Сенките

59

ТРЕЗ СЕ ВЪРНА КЪМ РЕАЛНОСТТА, ОБЗЕТ ОТ ПРИЯТНА отпуснатост, което бе единственото положително в мигрените му: след бурята от болка и повдигане винаги следваше период, в който сякаш се носиш над земята и си толкова благодарен, че в сивото ти вещество вече няма забита невидима брадва, че ти идва да прегърнеш целия свят.

Отвори очи, примига няколко пъти и погледна към открехнатата врата на банята. Къде беше...

- Буден ли си?

Гласът на Селена зад него го накара да се надигне и да се обърне.

- Здрасти.

Тя седеше на креслото и сиянието от екрана на електронния четец в ръцете й обливаше чертите й в мека светлина.

- Как се чувстваш? - Остави четеца настрани и се приближи. - По-добре. - Горе-долу. Ето че отново се притесняваше за нея. - Ти как си?

Беше ли се променило нещо, докато той беше извън играта? Колко дълго...

- Не, нищо не се е променило. От около осем часа.

А, явно го беше изрекъл на глас.

Улови ръката й и незабелязано се опита да прецени колко силно отвърна тя на стисването му и как приседна на леглото до него.

- Има ли някаква специална причина да не ме поглеждаш в очите? - попита я.

- Гладен ли си?

- Не, особено когато избягваш въпроса ми.

Беше прекалено директен, но учтивостта и празните приказки не бяха силната му страна дори и при най-добри обстоятелства.

- Аз... ъъъ... ходих при доктор Джейн.

Кръвта му във вените се вледени.

- Защо?

- Просто исках да се видя с нея.

- И?

- Направи ми разни изследвания и...

В този момент слухът му сдаде багажа и реши да си вземе почивка.

- Извинявай, искаш ли да повториш?

Може би ако тя повтореше думите, смисълът им щеше да проникне през алармата, която отекваше в черепа му.

- ...когато сме готови да я видим.

Трез седна. Разтърка лицето си. Погледна към Селена, която се взираше в килима.

- Да отидем в клиниката, искаш да кажеш?

- И да се срещнем с тях двамата. Мани също ще бъде там.

- Добре. Аха. - Трез погледна към банята. - Първо трябва да си взема душ.

- Не е нужно да бързаме.

Да, но той изобщо не мислеше така. Стана покрай нея и се отправи към банята, където пусна водата, използва тоалетната и се пъхна под душа. Бързо се насапуниса и си изми косата, без да си даде труда да се избръсне. След това се подсуши и се върна в спалнята, обвил хавлия около кръста си.

Селена все още седеше там, където я беше оставил.

Докато минаваше покрай нея, за да отиде до дрешника си, ръката й се протегна и го сграбчи за китката. Когато най-сетне вдигна очи към него, погледът й беше уверен и толкова пронизващ, че сякаш можеше да пробие дупка в главата му. По някаква причина тази комбинация го ужаси.

- Първо трябва да говоря с теб - заяви тя.

Трез затвори очи за миг и се отпусна на колене пред нея, а част от ума му повтаряше: Не, не, не искам да го чуя. Каквото и да е, не искам...

Ръцете й, прекрасните й ръце се вдигнаха към лицето му и проследиха очертанията на челото, скулите, челюстта му. Един от палците й докосна долната му устна и той го целуна.

- Тази нощ Лукас направо откачи.

Трез се намръщи и поклати глава.

- Извинявай... какво?

- Долу в клиниката. Просто... откачи. Отрязали са част от крака му, за да го спасят... Мисля, че ще оживее. Ала той не се радва за това.

- А. Окей.

Въпреки че беше жестоко, единственото, което бе състояние да си помисли бе: „Е, и?“.

- Той иска да умре. Толкова беше ядосан, че не са му позволили.

Какво общо има това с нас - изкрещя Трез в главата си. -Кого го е грижа...

- Аз не искам да си отида - продължи Селена. - Не искам да те оставя. Част от мен дори не знае как да... искам да кажа, когато времето ми дойде, буквално не мога да си го представя.

Трез преглътна през гърло, свито като менгеме.

Преди да успее да отговори, тя прошепна:

- Ужасно ме е страх.

- О, кралице моя...

- За теб.

Когато Трез се сепна - защото това бе последното, което бе очаквал да чуе - тя взе лицето му в шепите си.

- Когато видях гнева у Лукас, омразата към света и всичко в него... уплаших се, че след като си отида, с теб ще се случи същото.

Заповядвайки си да бъде спокоен, Трез отвърна:

- Слушай, аз...

- Недей да лъжеш нито мен, нито себе си. Каквото и да кажеш сега, то трябва да бъде истината.

Което му затвори устата.

- Мисълта, че ще бъдеш изпълнен с такъв гняв, ме плаши повече, отколкото всичко, което ще се случи с тялото или душата ми. Независимо дали в края ни очаква вечен живот, или пък Небитие, онова, за което наистина се тревожа, си ти. - Очите й се впиха в неговите. - Искам да ми обещаеш - искам да се закълнеш върху сърцето си и върху моето - че ще продължиш. Че ще останеш тук заедно с Ай Ем и братята и ще им позволиш да се грижат за теб. Че няма да допуснеш скръбта да те съсипе. Не мога... няма да съм в състояние да ти помогна, така че ще трябва да ги оставиш да бъдат до теб.

- Селена, първо на първо, никъде няма да ходиш...

- Ръцете ми започват да изтръпват. Стъпалата и глезените ми също. Не мисля, че ни остава още много време, Трез.

* * *

Докато говореше, Селена изглади веждите на Трез, които заплашваха да се сбърчат. Часове наред беше упражнявала думите в главата си, мъчейки се да открие подходящата комбинация, та той да не отхвърли онова, което искаше да му каже.

То беше страшно важно. Трябваше да му каже всичко това, а той трябваше да го чуе.

- Ще ми бъде много по-трудно да се справя с онова, което предстои, ако се тревожа за теб.

Усещаше емоциите, които пулсираха в него, и изобщо не се учуди, когато черните му очи припламнаха с яркозелена светлина върху тъмното му лице... Ужасно й се искаше да може да му спести всичко това, ала не можеше.

- Искам да ми се закълнеш - продължи тя, - тук и сега, че няма да се затвориш за света, че ще...

Трез се изправи рязко и започна да крачи напред-назад, сложил ръце на хълбоците си, навел глава, сякаш се опитваше да се овладее.

- Трез, искам да продължиш да живееш, след като си отида. - Той понечи да поклати глава и Селена го прекъсна: - Защото това е единственото, което ще направи онова, което ме очаква, приемливо за мен.

Той вдигна ръце.

- Е, добре. Добре тогава. Ще продължа да живея. А сега може ли да се облека, за да отидем в клиниката...

- Трез. Не ме лъжи.

Той спря и се обърна към нея, великолепното му тяло преливаше от напрежение, мускулите на бедрата и раменете му потръпваха под гладката кожа.

- Какво искаш да ти кажа?

- Че ще позволиш на другите да ти помогнат. Ще имаш нужда от това... Аз бих имала нужда от това, ако бях на твое място...

- Ще го направя! Добре! Дори ще ходя при Мери... ще си окача на врата знак, на който пише „Преодоляващ скръбта си“, за бога. Доволна ли си? Сега вече можем ли да престанем да говорим за това?

Докато той й крещеше, Селена затвори изтощено очи.

- Трез...

- Казваш, че не можеш да си представиш как ме напускаш, нали? Е, аз пък не съм в състояние дори да мисля за това. Не мисля... отказвам дори да създам в ума си... - той посочи с показалец главата си - реалност, в която теб те няма. Така че не само не мога да си представя какво ще изпитвам, но изобщо не мога да мисля за някакъв си въображаем сценарий.

- Най-добре започни да мислиш за това - дрезгаво каза Селена. - Най-добре започни да се подготвяш. Казвам ти го направо. Краят наближава.

Той сякаш се смали пред очите й, въпреки че тялото му си остана все така огромно.

- Не говори така.

- И искам да си намериш друга жена, по-нататък, след време. Искам да... - При тези думи гласът й се прекърши от болка толкова огромна, че се учуди как не остави кърваво петно в средата на ризата й. - Не искам да прекараш още деветстотин години, като спиш сам.

Селена замлъкна, а опустошението в него бе толкова ужасно, че той политна назад и почти се свлече в креслото.

- Мислех, че ме обичаш - каза с глас, който изобщо не звучеше като неговия.

- Обичам те. С цялото си...

Той разтърка гърдите си.

- Тогава за какво е всичко това? Защо искаш да си намеря друга жена...

- Трез, чуй ме. - Ала той беше дотук; беше се оттеглил някъде в себе си, където Селена не можеше да го достигне. - Трез, обичам те и именно затова...

- Тогава как можеш да ми кажеш, че би искала да бъда с друга, освен с теб? - Очите му бяха съкрушени, когато се вдигнаха към нея. - Защо би го искала? Когато и да било? То би осквернило всичко, което изпитваме един към друг.

- Трез...

- Аз се обвързах с теб. Знаеш го. Защо би казала на един обвързан мъж, че трябва да прави секс с друга?

- Не ме разбра добре.

По дяволите, не трябваше да стане така. Трябваше да й обещае... и да вземе разрешението й на сериозно, така че, когато след милион години най-сетне успееше да преодолее загубата й и споменът за всичко, което бяха означавали един за друг, вече не бъде толкова мъчителен, да не се чувства виновен, когато си намери някоя друга, с която да бъде щастлив.

Така бе правилно.

- Може би е най-добре да си вървиш - унило каза Трез.

- Какво?

Той си избърса очите.

- Просто си върви. Махни се от тук. - Той кимна към вратата. - Бях готов да преживея абсолютно всичко с теб, но не и това. Не искаш любовта ми и това е окей. Разбирам те. Преживяхме две луди нощи, а силните емоции нерядко се отразяват на всичко и правят нещата да изглеждат по-важни, отколкото са в действителност. Ала повече не бива да бъдеш тук заедно с мен.

Селена поклати глава, сякаш това щеше да й помогне да открие някакъв смисъл в думите му.

- За какво говориш?

- Не те виня. Доктор Джейн ти е казала, че съм спасил живота ти, така че несъмнено изпитваш благодарност... Тя често може да бъде объркана с любов. Разбирам...

- Чакай, какво... Не разбирам какво казваш.

- Ала повече не мога да бъда край теб. Казваш, че не искаш да се самоунищожа? Е, добре, като за начало си върви. Още сега.

Странно чувство на паника накара тила й да изтръпне.

- Трез, не си чул нищо от това, което ти казах. Отиде в напълно различна посока... грешна посока. Аз те обичам...

- Не го казвай - изплющя гласът му. - Не ми го казвай...

- Ще казвам каквото си искам - сопна се Селена в отговор. -На твое място бих се тревожила повече за слуха си.

- О, ушите ми си работят отлично, сладурче. Току-що чух как жената, която обичам и боготворя повече от всичко на света, ми казва, че иска да изляза и да изчукам някоя друга. Защо, преди да умреш, не вземеш да пишеш на „Холмарк“¹⁵ и да им предложиш да направят такава картичка за Свети Валентин, толкова е романтично.

Сега бе неин ред да скочи на крака.

- Не искам това! Не искам нищо от това! - Гласът й стана почти истеричен, ала то бе по-силно от нея. - Мислиш ли, че ми харесва да говоря всички тези неща, да мисля за тях! Остават ми бог знае колко нощи, а аз пропилях тази, седейки в онова шибано кресло, взирайки се в някаква тъпа книга, без да я виждам, представяйки си как се бесиш в банята, след като аз умра! Или как се напиваш и се блъскаш в някое дърво с колата си! Или как започваш да чукаш всичко наред - този път не цяло десетилетие, а цял век! - Тя описа кръг във въздуха до главата си. - Тези мисли... не ги искам! Мислиш ли, че искам да ти кажа всичко това? За бога, Трез, аз те обичам! Не искам да бъдеш с друга жена, никога! Искам да си седиш в някой ъгъл и да скърбиш по мен, докато не умреш... Не искам да виждаш нито слънцето, нито луната, не искам да се радваш на никое ястие, нито да се наспиш добре дори веднъж! Искам мисълта за мен да те преследва до края на живота ти, докато където и да отидеш, с когото и да говориш, единственото, което виждаш, да бъде моят призрак... защото тогава ще знам, че няма да ме забравиш!

Той протегна ръка.

- Селена, аз...

- Искаш да знаеш какво е смъртта? Аз ще ти кажа какво е -смъртта е, когато живите те забравят. Как миришеш и как изглеждаш, как звучи гласът ти, как се смееш! Дори да има живот след смъртта, истинската ми смърт ще настъпи тогава, когато ти продължиш без мен, докато един ден вече не можеш да си спомниш какъв цвят са очите ми или колко е дълга косата ми...

И ето че бе неин ред да последва примера на Лукас.

Неочаквано пред очите й се спусна бяла пелена и изгубила всякакъв контрол над себе си, тя се хвърли към лампата на близката масичка и я метна през стаята към редицата прозорци, толкова силно, че коприненият абажур литна и се удари в полилея, висящ от тавана.

Стъклото се пръсна на блещукащи късчета, които се разхвърчаха навсякъде и Трез трябваше да вдигне ръка, за да предпази очите си.

Селена избухна в сълзи.

- Не искам да продължаваш без мен.

Докато душата й се пръсваше надве, Трез скочи и се приближи до нея. Опита се да я прегърне, ала тя се дърпаше, удряше го с юмруци.

- Ти ще си намериш друга - простена тя. - Ще се влюбиш в друга и тя ще може да ти роди дете, да те прегръща, когато имаш кошмари, да ти приготвя вечеря. - Риданията й бяха толкова несдържани, че й беше трудно да си поема дъх. - И ще бъде по-добра от мен, защото... - Селена рухна върху него. -Защото ще има късмета да е жива.

Трез я притисна до сърцето си и я замилва по гърба.

Ето че истината беше излязла наяве. Злото, което се бе опитвала да потули и замаже, беше разкрито, защото бе искала да бъде достойна жена, а не жалкото, обсебващо проклятие, каквото беше в действителност.

И все пак Трез все още беше с нея. Застанал душа до душа, плът до плът, непоколебим, твърдо решен да я обича през всичко това.

Постепенно Селена усети ударите на сърцето му.

Туп. Туп. Туп.

Толкова равномерни и силни.

Тя потрепери, докато си поемаше дъх, и се облегна назад. Трез избърса с палци сълзите под очите й, а тя каза задавено:

- Леле, това мина добре, а?