаследницата на сенките да се състои през първата нощ след края на нейния траур. Приемането на тези условия ще спести голямо кръвопролитие на всички вампири. Отказът ще посее гибел сред вашето и бездруго отслабено население.

Щрак.

Парадайз отдръпна слушалката от ухото си и остана така, вперила поглед в черната пластмасова дръжка.

-- Парадайз? - повика я баща й. - Кой беше?

Ако приемем, че не беше някаква шега... - Тя вдигна очи към него. - сенките току-що... ни обявиха война.