Сенките

37

МАЛКО СЛЕД КАТО НАПРАВИХА ПОРЕДНИЯ ЗАВОЙ В ЛАБИРИНТА от улички, без да спират да тичат, Кор беше улучен от нещо толкова голямо и толкова твърдо, че бе напълно зашеметен. Докато политаше във въздуха... светът се завъртя около него, а той си остана съвършено неподвижен... или пък беше обратното?

Приготви се за гадно падане, ала по някаква абсурдна причина се приземи на крака. От една страна, беше неочакван късмет, но от друга - късмет, който нямаше да трае дълго, като се имаше предвид инерцията му. За да не се просне на земята, той се хвърли напред, опитвайки се да продължи да тича.

Нещо не беше наред. Краката му отказваха да работят. Мъчейки се да остане прав, смътно си даде сметка, че Балтазар го вика, а после войникът му се озова до него, сграбчи го за ръката и го затегли напред.

Почти подсъзнателно усети как някой напуска огромно превозно средство. Вампир. А после звукът на куршумите се промени - пронизително свистене измести по-ниските звуци на олово, забиващо се в тухли, асфалт, камъни.

Лесърите се бяха натъкнали на онова превозно средство. Което означаваше, че двамата е Балтазар си бяха спечелили няколко секунди. Балтазар се възползва от тях и с едно рязко движение го изтегли зад една масивна постройка. Не, всъщност беше превозно средство... или нещо такова. Вътре имаше гигантска квадратна кутия, върху която пишеше нещо. P...O...D...S...¹¹

Превъзбуденият му мозък проследи очертанията на буквите, ала те не означаваха нищо за него. За сметка на това му бе съвършено ясно, че имат добра позиция за стрелба.

Двамата с Балтазар вдигнаха оръжията си едновременно.

Заповядвайки на дробовете си да престанат да хъхрят, жадни за въздух, Кор зачака...

Шумът от сипещи се куршуми се усилваше, докато стрелците приближаваха... и напълно погълнати от оглушителното си преследване, дори не си дадоха труда да забавят крачка, когато стигнаха до прикритието им... И го подминаха.

Разбрали се без думи, Кор и Балтазар стреляха: Кор повали този вляво, Балтазар се прицели в онзи отдясно.

Два куршума. Не две хиляди. Два отлично прицелени куршума се забиха в гърба на двамата стрелци и ги повалиха по лице върху прашния паваж.

- Аз ще се погрижа - излая Балтазар, заменяйки пистолета с камите си.

Кор би възразил, ако не бе започнал да усеща колко сериозни са раните му.

Бали се хвърли напред и остриетата му проблеснаха. Прониза първо по-близкия от двамата и за миг мощната експлозия превърна тъмната уличка в ден. Без да се забави нито за миг, той се зае с другия. Дръпна се, докато експлозията угасне, а после успя да прибере камите си и да грабне и двата автомата, преди...

Огромното превозно средство, онова, което беше ударило Кор, се зададе по уличката с бясна скорост.

Балтазар се втурна да се скрие, пъхайки се в металния куб. Замръзнали, двамата загледаха как огромното нещо се отдалечава. Ала веселбата все още не беше приключила.

Да се успокоят.

Трябваше...

...да се успокоят.

Единственият начин да изчезнат от там бе, като се дематериализират - сирените на човешката полиция се усилваха, много скоро в другия край на уличката се появи светлина от фарове, от която наоколо плъзнаха сенки.

- Върви - нареди Кор, знаейки, че войникът му е в много по-добро състояние от него.

- За нищо на света.

- Да останеш с мен, може да ти струва живота.

- В такъв случай ще загинем заедно.

Докато Кор дишаше дълбоко, опитвайки се да успокои пулса си и да свали кръвното си, миризма на нагорещен метал и барут погъделичка носа му заедно с дизеловите изпарения на автомобила и гадната воня на потта и изпепеляването на лесърите.

Болката в краката му беше неописуема, дотолкова, че трябваше да седне... или да припадне.

По дяволите.

Полицейските коли се приближиха с бясна скорост, една... две... три прелетяха покрай тях и отминаха. Щяха обаче да дойдат още. И следващата вълна щеше да бъде бавна, защото щяха да дойдат да разгледат мястото на инцидента, а не да преследват.

- Колко лошо си ранен? - попита Балтазар.

Кор искаше да излъже.

- Проблемът ми са краката. Единият е прострелян, а другият най-вероятно е счупен.

- Кога се храни за последен път? От жена, имам предвид.

Преди много месеци. Когато за първи път срещна Лейла.

Нейната изключително чиста кръв го бе поддържала рекордно дълго, а когато силата най-сетне бе започнала да отслабва, беше пил от елени, които ловуваше в гората, без да каже на войниците си, че е стигнал дотам.

Ала Бали знаеше. Те всички със сигурност се бяха досетили.

- От толкова отдавна, а? - измърмори войникът сега.

Кор се огледа наоколо, твърдо решен да прекрати разговора до тук. Насреща си видя противопожарна стълба, само че не беше достатъчно силен, за да се изкатери по нея бързо, а и нямаше да може да се дематериализира.

- Върви - каза той на Балтазар.

- Можеш да го направиш.

- Нямам сили да стигна до...

Балтазар посочи нагоре.

- Там. На покрива. Само до там трябва да се добереш.

Лаещи кучета. Поне две. В началото на уличката. А, да - човеците бяха довели носове, достойни за издирване. За разлика от жалките носове върху техните мутри.

- Трябва да го направиш - настояваше Балтазар. - Само до там.

Кор проследи пътя по противопожарната стълба, покрай редица прозорци, петнайсет етажа нагоре. Вероятно би могло да бъде и по-зле.

- Сега.

Затвори очи, давайки си сметка, че няма да се получи.

- Искам да тръгнеш. Това е заповед.

-Няма да...

Кор вдигна натежала ръка и зашлеви войника през лицето, а после каза с уморен глас:

- Останалите се нуждаят от организация и грижи. Това си ти. Върви... и вземи оръжията със себе си. Те са ценни. Върви! Някой трябва да ги води!

Балтазар не спря да ругае, докато се изпаряваше... а кучетата идваха все по-близо и по-близо. С прясната миризма на кръвта, която продължаваше да блика от раната му, щяха да го открият за броени секунди.

Този път клепачите му се притвориха от изтощение, не от каквато и да било надежда, че ще успее да се дематериализира. Ала тъкмо преди да го заловят, докато вдигаше дулото на пистолета, знаейки, че е на път да изгуби живота си в ужасна престрелка...

Образът на Лейла изникна пред очите му толкова ясен, сякаш бе застанала пред него. Ако не се махнеше от тук, щеше да умре и никога вече нямаше да я види.

Всепоглъщащо усещане за загуба го блъсна в гърдите и той най-сетне осъзна онова, което от известно време се мъчеше да отрича и пред себе си.

Изправен пред мисълта да не я види поне още веднъж, поне още веднъж да чуе гласа й, да долови уханието й в нощния въздух... обвързаният мъж в него изрева от ярост пред мисълта за подобна несправедливост.

В мига, в който една немска овчарка сви зад ъгъла на металния контейнер, в мига, в който мъжът, който държеше късата й каишка, изкрещя някаква глупост от рода на „Не мърдай!“...

Кор се изпари.

Единствено поривът отново да види своята жена му даде сили да разпръсне молекулите на раненото си, отслабнало тяло във въздуха и да се озове на покрива, който Балтазар му беше посочил.

Докато ченгето долу възкликваше изумено и се впускаше в приказки с втория полицай, присъединил се към него след миг, Кор се приземи тежко върху чакълестия покрив.

- Слава на Скрайб Върджин - чу да казва някой и когато се претъркули по гръб със стон, видя Зайфър да се надвесва над него. Балтазар също беше тук.

- Ранен е много лошо.

Това бе последното, което чу, преди загубата на кръв и нараняванията му да го повлекат в бездните на безсъзнанието.

* * *

На една пресечка от там Рейдж си имаше свой собствен списък с проблеми благодарение на всички човеци, от които гъмжаха уличките. С ръце на тила и гръб към приближаващите момчета в униформи, той беше раздразнен. И отегчен.

Истинският купон, онзи с лесърите, се бе изнесъл нанякъде заедно с бронираната линейка на Бил Мъри - пардон, на Мани Манело. Докато той бе заклещен тук заедно с шест ченгета.

- Не мърдай!

Също като във филмите, помисли си Рейдж и извъртя очи.

- Както кажете, господин полицай.

Благодарение на острия си слух знаеше точно къде се намира всеки от тях. Както и че в уличката пред него няма никого. Нито коли, нито други ченгета, нито среднощни минувачи.

Един бог знаеше къде щеше да се озове Мани. Както и какво се случваше с Трез и Селена.

Нямаше време за това тук.

- Господин полицай?

- Не мърдай.

- Не се засягайте, но трябва да се изпаря от тук.

И просто така, защото колдуелските ченгета изобщо не го притесняваха, той се дематериализира. Усмихваше се дори в молекулното си състояние, докато се отдалечаваше от там, представяйки си изумлението им.

Само че беше нарушил единственото правило, което съществуваше във войната с лесърите - не разбунвай духовете. С други думи - за всички бе най-добре хората да не подозират, че вампирите не са просто хелоуински мит, а „Живите мъртви“ не е просто телевизионен сериал.

Понякога обаче нямаш друг избор. И въпреки че току-що беше събрал очите на момчетата с белезниците, то бе за предпочитане пред това, да си губи времето с изтриване на спомените им, докато Мани имаше нужда от него, а Трез и Селена вероятно имаха нужда от Мани.

Прие физическите си очертания три пресечки по-близо до реката, на покрива на един гараж. Докато Мани се носеше по улицата в своя брониран танк, следван от венчалното си шествие от полицейски коли, Рейдж се дематериализира за миг в светлината на фаровете му, давайки му знак да не спира.

След което спокойно и решително се изстъпи зад линейката и откри стрелба по полицейските коли. Не беше обаче задник. Неговата Мери някога също беше човек... все още беше, ако не се броеше онова с безсмъртието й. Така че се прицели в предните гуми, карайки по ред на номерата. Шофьорът на първата кола бързо изгуби контрол и се завъртя като пумпал, което означаваше, че няма да му бъде толкова лесно да улучи следващата безопасно. Той обаче го направи без проблем, обезвреждайки ги една по една.

Чао, чао.

Настигна Мани, като се дематериализира две пресечки надолу и прие физическите си очертания на седалката до него по същия начин, по който по-рано бе излязъл от колата.

Мани извика стреснато, но не изгуби контрол и те продължиха да се движат по средата на улицата.

- Трябва да се махаме от тук - каза той.

- Карай към реката. Знам точно какво да направя.

- Навсякъде е пълно с ченгета.

- Ще ти кажа кога да завиеш. - Рейдж извади телефона си и започна да пише съобщение. - Сега! Надясно! извика след една пресечка и се улови здраво, когато Мани зави рязко на деветдесет градуса и отново натисна газта.

- Следят ни с хеликоптер - подхвърли лекарят.

И наистина, върху монитора се виждаше хубава картинка на ярък лъч светлина, който ги нагряваше отгоре, докато хеликоптерът ги наблюдаваше от въздуха.

- След две пресечки свий наляво.

- Ще ни отрежат пътя...

- Направи го!

И просто така те се озоваха под магистралата, недосегаеми за прожектора небето.

- Още една пресечка - измърмори Рейдж и се приведе напред, молейки се... - Ей там!

Вдясно от тях една врата се вдигаше бавно нагоре, разкривайки притъмнял склад с размерите на малка къща.

- Това е за нас!

- По дяволите, как го направи?

- Вечна слава на Ви.

И просто така линейката на Мани, заедно е всичките си бинтове, спринцовки и скалпели, както и с двете копелета, седнали отпред, се озова под прикритие, заключена на сигурно в склада.

Мани угаси двигателя, ала не свали ръце от волана. Сякаш очакваше, че ще се наложи отново да шофира.

- А сега какво?

Рейдж свали прозореца си и се заслуша в звуците от полицейските коли, минаващи отвън.

- Сега ще чакаме.

Телефонът му иззвъня и той вдигна.

- Добра работа, братко.

Гласът на Вишъс долетя съвсем ясно:

- А ти си мислеше, че никога няма да ни потрябва.

- Слава на бога, че може да се задейства дистанционно.

- През телефона ми. Бам! В безопасност ли сте?

- Аха, но ми се струва, че ще останем тук известно време, освен ако някой не дойде да ни вземе.

- Какво, по дяволите, става там?

- Ела да ни вземеш и ще ти разкажа на път за вкъщи.

- Там съм след двайсет минути. Освен ако не трябва да се притеснявам за ченгетата?

- А, не. - Рейдж направи презрителен жест. - Няма да имаш никакви проблеми. Наоколо няма ченгета.

Той затвори и Мани го погледна.

- Ти да не откачи? Навън гъмжи от полицаи.

- Малко упражнения ще му се отразят добре.

Мани изруга и удари няколко пъти глава в седалката.

- По дяволите! Дори не съм имал възможност да използвам това сладурче, а то вече е потрошено.

- Е, поне успя да си поиграеш с някои от копчетата. Пък и направихме добро тестване на защитата против куршуми. -Телефонът на Рейдж оповести, че е получил съобщение. - О, добри новини: Трез и Селена са се прибрали без неприятности. Предполагам, че са се изнесли, преди веселбата да започне.

- Какво облекчение. - Мани си пое дълбоко дъх, а после изруга. - Как ще изкараме това нещо от тук? Всеки полицейски участък в града ще разполага с описанието му.

Рейдж се огледа наоколо и сви рамене.

- На парчета, ако се наложи.

- Колкото и да е странно, това изобщо не ме успокоява.

- То е, защото не си виждал зет си с отвертка в ръка. Това копеле може да разглоби всичко на съставните му части.

- Въпросът е дали го бива със сглобяването.

- И още как.

- Да не би да ме лъжеш просто за да не се разцивря като момиченце?

- О, не. Ни най-малко.

Рейдж се размърда и включи фенерчето на телефона си.

- Да ти се намира нещо за ядене?

- Не и ако не обичаш вкуса на стерилно.

Рейдж отново се отпусна в седалката и я наклони назад.

- Ако нещата опрат до кокал...

- Не, не ти разрешавам да изядеш линейката ми.

- Забраната включва ли и теб?

- Да!

Рейдж затвори очи и му показа среден пръст.

- Всичко разваляш!