Сенките

71

ТРЕЗ НЯМАШЕ СПОМЕН ОТ РАЖДАНЕТО СИ.

Ала докато се приближаваше към вратата на стаята за прегледи, му се струваше, че го изживява наново. След дълги часове, изпълнени единствено с болка, налегнат от екзистенциално изтощение, той сложи длан върху разкривената врата и си даде сметка, че дори между него и онова, което се намираше от другата страна, да нямаше физическа бариера, да прекрачи навън, щеше да изисква усилие, напън, тласък, който да го изхвърли от тясната капсула на времето, в която се бе намирал досега.

Цял един живот го делеше от мъжа, който бе, когато слезе тук, понесъл Селена на ръце, и мъжа, който бе сега.

Няколко живота.

И също както в утробата, повече не можеше да остане тук. Оставаше му да свърши само още нещо... не че имаше сили за каквото и да било.

- Селена - прошепна той.

Името й, отронило се от пресъхналите му устни, бе ключът, отворил пътя му навън, и ето че той най-сетне прекрачи в един свят, така нов за него, както несъмнено и в мига на раждането му.

Той бе точно толкова безпомощен, колкото и като новородено. И също като при раждането му, Ай Ем вече го очакваше.

Брат му вдигна очи толкова бързо, че си удари главата в бетонната стена, на която се беше облегнал.

- Хей...

Плъзна тъмни очи по тялото му и Трез също сведе поглед към себе си. Черният му панталон беше изцапан с кръв, восък и власинки от марлята, с която бе обвил тялото на Селена. Гърдите му бяха плетеница от зейнали рани. Свободната му ръка бе изцапана със същото, което беше по панталона му.

- Сол - каза той. - Сол, трябва ми...

Гласът му беше като кларинет с развален платък. Но разбира се, той говореше на кралицата си... от колко време? Толкова много молитви, а най-странното бе, че изобщо си ги бе спомнил, въпреки че не ги бе изричал, нито чувал от...

Какво всъщност правеше тук? А после видя черната торба, която Ай Ем му протягаше, и си спомни.

Толкова лесно бе да се свлече на пода, а коленете му поеха удара, който би трябвало да е силен, но той дори не го усети. Отметна глава назад, излъчвайки гърди, при което раните върху гърдите му зейнаха още по-широко, отваряйки се наново, обливайки го в кръв.

- Готов ли си? - попита Ай Ем, застанал над него.

Той издаде звук, който дори в собствените му уши би могъл да бъде и „да“, и „не“... и нещо съвсем друго. Ала позата му беше достатъчно красноречива.

Дъхът изригна от продраното му гърло, когато солта се посипа със съскане от торбата и се разля по ключицата му. Струята носеше със себе си пареща болка, толкова силна, че сърцето му подскочи в гърдите, а дробовете му се свиха конвулсивно... и все пак той я понасяше безропотно, казвайки си, че го прави заради Селена.

След като това свършеше, завинаги щеше да бъде белязан за нея.

Същото, предполагаше той, се случваше и в церемонията на обвързването... само дето неговата жена вече не беше тук. И в този свещен ритуал, преобърнат наопаки, нямаше нищо странно, че вместо огромна радост, той изпитваше единствено смазваща скръб; вместо да се слее с нея, той отбелязваше самотата си без нея.

Когато в торбата не остана нито зрънце сол, Трез не помръдна от мястото си - по свой избор и по принуда. По принуда, защото мускулите на гърба и раменете му се бяха схванали, може би в солидарност с неговата жена, ала по-вероятно, защото беше стоял приведен през последните десет - или пък бяха петнайсет? - часа. По свой избор, защото колкото и да ненавиждаше ритуалите, тъй като те крещяха оглушително „тя е мъртва“, не искаше да свършват.

Всеки отминал миг, всяка минута, изтекла в тази нова реалност, бе стъпка, която го отдалечаваше от нея. Много скоро, нанизани една след друга, те щяха да се превърнат в нощи, седмици, месеци... и отлитащото време щеше да измерва неговата загуба.

Да го отдалечава от нея.

Докато й отдаваше последни почести, част от ума му отново и отново разиграваше всичко случило се. Облечената в черно фигура, дошла за него в клуба. Селена, която той бе вдигнал от яркозелената трева в онова място. Как се бяха борили за живота й, когато я бе донесъл тук първия път. И как бе рухнала в стаята на Ай Ем.

Първото, което щеше да направи, след като приключеше с последната част на ритуалите, бе да се втурне горе, за да види точно къде се бяха отпуснали коленете й върху килима.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка - избъбри той.

- Какво?

Заповяда си да вдигне глава и да отвори очи.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка в твоята стая.

- Добре. - Думата бе изречена с успокоителния тон, с който биха се обърнали към някого, който се кани да скочи от небостъргач. - Добре.

Трез сведе поглед към гърдите си. Целият беше покрит с малки зрънца, някои бели, други розови или червени от кръвта му.

Молеше се догените да не бяха проявили обичайната си педантичност в почистването тази вечер. Трябваше да си спомни точно къде се беше случило. Трябваше да си спомни как бе слязъл в клиниката, къде бе стоял столът до кушетката за прегледи и какво й бе казал. Как бе изглеждала иглата на спринцовката. Как... се бе случило всичко.

Не беше от някакъв нездрав интерес. Просто не искаше да изгуби нищичко от нея. Нито един спомен.

Изправи се на крака с усилие и промълви:

- Трябва да издигнем...

- Направено е.

Трез тръсна глава и направи жест с ръка.

- Не, не, слушай. Трябва ми брадва... или трион...

- Трез, чуй ме.

- ...и малко бензин или керосин...

- Защо не ми дадеш това?

- Какво? - Усетил пръстите на брат му да се сключват внимателно около дясната му китка, Трез се намръщи и погледна надолу. Все още стискаше камата си. - О!

Заповяда на юмрука си да я пусне. Когато нищо не се случи, опита отново.

- Не мога да я пусна.

- Обърни ръка. - Ай Ем откопчи пръстите му един по един. -Готово.

Докато брат му втъкваше камата на кръста си, Трез се помъчи да накара мозъка си да заработи.

- Може да ми потрябва за...

- Братята и техните жени се погрижиха за кладата.

Трез примига.

- Наистина ли?

- Издигат я от три часа насам. Всичко е готово.

Трез се олюля и като затвори очи, прошепна:

- Как бих могъл да им се отплатя някога?

* * *

- Ето, облечи това яке, сигурно замръзваш.

Рейдж сведе поглед към своята Мери.

- Моля? Какво каза?

Тя му подаде дебело яке.

- Рейдж, нула градуса е. А ти си по потник.

Не че се съмняваше в думите й, но все пак погледна към голите си ръце.

- А! Май си права.

- Нека ти облека това.

Прекрасно си даваше сметка, че тя се държи с него като с малко дете, но нямаше нищо против. И когато тя напъха едната му ръка в ръкава и обви якето около тялото му, той я остави да прави каквото поиска.

С палто. Без палто. На него му беше все едно.

Очите му се спряха върху кладата. Беше по-висока, отколко-то бе очаквал, издигаше се като малка къщичка насред равния участък на поляната отвъд градините и басейна. Наложило се бе да направят стъпала, за да може да се стига до горната част, и след кратко обсъждане и следвайки съвета на Ривендж, бяха напоили основата с бензин.

Като всички останали, и той стоеше с лице срещу вятъра.

Беше се събрало внушително множество. Всички, които живееха в къщата. Цялата прислуга. Всички Избраници.

- Донесох ти и ръкавици - каза неговата Мери и посегна към ръката му, ала той поклати глава.

- Само ще ги изцапам с кръв.

- Няма значение. Като нищо вече имаш измръзване.

- Толкова ли е студено? - Я чакай, не му ли беше казала току-що каква е температурата.

- Да - прошепна тя. - Необикновено студено е.

-- Струва ми се правилно. Не мисля, че би трябвало да е топло... не би трябвало... освен това мисля, че трябва да ни боли.

И именно заради това би предпочел да е без якето. Само че не беше в състояние да откаже на своята шелан...

С крайчеца на окото си зърна нещо бяло. Обърна се рязко и дъхът заседна в гърлото му. Трез се беше появил през френските прозорци, които бяха използвали и те, следван от Ай Ем.

Ето че последното сбогуване беше започнало.

Понесъл в обятията си онова, което му бе толкова скъпо, Трез пое през моравата, приближавайки се към кладата, която те бяха издигнали за него. Без да разменят нито дума, сякаш в този миг мислеха еднакво, те застанаха в две редици, образувайки шпалир пред него.

Трез беше преобразен, и то не към добро. Като някой, скитал се из пустошта цял месец, без достатъчно храна и вода, той бе съсухрена, изтощена сянка на предишното си „аз“, с хлътнало лице и болестна аура, въпреки че не беше болен, не и физически.

Рейдж потрепери, докато той минаваше покрай него.

Импровизираните стъпала, които бяха сглобили, изскърцаха под краката на Трез, ала Рейдж не се тревожеше, че може да подцадат - двамата с Тор ги бяха изпробвали заедно няколко пъти.

И те наистина издържаха.

Очертан на фона на лунното небе, тъмният силует на Трез закри звездите, изрязвайки къс от галактиката така сигурно, сякаш някое божество бе доближило ножица до тъканта на Вселената.

Наведе се и я постави в центъра. Остана там още мъничко и Рейдж предположи, че намества тялото й. Казва последно сбогом.

Хубаво бе, че това ставаше далеч от погледите и слуха на останалите. Някои неща трябва да бъдат направени в усамотение дори когато всички около теб те подкрепят с цялото си сърце.

Факлата, с която щяха да подпалят кладата, идваше от Гробницата. Ви се бе дематериализирал до там и бе взел една от многото факли по стените на голямата зала, което бе още един начин да почетат сянката и неговата загуба. Когато Трез най-сетне се изправи и слезе по стъпалата, Тор я запали и пламъците лумнаха, готови да се разпрострат, без да се боят от студения вятър.

В подножието на кладата Трез я пое от ръцете му и двамата мъже размениха няколко думи. На треперливата светлина ясно се виждаше, че гърдите на Трез са покрити с жестоки порязвания, които вече се бяха затворили; панталонът му беше изцапан със сол, кръв и восък.

Интересно бе как отминаването на времето можеше да бъде отмерено не само с часовници и календари - състоянието на дрехите и плътта на Трез красноречиво говореха за часовете, които бе прекарал, грижейки се за своята покойница.

А после Тор се дръпна назад, заставайки отново до Есен.

Трез се взираше в кладата. Вдигна очи към върха й. След дълъг миг пристъпи към един от ъглите на триъгълната основа, наведе се и...

Огънят лумна като диво животно, освободено от клетката си, втурна се по бензиновите пътеки, откри онова, с което се хранеше, и започна да го поглъща лакомо.

Трез отстъпи назад, отпускайки факлата до себе си, сякаш забравил, че тя все още гори. С едно мълниеносно движение Ай Ем я взе от ръката му и тъкмо когато се извърна, Трез закрещя.

Докато гъсти струи пушек, оранжеви искри и огнени езици се издигаха към нощното небе, Трез ревеше яростно; горната половина на тялото му се наклони напред, краката му се напрегнаха, сякаш се канеше да се хвърли в стихията.

Без да се замисли, Рейдж се втурна към него; Ай Ем определено не можеше да го направи, не и с факлата в ръка. Обви ръце около кръста на Трез, вдигна го и го изтегли десетина стъпки назад.

Въпреки че вятърът отнасяше топлината в обратната посока, горещината си оставаше неописуема.

Трез като че ли не забелязваше - нито че го бяха издърпали, нито това, че ако вятърът сменеше посоката си, като нищо щеше да бъде овъглен. Той ревеше срещу кладата, мускулите на врата му бяха обтегнати, гърдите му се повдигаха и спускаха яростно, тялото му се мъчеше да се отскубне от желязната хватка на Рейдж.

Невъзможно бе да се различат точните му думи, ала нищо чудно да нямаше такива.

Понякога езикът не бе достатъчен.

Понякога не ти остава нищо друго, освен да крещиш.